Външна политика на Одриското царство при Котис и неговия наследник Терес ( ІІ в. пр. Хр. )


Според античните автори, (Polyb. 23. fr. 8; Liv. 39. 53. 12-15) с цел да отвлече вниманието на римляните от действителните си планове, Филип V (221 - 179 г. пр. Хр.) предприема поход и навлиза във вътрешността на Тракия. Македоните се насочват срещу одрисите (Odrysai), дентелетите (Denteletai) и бесите (Bessoi; Bessi; Besi; Biessoi). Войските превземат изоставения Филипополис, чието население бяга в гората, и разоряват обработваемите площи на траките от равнината, като по този начин ги заставят да капитулират. Македонският цар оставя гарнизон във Филипополис, който одрисите скоро успяват да прогонят, след което решава да основе полис в Девриоп, един от пеонските окръзи, намиращ се близо до река Еригон (Erigon) (дн. Черна река), която тече от Илирия през Пеония и се влива в река Аксиос (Axios), близо до древното селище Стоби. В чест на Персей (179 - 168 г. пр. Хр.) новооснованият полис е наречен Персида.1
Предприетият поход от Филип V във вътрешността на Тракия традиционно се датира през 183 г. пр. Хр. Б. Геров го отнася към 184 г. пр. Хр.2 Вероятно през 184/183 г. пр. Хр. одрисите под предводителството на Котис, син на Севт, успяват да прогонят македонския гарнизон от Филипополис.
Полибий (Polyb. 23. fr. 8) отбелязва: Скоро след това този гарнизон (македонският) бе прогонен от одрисите, престъпили клетвата си за вярност пред царя (т. е. Филип V). (ср. Liv. 39. 53. 14).
Акцията на македонския цар в Тракия има демонстративен характер и цели да се респектират тракийските владетели - с оглед предстоящата война срещу Римската република -, т. е. Филип V желае да засили авторитета си при траките, сред които се ползва с определено влияние още от края на ІІІ в. пр. Хр., но не успява да се закрепи в нито един опорен пункт.
Някои съвременни изследователи3 считат, че отбелязаните у античните автори тракийски етноними не толкова конкретизират определени народи, колкото се явяват носители на геополитическо съдържание, т.е. у изворите се визират траките, обитаващи Родопската област, средното и горното течение на река Хеброс (Hebros) и горното течение на река Стримон (Strymon).
Резултатите от военната кампания окончателно убеждават македонския владетел, че от тракийските съюзници не може да се очаква много, тъй като тракийските династи демонстрират готовността си да следват набелязаната от тях военно-политическа линия, като се опитват да придобият облаги за себе си в задаващите се военни действия в Европейския югоизток.
След период на военно-политическа и икономическа криза, с възкачването на трона на Котис, посочен от Тит Ливий изрично за син на Севт ... uenerat eodem Cotys, Seuthis filius, rex gentis Odrysarum, cum mille delectis equitibus, pari ferme peditum numero ... (Liv. 42. 51. 10.) и преди това за цар ... Cotys Thrax, Odrysarum rex, clam Macedonum partis erat ... (Liv. 42. 29. 102), одрисите отново се сдобиват с активен и способен владетел. Вероятно именно на него се дължи прогонването на македонския гарнизон от Филипополис - акция носеща му значителен авторитет сред траките, която се превръща в причина за неговото стъпване върху одриския престол. Явление, което не е често срещано сред одрисите и въобще у траките - синът да наследи бащата на трона, понеже у тях няма традиция за владетелска приемственост, макар че съществува стремеж бащата да се опита да обяви сина си за наследник.
За пръв път Котис е споменат у Полибий (Polyb. 27. fr. 12), като сведението се отнася към 171/170 г. пр. Хр. Същият автор (Polyb. 30. fr. 17) го титулува цар βασιλεύς във връзка със събитията от края на ІІІ македонска война (171-168 г. пр. Хр.), отнасящи се към 167 г. пр. Хр. Но както вече беше отбелязано, най-вероятно Котис се възкачва на одриския трон към 183 г. пр. Хр., когато успява да прогони македонския гарнизон от Филипополис, или малко след тази успешна акция. Затова говори наблюдаваното военно-политическо активизиране при одрисите, което явно се дължи на династична промяна у одриския царски дом.4 Това от своя страна ще рече, че по време на ІІІ македонска война Котис притежава достатъчно дълго и авторитетно управление, за да е в състояние да бъде такъв важен фактор в нейния ход, какъвто е представен у античните писмени извори. Той е достатъчно сигурен в своите възможности и приема при себе си Персей, който е принуден да напусне Македония, след екзекуцията на брат му Деметрий през 180 г. пр. Хр., за да се спаси от гнева на разкайващия се Филип V, като по този начи се противопоставя на македонски цар ( Liv. XL, 56, 1-2, 7.).
Този факт не бива да се пренебрегва, когато се анализират добрите отношения между Котис и Персей през ІІІ македонска война, които датират именно от този момент. В хода на военните действия одриският цар е значим македонски съюзник. Ненапразно и акцията предприета от сапейския владетел Абруполис през 179 г. пр. Хр. е единствената известна на съвременните изследователи военна реакция от страна на траките по повод смъртта на Филип V и възцаряването на сина му Персей (Polyb. 22. fr. 18; Liv. 42. 13. 6). За да стъпи безпрепятствено на трона на Антигонидите, новият македонски цар дължи не малко на одриския владетел и неговия безспорен авторитет сред тракийските династи.
В началото на ІІІ македонска война войската на Персей наброява 39 000 души, от тях 21 000 фалангити и 4 000 души македонска и тракийска конница. Още 2 000 елитни одриски воини (по 1 000 души конница и пехота) предвожда цар Котис (т.е. одрисите съставят ¼ от цялата конница на Персей), а останалите бойци са наемници, сред които много келти. Македонският владетел може да разчита на подкрепата и на пеоните, предвождани от Дидас.
Римската войска е командвана от консула Публий Лициний Крас и наброява 40 000 души, плюс над 10 000 нумидийски, лигурийски, елински, критски и пергамски военни контингенти.
Персей не разполага с боен флот, тъй като според клаузите на мирния договор от края на ІІ македонска война (200-197 г. пр. Хр.) Антигонидите нямат право на такъв и едва в навечерието на ІІІ македонска война той започва усърдно да снаряжава корабостроителница в Тесалонике, докато римляните могат да разчитат на 40 палубни кораба с около 10 000 души десантна войска, намиращи се под разпореждането на Гай Лукреций (Liv. 42. 31. 2-7; 42. 32. 6; 42. 35. 6; 42. 51. 3-11; 42. 52. 11; Eutr. 4. 6. 2).
Публий Лициний Крас оставя едно силно подразделение в Илирия, което има за цел да държи под непосредствена заплаха западната македонска граница, докато той начело на основните римски сили се придвижва по традиционния път от Аполония към Тесалия (Liv. 42. 36. 8-9).
Македонският цар не предприема опит да блокира прохода, през който преминават римляните, а решава да навлезе в Перебия, очаквайки Публий Лициний Крас край планината Оса, близо до Сюкюрион (Liv. 42. 53. 5-9; 42. 54. 1-11; 42. 55. 1-9; 42. 56. 1-10; 42. 57. 1-12).
Първото сражение през ІІІ македонска война се разиграва през 171 г. пр. Хр. в подножието на хълма Калиник - около Лариса - с участието на конниците и лековъоръжените части. Котис разгромява италийската конница, предвождана от Гай Лициний Крас, брат на консула Публий Лициний Крас, докато Персей нанася поражение на тесалийската конница (Liv. 42. 58. 1-14; 42. 59. 1-11; Eutr. 4. 6. 3).
Тит Ливий (Liv. 42. 59. 2) пише: Преди всичко траките, като диви зверове, дълго държани в клетка, с такава ярост и такъв силен рев се нахвърлили върху десния фланг, където се намирала италийската конница, че този народ, безстрашен по природа и закален в битките, изпаднал в смут. В това сражение римските загуби наброяват около 2 000 души от пехотата и 200 души от конницата, а 600 души са взети в плен, докато Персей губи 40 души от пехотата и 20 души от конницата. Особенно величествена гледка представляват траките, които, връщайки се в лагера, пеят победоносен пеан и носят главите на убитите врагове, набити върху копията (Liv. 42. 60. 1-2; Plut. Aem. Paul. 9; Flor. 1. 28).
През 171 г. пр. Хр. за пръв път се преплитат пътищата на траките и Лициниите и това ще има последици и за двете страни. В началото на 130 г. пр. Хр. римският консул и велик понтифекс за 131 г. пр. Хр. Публий Лициний Крас Мунцин, по време на бунта в Пергам, попада в плен на тракийските наемници на Аристоник и е убит от тях, след като нарочно ги предизвиква да сторят това, за да не предоставя на врага честта да притежава такъв знатен пленик, който триумфално да бъде показан пред народа5. По време на бунта на Спартак, разтърсващ Италия между 73-71 г. пр. Хр., неговият победител Марк Лициний Крас изживява не малко унизизителни и тежки моменти преди да постигне целта си (Plut. Crass. 8-11; App. B. Civ. 1. 116-121; Eutr. 6. 7. 1). Точно тези премеждия и поражения, които изпитват Лициниите, стават причина за жестокото отношение на Марк Лициний Крас, внук на едноименния победител на Спартак, през 29-28 г. пр. Хр. срещу траките (Liv. Per. 134; 135; Dio Cass. 51. 23). Именно Марк Лициний Крас през 29-28 г. пр. Хр. се явява фактическият покорител на Тракия и траките на юг от река Истрос, но това е краят, а началото на военното съприкосновение между Лициниите и траките е поставено през 171 г. пр. Хр., когато одриският цар Котис нанася голямо поражение на предвожданата от Гай Лициний Крас италийска конница.
За Персей е неприятен фактът, че в решителната фаза на ІІІ македонска война не може да разчита на пълноценната подкрепа на Котис, който е неутрализиран от умелата римска дипломация, посредством действията предприети от тракийския владетел А(у)тлезбис и префекта на Евмен ІІ Сотер (197 - 160 г. пр. Хр.) и стратег на Хелеспонта Корагос (Corragum, Eumenis praefectum), които под римско и пергамско давление нападат неговите владения в областта Марене и по този начин го отклоняват от преки военни действия в римско-македонския конфликт. Тит Ливий (Liv. 42. 67. 3-5) пише, че след като одриският цар научава в Тесалонике, през зимата на 171/170 г. пр. Хр., за нападението над собствените му владения в посочената област, извършено от тракийския династ А(у)тлезбис и префекта Корагос, той незабавно се насочва към тях: Тогава царят решил да отпрати Котис, за да защити царството си, снабдявайки го по пътя с богати подаръци. На неговите конници заплатил полугодишната им заработка от 200 таланта, макар че първоначално имал намерение да им плати за цяла година.
Най-вероятно Персей счита, че щом на одрисите се налага да го напуснат преждевременно, то той е в правото си да им изплати само прослуженото, а не предварително договореното, което от негова страна е справедливо, а и Котис точно така го приема.
В античната писмена традиция (Polyb. 18. fr. 9; Diod. 30. 10. 9; Liv. 44. 27. 8-12; Plut. Aem. Paul. 13; App. Mac. 18) трайно се налага мнението, че Персей е голям скъперник, който дори и в решителните моменти за съдбата на Македония, не е способен да потисне този си недостатък. При това трябва да се има предвид, че благодарение на удачните мерки предприети от Филип V, финансовото състояние на държавата е задоволително, но то в никакъв случай не е стабилно. Но в този важен момент за династията на Антигонидите, македонският цар е наложително да действа по-прагматично и гъвкаво, дори ако се налага да плати цената на личното унижение.
Според Тит Ливий (Liv. 44. 26. 2-13; 44. 27. 1-7) по подобен начин Персей действа и срещу илирийския владетел Гентий и предводителя на бастарните Клондик. Апиан (App. Mac. 18. 2-3), вместо бастарните и Клондик, споменава гетите и техния предводител Клойлий.
Одриският цар Котис за пореден път доказва военната си дарба, отразява вражеското нападение, и през 170 г. пр. Хр. е в състояние да защитава тила на Антигонидите. Това позволява на Персей през есента на същата година да предприеме поход срещу дарданите, а през зимата да се насочи и против някои илирийски народи (Liv. 43. 18. 1-11; 43. 19. 1-14; 43. 20. 1-4; 43. 21. 1-9; 43. 22. 1-11, 43. 23. 1-8; Per. 43; Plut. Aem. Paul. 9).
Единственото сведение за тракийския владетел А(у)тлезбис принадлежи на Тит Ливий (Liv. 42. 67. 3-5), който го нарича Autlesbim, regulum Thracum, без да посочва към кой тракийски династичен дом принадлежи. Това поражда сред съвременните изследователи различни хипотези.
И. Тодоров,6 позовавайки се на сведението на Тит Ливий, счита че предприетото нахлуване в одриските земи става в областта Марене, която според автора е територията около Маронея, което му дава основание да приеме сапейска принадлежност на посочения тракийски владетел, тъй като нападението срещу териториите подвластни на Котис се извършва в непосредствена близост до земите на сапеите. При това положение е възможно А(у)тлезбис да е наследник на изчезналия, след инцидентното му споменаване у античните извори, сапейски владетел Абруполис, който - като своя предшественик – се опитва да извлече позитиви, възползвайки се от комплицираната ситуация в Европейския югоизток.
Но трябва да се има предвид, че Marenen може да не е областта около Маронея, а друга територия подвластна на одриския цар Котис.
Ю. Кабакчиев7 е на мнение, че А(у)тлезбис е владетел на кените, макар че не посочва конкретни аргументи за своето твърдение, той вероятно се ръководи от засвидетелстваната у изворите антипергамска и провитинска външнополитическа линия на династичния двор на кените.
Д. Дечев8 е единственият изследовател, който се занимава с различните варианти на името на посочения от Тит Ливий проримски и пропергамски ориентиран тракийски владетел, чието присъствие у античната писмена традиция е скромно, както и военно- политическото му значение в района.
На 22 юни 168 г. пр. Хр., по време на следобедния водопой на животните, се сблъскват предните постове на римляните с воините на Персей. Животните на македонския цар са водени от траки, а единият от тях, който се опитва да върне няколко откъснали се мулета, от средата на реката към брега, е убит от римляните. Това принуждава охранителния отряд от 800 траки да тръгне през реката срещу убийците му - битката предвидена за следващия ден вече е факт (Liv. 44. 40. 7-9).
Според Плутарх (Plut. Aem. Paul. 18) началото на сражението е предизвикано умишлено от Луций Емилий Павел, който нарежда да се пусне един кон към македоните, които тръгват срещу него, а това дава началото на военните действия. Същият автор (Plut. Aem. Paul. 18) предава и друга версия, според която повод за началото на сражението е нападението на траките - под предводителството на Александър - върху римския обоз със сеното, срещу които яростно се нахвърлят 700 лигури.
Точната дата на решителната битка при Пидна е известна благодарение на предсказаното от римския легат Г. Сулпиций Гал (бъдещ консул през 166 г. пр. Хр.) лунно затъмнение, който цели по този начин да предпази римските воини от паниката, която това явление може да предизвика (Polyb. 29. fr. 16; Liv. 44. 37. 5-9; Cic. De repub. 1. 15. 23 ).
Плутарх (Plut. Aem. Paul. 17) пише, че лично Луций Емилий Павел е вещ в науката за небесните явления и на разсъмване принася за благополучие на делото в жертвоприношение на Херакъл 20 бика, но едва на 21-я получава благоприятно знамение, и то при положение, че римляните се защитават. След като жертвите достигат 100 е дадено началото на свещени игри. Извършвайки религиозните ритуали, консулът се оттегля в палатката си, докато слънцето не започва да залязва, за да не бият лъчите му по време на боя право в очите на римските воини.
Едва формирали бойния строй римляните биват атакувани от македоните. Ударът е така страховит, че каленият в много битки Луций Емилий Павел по-късно заявява, че при вида на нападащата македонска фаланга го побиват тръпки (Polyb. 29. fr. 17). Не по-малко страх всяват и траките: Отпред били траките, чийто вид, по думите на самия Назика, му внушил настоящия ужас: огромен ръст, с ярко блестящи щитове, в сияйни подколенници, загърнати в черни хитони, те поклащали тежки железни ромфеи, вдигнати нагоре над дясната плещ (Plut. Aem. Paul. 18).
Римският авангард е разпръснат, а една пелигнийска кохорта - намираща се под предводителството на Салий (набрана от сабините - пелигни) -, макар че се сражава храбро е почти унищожена. Легионите са принудени да отстъпят, докато достигнат един хълм, близо до лагера. За късмет на римляните устремът на фалангата е затруднен от неравния терен, който става причина за разкъсване на редиците и позволява на маневрените римски воини да проникнат в оформилите се пролуки. В резултат на удачните римски маневри македонската фаланга е нападната във фланг и тил (Liv. 44. 41. 1-9; Plut. Aem. Paul. 18-22; Plut. Reg. et imp. apophteg. 198. 79. 5 B; Eutr. 4. 7. 1; Zon. 9. 22). Положението на Персей на бойното поле става критично. Конницата, която би могла да защити фалангата, не е в състояние да се справи с тази важна задача и се оттегля от полесражението. При това поведението на одриския цар Котис в битката при Пидна е съмнително.
На паниката се поддава и самият Персей, който изоставя войската (някой извори споменават, че той е ранен). Царят бяга от Пидна към Пела - по воeнния път през Пиерийската гора -, съпровождан от свещения конен отряд. Следван без забавяне от Котис и одриската конница, наброяваща 1 000 души. След падането на нощта, Персей с най-приближените си хора се отклонява от пътя и достига Пела, където е пресрещнат от Евкт и Евлей, надзорниците над Пела, хазната и царското семейство, които укоряват царя за неговите действия при и след Пидна, което предизвиква неговия гняв и те са убити. През нощта Персей и придружителите му напускат Пела и през река Аксиос се насочват към Амфиполис (Polyb. 29. fr. 17; Liv. 44. 42. 1-3; 44. 43, 1-8; Vell. Pat. 1. 9. 4; Plut. Aem. Paul. 23).
За по-малко от час съдбата на славното Македонско царство е решена. В битката при Пидна са посечени 3 000 фалангити, като общият брой на убитите Персееви воини наброява 20 000 души, а 11 000 души са взети в плен, голяма част от избитите македони са от пехотата, конницата фактически не понася загуби и се оттегля в добро състояние. В стремежа си да се спасят воините на Персей се насочват към реката, търсейки спасение в корабите, понеже виждат, че оттам в реката се спускат лодки, но вместо да бъдат взети в плен, както се надяват, те биват избивани, а тези които търсят спасение обратно на брега попадат под краката на слоновете и са изпотъпкани (Liv. 44. 42. 4-9; Eutr. 4. 7. 1).
В сражението при Пидна римските загуби според цитираните от Плутарх (Plut. Aem. Paul. 21) Посидоний и Назика наброяват съответно 100 и 80 души. Т. Момзен9 пише: Сякаш самата фаланга, която води последната си голяма битка при Пидна, иска да загине тук.
На петнадесетия ден, след като поема командването, Луций Емилий Павел слага край на ІІІ македонска война, а цяла Македония е покорена за два дни. На втория ден от разгрома при Пидна македонският владетел и неговите придружители пристигат в Амфиполис, където не са посрещнати добре от местните жители; освен това и писмото, което царят изпраща до Луций Емилий Павел не е прието, а и опитът му да влезе във връзка с бисалтите (Bisaltai), чрез които вероятно разчита да намери подслон при одриския цар Котис пропада (Liv. 44. 45. 1-14; Plut. Aem. Paul. 23). Поради тези обстоятелства Персей е принуден да напусне Амфиполис и през разположената източно от устието на река Стримон тасоска апойкия Галесп и о-в Тасос, съпровождан от най-доверените си хора - Евандър, Архедем, Неон и 105 критски наемници, носещ със себе си своето съкровище, наброяващо 2 000 таланта, отива на о-в Самотраки, където се надява да намери защита при олтара на Кабирите (Liv. 44. 45. 15; 44. 46. 10; Vell. Pat. 1. 9. 4; Flor. 1. 28; Plut. Aem. Paul. 23). Междувременно Гней Октавий, командващият римската флота, пристига на о-в Самотраки, но поради почитта си към боговете не се решава да наруши неприкосновеността на Персеевото убежище (Liv. 45. 5. 1-8; Vell. Pat. 1. 9. 5; Plut. Aem. Paul. 26).
Персей, опасявайки се от евентуалните разкрития на знаещия много неща Евандър, нарежда неговото убийство. Този акт още повече го изолира и той е напуснат дори от пажовете и най-приближените си хора (Liv. 45. 5. 9-12, 45. 6. 1). Персей все пак успява да се договори с един критянин на име Ороанд, който трябва да вземе на борда на своя кораб царя и неговото семейство. Но критянинът не спазва уговорката, когато Персей отива на определеното място в договорения час, вижда отделечаващия се кораб на Ороанд, заедно с царската хазна. Така поне твърди античната писмена традиция (Liv. 45. 5. 2-6; 45. 7. 1; Plut. Aem. Paul. 26).
Както беше отбелязано, отчаяният опит на Персей да намери подслон при одриския цар Котис не се реализира. Одриският владетел трезво преценява настъпилия обрат във военно-политическата ситуация в Европейския югоизток и се съобразява с новата реалност. След като преориенира външната си политика, той вече крои планове как да оправдае пред римляните действията си през ІІІ македонска война. Котис има сериозни основания да се надява на снизходителност от страна на римляните, понеже добре си дава сметка, че след разгрома на Македония неговото царство представлява единственият стабилен фактор в района, който може да поеме ролята на Антигонидите, т.е. да бъде бариера срещу нежелани варварски нахлувания от север в новопридобитите територии. Котис много добре демонстрира, че освен военен талант притежава и политически нюх, който му помага да оцелее в една комплицирана ситуация.
По повод одриския владетел Полибий (Polyb. 27. fr. 12) отбелязва: Котис бил забележителен мъж, както със своята осанка, така и с отличното си бойно умение. А в духа си бил всичко друго, но не и тракиец: държал се разумно, спокойно и дълбоко благородно. Диодор (Diod. 30. 3) добавя, че той е верен приятел.
Но римляните все още помнят битката под хълма Калиник през 171 г. пр. Хр. и за кратък период от време Битис, син на одриския цар, е заточен в италийското селище Карсеоли (Liv. 45. 42. 5-12).
Думите на Полибий не внасят достатъчно яснота, кога точно е отведен Битис в Македония, това е възможно да става около 181 г. пр. Хр. в Амфиполис, когато Персей приема някакви тракийски заложници, но е възможно да се извършва и в хода на ІІІ македонска война, с цел баща му да не може да действа спрямо моментната военно-политическа ситуация.
Полибий (Polyb. 30. fr. 17) пише следното: Римляните, като прецениха, че са постигнали основната си цел, след като войната срещу Персей е завършила в тяхна полза и, че нямаше никакъв смисъл да продължават враждата си с Котис, му позволиха да си върне сина, който бе изпратен като заложник в Македония и беше заловен заедно със синовете на Персей, в желанието си да покажат своята кротост и великодушие, и в същото време да привлекат Котис на своя страна, чрез тази услуга.
Персей, който не си прави никакви илюзии от момента, когато консулът отказва да приеме писмото му, тъй като в него неподходящо се нарича цар, има най-голямо доверие в Публий Корнелий Назика, но той в този момент се намира далече от о-в Самотраки. Принуден от обстоятелствата, Персей се предава с престолонаследника Филип на Гней Октавий, който ги отвежда при консула (Liv. 45. 6. 10-12; Vell. Pat. 1. 9. 5; Plut. Aem. Paul. 26; Eutr. 4. 7. 2). За Луций Емилий Павел остава честта да приеме най-знатния и славен военнопленник, който някога застава пред римски пълководец. Македонскят цар умира в заточение в италийското селище Алба Фуцинска, разположено на Фуцинското езеро, на 102 км североизточно от Рим, по Валериевия път, където е заточен от Квинт Касий, заедно със сина си Александър (Liv. 45. 42. 2-4). На същото място сенатът заточва Софакс и Битуит (Liv. 30. 17. 2; Per. 61).
Но къде е по това време е Филип, за когото античните автори (Liv. 45. 6. 9; Diod. 29. 25 (28)) отбелязват, че придружава баща си при неговото предаване на милостта на Луций Емилий Павел? Тит Ливий (Liv. 45. 6. 10) споменава, че тесалиецът Йон предава на Гней Октавий и малките деца на Персей, оставяйки единствено най-големия му син Филип. Дали нещата стоят точно така, не се ли опитва римската писмена традиция да постави край на династията на Антигонидите, преди той да е настъпил фактически? Дали опасенията от Македония в римския сенат са толкова силни, колкото се подразбира от изворовите данни? Смъртта на македонския цар се датира през 165 или 162 г. пр. Хр. Велий Патеркул (Vell. Pat. 1. 11) отбелязва, че той умира четири години след заточението си. Според Плутарх (Plut. Aem. Paul. 3), за да спазят думата си, че ще му запазят живота, но едновременно с това и да му отмъстят, римляните го убиват чрез лишаване от сън. Персей не издържа пред римската стража, която измисля всевъзможни хитрини, с цел да го държи буден. Две от децата му също умират, а Александър дълги години живее в Рим, изпълнявайки съвестно длъжността на скромен писар.
Одриският цар Котис е единственият римски противник през ІІІ македонска война, към когото не само е погледнато със снизхождение, но и получава определени придобивки. Причината за тези римски действия вече беше спомената, Одриското царство се явява единствената държавна организация, която е в състояние да подсигурява римските военно-политически итереси в района. Поради това заточението на Битис след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. в италийското селище Карсеоли е кратковременно и скоро той е върнат в родината си, като одриските посланици заявяват пред сената, че Котис не по своя воля подпомага Персей, а понеже е принуден да му даде заложници, а те са готови да откупят тракийските заточеници, на каквато цена определят сенаторите. Римляните отговарят, че все още помнят дружбата с Котис, с неговите предци и траките, но дадените заложници на Персей не са оправдание за одриския цар, а напротив по-скоро го обвиняват, понеже одрисите едва ли имат особени основания да се опасяват от Антигонидите както в годините на мир, така и по време на военните конфликти с Римската република. Но, въпреки че Котис предпочита съюза с Персей пред приятелството с римския народ, то сенаторите водени от своето достойнство, а не от злопаметност, му връщат сина и останалите тракийски заложници, без откуп. Всеки член на одриската делегация, която Котис изпраща в Рим получава по 2 000 аса (Liv. 45. 42. 5-12), което представлява обичайна практика от страна на сената, за да се покрият разноските на посланиците по пребиваването им в Рим.
За значимостта, която сенаторите отдават на одриския цар, говори и фактът, че с дипломатическа мисия при него са натоварени трима значими римски политици - Тит Квинкций Фламинин, Гай Лициний Нерва и М. Каниний Ребил, които трябва да уточнят параметрите на съюния договор между Римската република и Одриското царство (Liv. 45. 42. 11).
Римските действия представляват акт на международно признание на властта на одриския владетел, като сенатът ясно отчита факта, че при необходимост военният потенциал на одрисите и безспорните способности на техния цар могат да бъдат използвани срещу Аталидите. Същевременно засилването на политическите позиции на Котис след края на ІІІ македонска война води до париране на сепаратистичните тенденции на отделните тракийски династи. Но това е временно положение и не е тенденция за Тракия през периода на късния елинизъм. От изворовите данни не е ясно, откога датира дружбата между одрисите и Римската република, за която споменава Тит Ливий (Liv. 38. 41. 12-15), но вероятно добрите отношения се оформят през 190 г. пр. Хр. при преминаването през Тракия на Луций Корнелий Сципион и Публий Корнелий Сципион в хода на Сирийската война ( 192-188 г. пр. Хр.).
Тук е мястото да се направи едно основателно предположение. Възможно е след поражението при Пидна през 168 г. пр. Хр., когато Персей се опитва да влезе във връзка с бисалтите, той пряко да търси тяхната подкрепа, а не чрез тях да достигне до одриския цар Котис, който по това време вече е много вероятно да подхваща своя нов външнополитически курс.
Бисалтите са засвидетелствани за пръв път у Херодот (Hdt. 8. 116) във връзка с походите на Ахеменидите към Елада. Авторът споменава техен aнонимен цар (и крестонски цар), който ослепява шестимата си сина, тъй като не изпълняват неговата заповед и се присъединяват към персийския владетел Ксеркс (486-464 г. пр. Хр.). Херодот (Hdt. 6. 26) отбелязва и Бисалтес, син на Аполофан от Абидос. Атеней (Athen. 12. 520 d-f), цитирайки логографа Харон от Лампсак, отбелязва бисалтския предводител от първата половина на V в. пр. Хр. Нарис, който като дете е продаден за роб в бръснарница в Кардия, но по-късно щом научава, че бисалтите готвят нападение над полиса се връща при тях в Бисалтия, сам става предводител на замислената акция и побеждава жителите на Кардия, тъй като кара конете им да танцуват под звуците на флейта.
Етнонимът е устойчив във времето. Освен това бисалтите имат засвидетелствани монетни емисии, датирани през периода края на VІ-началото на V в. пр. Хр.10 Бисалтите са съседи на крестоните (Krestones), като териториите обитавани от този тракийски народ се локализират по долното течение на река Стримон, която на изток се явява тяхна стабилна граница, на запад най-вероятно владеят части от днешна Богданска планина и езерото Болбе, северната им граница вероятно достига до днешната планина Беласица, откъдето влизат в контакт с медите (Maidoi) и дероните (Derronaios; Derronikos).
Според Херодот (Hdt. 7. 115) земите около приморския полис Аргилос и прилижащата му територия се наричат Бисалтия. Тит Ливий (Liv. 45. 29. 6-7; 45. 30. 3) включва в Бисалтия и Хераклея Синтика (при днешното село Зервохори, Гърция), разположена на западния бряг на река Стримон, като за него бисалтите са народ твърде храбър, населяващ Първа македонска област. След военно-политическия разцвет на Македонското царство и последвалото му териториално разширение земите на бисалтите попадат под македонска власт, а след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. са включени в Първа македонска област.
Един декрет (Silloge3 656), чиято традиционна датировка е 166 г. пр. Хр., дава информация за разгарянето на териториален спор между Котис и Абдера. Одриският цар се възползва от създадената за него благоприятна ситуация в Европейския югоизток след ІІІ македонска война, нахлува до Абдера и слага ръка върху някой от принадлежащите на полиса земи. Оформилият се спор трябва да бъде разрешен от римския сенат, а застъпници на интересите на Абдера са двама проксени на полиса в Теос, който е метрополия на Абдера.
Остава неясен въпросът доколко жителите на полиса успяват да парират одриското нападение и дали посланиците от Теос постигат целта си - да убедят сенаторите да вземат благоприятно за Абдера решение. В съвременната наука11 преобладава мнението, че одриският цар успява да отстои завоюваното, още повече, че предприетите от него действия са в ущърб на Аталидите, което се вписва в цялостното толериране на подобни действия от страна на Римската република след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. Теос е подвластен на Евмен ІІ Сотер и най-вероятно посланиците в Рим действат по негово внушение.
И. Тодоров12 счита, че одриската акция срещу Абдера не бива да се надценява, понеже привидно удачните ходове на Котис в значителна степен се намират в пряка зависимост от изхода на борбата между Римската република и Македония. Фактът, че в античните писмени извори, след опита да превземе Абдера, няма сведения за друга негова или на сина му изява, говори за липса на моментна перспектива в избраната от одриския цар политическа линия.
Вероятно Котис скоро умира, а Битис предприема опит за продължаване на неговата проримска политика. Но избраната външнополитическа линия не се споделя от значителна част от одриската аристокрация, която успява да постави на трона Терес, който е женен за дъщеря на македонския цар Филип V и не споделя проримските виждания на своите предшественици.
От изворовите данни се вижда, че между одриския цар Котис и Антигонидите има отношения на съседи с ясни политически интереси.13 Но някои изследователи,14 поддържат мнението, че Котис е подвластен на Македония, която, според тях, до 168 г. пр. Хр. се простира на изток до река Хеброс. Е. Кондураки15 прави опит да помрачи образа на Котис, предаден от Полибий и Диодор, сравнявайки отношенията между него и римляните с тези между Югурта и Римската република.
По-всяка вероятност бляскавата характеристика на одриския цар, която излиза под перото на Полибий, е резултат от общата им съдба след ІІІ македонска война, но представлява рядко отклонение от стереотипите на описание давани от античните автори на владетели воюващи с Римската република.
Царската титулатура на Котис е изпълнена с конкретно съдържание, но въпреки това трудно може да се поддържа становището за централизиран държавен живот в Югоизточна Тракия - през периода на късния елинизъм - начело с одриския царски дом. Данните за съществуването на независими във военно-политическите си решения тракийски династи са категорични, т.е. тенденцията към политическа децентрализация на държавния живот сред траките се задълбочава, като тя е стимулирана от римските военни действия в Европейския югоизток. През ІІ-І в. пр. Хр. в Тракия на преден план все повече излизат отделни тракийски владетели лишени от значителен военно-политически потенциал. Дори монархическа институция става безперспективна в целия елинистически свят, макар че конкретно в Тракия за известен период тя успява да се впише в римското провинциално управление.
В съвременната наука се предприемат опити за предатиране на споменатия епиграфския извор,16 това става на базата на факта, че двамата теоски посланици в Рим, които защитават интересите на Абдера, са отбелязани като πάτρωνας, което е невъзможно до 146 г. пр. Хр., когато за пръв път е засвидетелстван патронат в международен план. Но терминът е преди всичко формула, под която проксените на Абдера в Теос, действащи в интерес на Аталидите, са приети в римския сенат.17
Котис сече два типа бронзови монети от дребен номинал. Върху лицевата страна монетите от първия тип е изобразена Артемида, с вдигнати и свити над челото коси във формата на диадема, а върху обратната страна е представен кон в ход надясно. Вторият тип засега е представен от един екземпляр, като на лицевата страна е изобразена мъжка глава с дълги коси и остра издадена напред брада в профил надясно, а на обратната страна е представен кон в ход наляво. Й. Юрукова18 счита, че това са индивидуализираните белези на портретния образ на Котис, но поради дребния размер на монетното ядро и несръчността на гравьора други подробности не могат да се различат. В съвременната наука19 е изказано предположение, че поради редкостта на тези монети тяхното сечене е ограничено по време и по обем, като в качеството си на царска реалия те носят подчертано пропаганден характер, понеже изображението на кон в спокоен ход или галоп е характерен белег за бронзовите монети на Филип V и Персей.
След акцията си през 166 г. пр. Хр. срещу Абдера одриският цар Котис не се споменава повече у античните извори, което навежда на мисълтта, че или умира от естествена смърт, или е премахнат от антиримските одриски аристократични кръгове, които не споделят неговата политическа ориентация. Както беше отбелязано, същата участ вероятно застига и сина му Битис. Този акт предоставя одриския трон на Терес, който е женен за анонимна дъщеря на Филип V и естествено е антиримски настроен, поради което с готовност ще подпомогне замисъла на Андриск (Diod. exc. 16).
Първоначално претендентът за македонския трон Андриск пристига в Бизантион, където е приет като царски син. Това дава повод за съмнение дали все пак Ороанд не изпълнява договорката с македонския цар? И доколко са основателни твърденията на Калипа (Калиопа), наложницата на Персей, която в навечерието на ІV македонска война (149-148 г. пр. Хр.) разкрива неговия царски произход?
От данните съдържащи се у Диодор става ясно, че претендентът за трона в Пела има силни позиции в Македония и Тракия. Дали както сочи Павзаний (Paus. 7. 13. 1) той не принадлежи към династията на Антигонидите? Ороанд, който задига хазната на Персей е критянин, а пък античните автори твърдят, че Андриск е отгледан от критянин.
Първоначално Андриск пристига в Бизантион, където е приет като царски син. Трябва да се има предвид, че чрез засвидетелствания акт Бизантион се отказва от поддържането на традиционната си външнополитическа линия на неутралитет, макар че след първото поражение на Андриск бизантийците оттеглят подкрепата си от него, тъй като се опасяват от ответните римски действия и евентуалните икономически последици, то едва ли Бизантион така лековерно ще поеме риска да предприеме такъв радикален акт, ако полисните ръководители не вярват в аристократичния произход на Андриск. Андриск е убеден, че начинанието може да има успешен край само, ако успее да се прехвърли в Тракия и привлече тракийските династи на своя страна.
В Тракия той е посрещнат тържествено от одриския владетел Терес, като човек от царско потекло. Терес го увенчава с венец, символизиращ царска диадема, след което му предава командването на войските. Одриският цар може да си позволи този жест, тъй като е единственият жив владетел намиращ се в роднинска връзка с династията на Антигонидите, а чрез поставянето на венеца върху главата на Андриск официално е потвърден царският му произход. Церемониалът извършен от Терес придава на претенциите на Андриск легитимност; освен това той получава от Терес 100 души и препоръка пред останалите тракийски владетели, от които, след като добива още наемници, е препратен към тракийския династ Барсабас (Diod. exc. 16).
От засвидетелстваните у античните автори тракийски владетели, които оказват подкрепа на Андриск само Барсабас не е анонимен, но не е отбелязана неговата принадлежност към конкретен династичен дом. Лаконичността на писмените извори не позволява да се посочат точно кои династични домове поддържат начинанието на Андриск. Но се посочва, че в Тракия той успява да събере значителна войска, в която участват независимите народи и династи, които се чувстват зле под властта на римляните. (Diod. exc. 16; Zon. 9. 28.).
Някои съвременни изследователи20 предполагат, че античните автори визират независимите (автономни) траки, които се локализират в труднодостъпните райони на Родопите и Хемус. При всички положения броят на тракийските династи, подкрепящи начинанието на Андриск е значителен, но за съжаление техните имена не са фиксирани у античните извори.
Флор (Flor. 1. 30) изрично отбелязва, че претендентът за македонската корона е силен, тъй като може да разчита не само на македонската подкрепа, но и на голямо количество тракийски спомагателни войски. Андриск навлиза в Тракия през областта, която по-късно става известна като Астике и се среща с Терес в Бизия - една от старите одриски царски резиденции -, откъдето през северната част на долината Агрианес преминава Корпилския и Сапейския проход и навлиза в Македония Primus.
Някои съвременни изследователи21 считат, че в Тракия не може да се проникне през прилежащите към Тракийския Херсонес области, които по това време се намират под контрола на владетеля на кените Диегилис - ако между него и Андриск има контакти, то античните автори биха ги фиксирали.
От своя страна Диегилис е прекалено зает с военните операции в Тракийския Херсонес срещу Аталидите, за да поема допълнителни рискове с участието си в рискованото начинание на Андриск. По-вероятно е претендентът за македонската корона да се съобразява с действията предприети от Диегилис, отколкото обратното.
Терес е засвидетелстван у Диодор (Diod. exc. 16). и се явява наследник на Котис. Женен е за дъщеря на Филип V и се предполага, че този брак е сключен приживе на македонския цар. Но това е спорно, тъй като бракът между Терес и анонимната знатна македонска принцеса е напълно възможно да бъде реализиран и след смъртта на Филип V през 179 г. пр. Хр., като част от активните дипломатически ходове на Персей - бракът му с Лаодике, дъщеря на Селевк ІV Филопатор (187-175 г. пр. Хр.), и този на сестра му Апаме с витинския цар Прузий ІІ Ловец (около 182-149 г. пр. Хр). При всички положения Терес се сродява с Антигонидите не по-късно от 167 г. пр. Хр.
Диодор е единственият автор, който, макар и лаконично, споменава тракийския владетел Барсабас (Diod. exc. 16). Х. Данов22 счита, че той принадлежи към тракийските regulus, които подкрепят и придружават Андриск в настъплението му към Македония. И. Тодоров23 е на мнение, че Барсабас спада към тракийските владетели, които трудно се поддават на по-пространна историческа характеристика. Вероятно той е съуправител на Терес, който съвестно изпълнява неговите разпореждания.
След първоначалните успехи авантюрата на Андриск логично претърпява провал. Квинт Цецилий Метел Македонски изненадващо успява да нападне авангарда, което довежда до паника сред останалата част от войската и тя се разбягва. Андриск демонстрира завидна воля за борба, след като за втори път е разбит от римляните, той отново отива в Тракия, където се укрива във владенията на тракийския династ Бизес. Андриск се надява да намери подкрепа сред тракийските владетели и с тяхна помощ да си опита още веднъж щастието, макар че е лишен от пряка връзка със съюзниците си и вече не може да разчита на добре снаряжени военни контингенти, тъй като второто му поражение води до оттегляне на голяма част от тракийските династи от него (Zon. 9. 28). Одрисите се връщат към външнополитическата линия провеждана от Котис и сина му Битис, а най-вероятно по искане на римляните Терес е премахнат. Римляните, след като не отминават с лека ръка прегрешенията на бизантийците (Diod. exc. 16; Zon. 9. 28; Tac. Ann. 12. 62 ), които в един определен период съдействат на Андриск, едва ли имат особени основания да постъпват по-снизходително към Терес, чиято ярко изразена антиримска позиция и пряка връзка с династията на Антигонидите са напълно достатъчни, за да определят неговата съдба, особено като се има предвид фактът, че той във всеки един момент може да се превърне в катализатор на антиримски настроения в Европейския югоизток.
След края на ІV македонска война в Европейския югоизток се извършват значителни промени. Тракия най-вероятно е обхваната от династична криза, но за тези събития съвременните изследователи нямат яснота, поради лаконичността на античните писмените извори. Безспорно промяната в политическата ситуация в Тракия спомага за издигането на династичния дом на кените около средата на ІІ в. пр. Хр..
Византийският автор Зонара (Zon. 9. 28) единствен споменава, че Бизес предава Андриск на римляните, явно с цел да угодничи пред победителите, а и от страх пред тях. Името на тракийския владетел, който предава Андриск на римляните е засвидетелствано у Дион Касий, но е съхранено чрез извлеченията на Зонара, който го титулува династ.
И. Тодоров24 счита, че общият корен на името на този тракийски владетел Βύζου; Βύζαζ; Βύζηζ и този на държавния център на астите Βιζύη; Βιζόη; Βύζη недвусмислено показват неговата принадлежност към астите (Astai). Но е по-вероятно Бизес, подобно на Барсабас, да е одриски парадинаст, но за разлика от него не е лоялен към губещия позиции одриски цар Терес. След края на ІV македонска война Бизес, разчитайки на римската подкрепа, премахва Терес и го наследява на трона, ориентирайки одриската външна политика отново към Римската република.
Военно-политическите събития през първата половина на ІІ в. пр. Хр. утвърждават Римската република като водещ фактор в Античния свят. Това е резултат не толкова от растящите амбиции на римляните, колкото е следствие от дребнавите противоречия сред елинистическите владетели и тяхната политическа недалновидност. В повечето случаи римското вмешателство в Източното Средиземноморие става след изрични молби от страна на определени елинистически владетели, от което умелата римска дипломация се възползва по най-добрия начин и Рим се включва във вече избухнали военни конфликти, внимателно преценявайки коя от воюващите страни ще представлява опасност в бъдеще. В резултат на римската намеса елинистическите монархии стават зависими във външната си политика и фактически им се налага да се съобразяват с римските интереси. Ако през ІІІ в. пр. Хр. Тракия се счита за наследство на Лизимах, което чрез различни политически и исторически доводи се опитват да завладеят Селевкидите, Птолемеите и Антигонидите, то през първата половина на ІІ в. пр. Хр. Одриската династия отново заема положение на равностоен военно-политически партньор в международен план. Единствено Антигонидите и Аталидите все още си оспорват правото на контрол над селищата по крайбрежията на Егеида и Пропонтида, но това вече се извършва пред погледа Римската република.
Одриският династичен дом, който по време на управлението на Котис и сина му Битис се преориентира за кратко (до възцаряването на Терес) към проримска позиция, остава най-авторитен в Тракия. Той се се опитва, чрез дипломатически комбинации в сложните международни отношения през късния елинизъм, да се противопостави на претенциите на външни сили да владеят части от тракийската територия, както и прави опит да преодолее тенденциите на децентрализация, а така също и да обезпечи излаз на бреговете на Пропонтида и Егеида.
Що се отнася до одриския цар Котис, то от анализа на изворовите данни се вижда, че пред нас се разкрива един способен елинистически владетел, дипломат и воин, за когото античните автори не пестят похвали, а това те не правят често за тракийски владетели. Като се вземе предвид и комплицираната военно-политическа обстановка в Европейския югоизток през първата половина на ІІ в. пр. Хр., в която действа Котис, син на Севт, то той с пълно право може да бъде приет за достоен последовател във военно-политическите дела на своя предшественик Котис І (383-359 г. пр. Хр.). Именно Котис, син на Севт, през 171 г. пр. Хр. разгромява под хълма Калиник достоен противник на бойното поле като италийската конница. Терес залага на друга карта, избраното от него военно-политическо направление е достойно за уважение, но уви, за разлика от това на Котис, не е в състояние да донесе никакви позитиви.
След ІІІ македонска война, но особено след поражението на Андриск през 149/148 г. пр. Хр., превръщането на Македония в римска провинция през 146 г. пр. Хр. и разрушаването на Коринт от Луций Мумий Ахейски през същата 146 г. пр. Хр., сенатът променя основата насока на римската външна политика, което засяга и тракйските народи. В римските ръководни среди вече се налагат политическите принципи на Катон Стари, Публий Сулпиций Галба и Марк Валерий Левин, които подкрепят тотална военно-политическа и икономическа експанзия в райоана на Средиземноморието, за сметка на възгледите на т. нар. Сципионов кръг групиран около Публий Корнелий Сципион Африкански (235-183 г. пр. Хр.), чиито идеологични продължители са Тит Квинкций Фламинин и Публий Корнелий Сципион Емилиан Африкански Млади, базиращи се на постепенно оформяне на едно римо-елинистическо койне.



Цитирани антични автори

1.Арpianus. Bella Civilia (Viereck; Roos; Mendelssohn).
2.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
4.Cicero. De republica (Müller; Tullius; Ziegler; Clark).
5.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
6.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
7.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
8.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
9.Herodotus. Historiae (Hude).
10.Pausanias. Graeciae descriptio (Schubart; Rocha-Pereira; Jones).
11.Plutarchus. Aemilius Paulus (Ziegler).
12.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
13.Plutarchus. Regum et imperatorum apophthegmata (Hubert).
14.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
15.Tacitus. Annales (Koestermann ).
16.Titus Livius. Ab urbe condita; Periochae (Weissenborn-Müller-Heraeus).
17.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
18.Velleius Paterculus. Historia Romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).
19.Zonaras. Epitome historiarum (Dindorf).



Цитирана литература

1.Niese B. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der Schlacht bei Chäronea. Bd. ІІІ, Gotha, 1899. S. 29; Walbank F. Philip V of Macedon, Cambridge, 1940, p. 242-243; Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin - New York, 1979, S. 90; Hatzopoulos M. Les politarques de Philippopolis. - In: Acten des III ten internazionalen thrakologischen Kongresses II. Wien, 1986, 141.
2.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част, І. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, с. 28; ср. Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 56 - авторът разглежда този поход, като продължение на военната кампания на Филип V от 184 г. пр. Хр., насочена срещу траките от околността на Бизантион.
3.Кабакчиев Ю. Фракия и закат крупных эллинистических монархий. - In: BHR, 1-2, 1992, 8.
4.Тодоров И. Неизвестните тракийски владетели 542 - 798 а. u. c., Велико Търново, 1998, с. 49-50.
5.Моммзен Т. Истории Рима, Том 2, Книга 4, Москва, 2001, с. 62.
6.Тодоров И. Цит. съч., с. 30.
7.Кабакчиев Ю. Фракия и закат ..., 10.
8.Detschew D. Die thrakischen Sprachreste, 2, Auflage. Wien, 1976, S. 39.
9.Моммзен Т. Цит. съч., Том 1, Книга 3, с. 329
10.Папазоглу Ф. Македонски градови у римско доба, Скопие, 1957, с. 263-266 с лит; Фол А. Политическа история на траките. София, 1972, с. 101-104 с лит.
11.Condurachi E. Kotys, Rome et Abdére. - In: Latomus, 29, 1970, 581-594.
12.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 54-55.
13.Тачева М. Проблеми на тракийската политическа история (II в. пр. н. е. - 45 г. от н. е.). - В: ГСУ-ИФ, 76, 1983, 54.
14.Hatzopoulos M. La politique thrace des derniers Antigonides. - In : Pulpudeva, 4, 1983, p. 84.
15.Condurachi E. Op. cit., 581-594.
16.Chrianky G. Rome and Cotys, two problems: 1. The diplomacy of 167 B. C. 2. The date of Silloge3 656.- In: Athenaeum, 1, № 3-4, 1982, 477; Тачева М. История на българските земи..., с. 61.
17.Кабакчиев Ю. Фракия и закат крупных ..., 11-12.
18.Мушмов Н. Монетите на тракийските царе. Сборник В. Дякович, София, 1927, 238, № 177 (авторът определя този тип като глава на Аполон); ср. Юрукова Й. Монетите на тракийските племена и владетели, T I, София, 1992, с. 158; Youroukova Y. Coins of the Ancient Thracians. - In: BAR Supplementary Series 4. Oxford, 1976, 24 Pl. 15 (Figs. 90 - 94 ), p. 34, № 124.
19.Юрукова Й. Монетите на тракийските племена..., с. 158-159; по въпроса за монетите на Филип V и Персей виж Mamroth A. Die Silbermünzen des Königs Perseus.-In: Zeitschrift für Numismatika, ХVІІІ, 1928; виж Mamroth A. Die Silbermünzen des Königs Philippos V von Makedonien. - In: Zeitschrift für Numismatika, ХL, 1930; виж Mamroth A. Die Bronzenmünzen des Königs Philippos V von Makedonien. - In: Zeitschrift für Numismatika, XLII, 1935; виж. Francke P. Zur Finanzpolitik des makedonischen Königs Perseus während des Krieges mit Rom 171-168 v. Chr. In: - JNG, VІІІ, 1957; Прокопов И. Тетрадрахма на Персей. - В: Нумизматика, 4, 1985, 3-5; Прокопов И. Циркулацията на бронзовите монети на Филип V и Персей в Югозападна България. - В: Нумизматика, 3, 1986, 5-20; Прокопов И. Находки на македонски монети в региона на Горна и Средна Струма от края на ІІІ до І в. пр. н. е. В: Сб. Пауталия 85, 1986, 6-14; Драганов Д. Монетите на македонските царе. Част ІІ от Филип ІІІ Аридей до Персей, Ямбол, 2001, с. 99-131; 180-203.
20.Мурыгина Н. Сопротивление фракийских племен римской агрессии и восстание Андриcка. - В: ВДИ, 2, 1957, 80.
21.Кабакчиев Ю. Утвeрждение Рима в Северо-Восточном Сридиземноморье и “мрачно столетие” для Фракии ( 170 - 70 гг. До н. э. ), - In: BHR, 4, 1993, 5.
22.Danov Ch. Die Thraker ..., S. 100.
23.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 33.
24.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 33-34.