(втората половина на ІІ - 80-те години на І в. пр. Хр.)
Владетелите на кените Диегилис (Diegylis) и синът му Зибелмиос (Зиселмис) (Zibelmios; Zisemis; Ziselmis) са отбелязани у античните автори около средата на на ІІ в. пр. Хр. (150/149 г. пр. Хр.) Но някои съвременни изследователи1 допускат, че кените участват и в събитията от края на ІІІ в. пр. Хр., по-точно 205/204 г. пр. Хр., когато умира египетският владетел Птолемей ІV Филопатор (222-205/204 г. пр. Хр. ), който в голяма степен контролира територията между устията на реките Хеброс и Нестос.
Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) определя Диегилис като тракийски цар. Докато за Страбон (Strab. 13. 4. 2) той е цар на кените. Валерий Максим (Val. Max. 9. 2. 4) също споменава Диегилис под формата Diogyridis: ~ Zisemis, Diogyridis filii, Thraciae regis, etsi minus admirabilem crudelitatem gentis ipsius feritas, narrandam tamen rabies saeuitiae facit, cui neque uiuos homines medios secare neque parentes liberorum uesci
Никомед ІІ Епифан е син на Апаме, сестрата на македонския цар Персей (179-168 г. пр. Хр.), а не на дъщерята на владетеля на кените. Бракът между Прузий ІІ Ловец и анонимната дъщеря на Диегилис най-вероятно е сключен около 165-160 г. пр. Хр. и представлява част от антипергамските дипломатически действия предприети от Битиния и династичния двор на кените.
Пергамският цар Атал ІІ Филаделф поддържа претенциите на претендента за трона във Битиния, тъй като във войната между него и Прузий ІІ Ловец - водена около 159 г. пр. Хр. - единствено намесата на Римската република спасява Аталидите от поражение. От своя страна владетелят на кените Диегилис оказва съдействие на битинския цар, не само заради роднинските им връзки, но и от стремеж към териториално разширение, т.е. той иска да се сдобие със стабилен излаз на море и поради тази причина завладява стратегическия във военно-политическо и икономическо отношение полис Лизимахия.
Но въпреки подкрепата, която получава от кените, през 149 г. пр. Хр. Прузий ІІ Ловец е убит (App. Mithr. 7). Докато Диегилис реализира своите амбиции и владее Лизимахия до към 141 г. пр. Хр., когато Стратон (стратег на Атал ІІ Филаделф в Тракийския Херсонес) който от 145/144 г. пр. Хр. провежда успешни военни акции в района, успява да стабилизира властта на Атлаидите (OGIS 330; OGIS 339).
Действията на владетеля на кените в Тракийския Херсонес се съвпадат с ІV македонска война (149-148 г. пр. Хр.). Но няма преки данни той да има отношение към военната кампания на Андриск, както посочват някои съвременни изследователи.2 По-вероятно е Андриск да се съобразява с военните операции на царя на кените, отколкото обратното.
Диегилис, който се отличава с прекомерна твърдост в своето управление, е премахнат и наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) пише, по повод владетеля на кените, че след като получава царската власт и неочаквано работите му се нареждат, т.е. утвърждава се на трона, той започва да управлява поданиците си с огромна жестокост. Царят на кените избива голям брой отлични траки (аристократи), не малко от тях подлага на изтезания, а така също не оставя без посегателство жените, децата, имотите и богатствата на своите поданици (противници); по същия начин Диегилис постъпва и с елинските полиси. Диодор описва потресаващи неща: царят отсича ръцете, краката и главите на децата и ги окачва върху на вратовете на техните родители. На мъжете и жените разменя отсечените членове, а на други разсича тялото откъм гърба.
В един от своите дворците Диегилис извършва ритуалнно жертвоприношение, убивайки двама млади братя-елини, поданици на Атал ІІ Филаделф, които в унисон с религиозния ритуал са разсечени на земята, а царят заявява, че не подобава владетеля да употребява еднакви жертви с останалите аристократи. Междувременно докато извършва ритуала, неговите сподвижници го привестват с пеан (Diod. 33. fr.16-17).
Човешките жертвоприношения са разпространени в Тракия най-вече като царска привилегия, т.е. Диегилис е типичен цар-жрец, разполагащ със стабилен военен потенциал и лични качества, позволяващи му да преследва целенасоченно и с твърдост избраната военно-политическа линия.
Вътрешната опозиция срещу него сред кените е ръководена и авансирана от Пергам. Диодор (Diod. XXXIII, fr. 16-17) пише, че когато Атал ІІ Филаделф разбира как заради користолюбието и прекомерната си жестокост Диегилис е мразен от поданиците си, пергамският цар започва да върши точно обратното, т.е. по-всякакъв начин да се стреми да спечели тяхното благоразположение.
Диегилис, който се отличава с голяма твърдост в управлението, е премахнат, но е наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Зибелмий (Зиселмис), за да отмъсти за баща си налага още по-голям терор, като избива цели родове, разпъва, разсича и изгаря живи заподозряните (Diod. 34-35. fr. 32). С безкомпромисни действия той успява за момента да парира амбициите на опозиционната фракция и през 40-те и 30-те години на ІІ в. пр. Хр. се утвърждава на престола, като се опитва да продължи външнополитическата линия на Диегилис и да затвърди контрола върху полисите от Тракийския Херсонес (Diod. 34-35. fr. 32).
В един епиграфски извор от Сестос (OGIS 339; ср. Liv. Per. 56; ср. Val. Max. 3. 2. 12; ср. Front. Strat. 4. 5. 16) се посочва, че през 134 г. пр. Хр. македонският управител - преторът Марк Косконий (Marcus Cosconius) (чийто мандат в Македония е през 135-134 г. пр. Хр.), воюващ до този момент срещу кените в района на Тракийския Херсонес, нападащи Сестос, е прехвърлен в Мала Азия, във връзка с оформящото се там напрежение. Действията на Марк Косконий не стабилизират обстановката в Тракия, за което говори фактът, че траките се явяват най-боеспособните наемници на Аристоник.
След като Римската република успява да сложи край на ІV македонска война и окончателно да неутрализира действията на Аристоник и неговите поддръжници, сенатът поставя на власт в Европейския югоизток и Мала Азия римски протежета. Рим няма военно-политическа изгода да провежда тежки и продължителни военни кампании в труднодостъпни райони, с многочислено и войнствено население срещу т. нар. варварски държавни организации - на този етап династическата промяна е напълно достатъчна. Така както след края на ІV македонска война одриският цар Терес е премахнат и е наследен от проримски ориентирания Бизес, по-същия начин около края на Аристониковия и Зибелмиос (Зиселмис) e свален от власт, от добилата нов стимул опозиционната фракция - същата, която отстранява и Диегилис, като това става възможно благодарение на римската намеса. Въпреки отсъствието у античните извори на преки данни за такава, то тя може да се предположи с голямо основание, тъй като се вписва в римските дипломатически похвати, а така също и във военно-политическата реалност в Европейския югоизток през късния елинизъм.
Царят на кените е подложен на всякакъв вид гавра и отмъщение, след което е убит от траките (Diod. 34-35. fr. 32). Неговият наследник, който е анонимен, поддържа добри отношения с Римската република и нейните политически сателити в района - Битиния, Понт и Кападокия.
За съжаление на съвременните изследователи събитията, разиграващи се в Европейския югоизток в периода заключен между превръщането на Македония и Елада в римски провинции (149/8-146 г. пр. Хр.) и І Митридатова война (89/88-85/84 г. пр. Хр.), не са достатъчно ясни, понеже основният извор за епохата - Тит Ливий е съхранен единствено чрез периохите и по-късни епитомета. Поради това не може да се получи пълна и точна представа за борбите на провинциалните управители на Македония.
За сраженията на римските войски с келтите, далматите, дарданите, траките и въбоще за военно-политическата ситуация в Европейския югоизток иформация се съдържа у: Диодор, периохите на Тит Ливий, Гай Велий Патеркул, Плутарх, Флор, Фронтин, Апиан, Граний Лициниан, Евтропий, Фест, Амиан Марцелин, Юлий Обсеквенс и триумфалните фасти.
От наличните изворови сведения със сигурност се знае, че Медике не влиза в І македонска област с център Амфиполис, което е доказателство за независимостта на медите от Персей.3
Според надписа от Лете (Sylloge.3 700), през 117 г. пр. Хр. династът на медите Типа Τίπα τῶν Μαίδων δυνάστον участва в нахлуването на скордистите в пределите на Македония, които достигат чак до Термейския (Солунския) залив. В този епиграфски извор за пръв път владетел на медите е засвидетелстван поименно. Римската войска е разбита, а македонският управител - преторът Секст Помпей (Sextus Pompeius) - е убит в околността на Аргос, близо до Стоби на река Аксиос. Но никъде не се споменава, че римският претор е убит от династа на медите. Скоро на квестора Марк Аний Публий (Marcus Annius Publius) се удава възможност да стабилизира ситуацията и нападателите са прогонени.
За да парира опасността, сенатът е принуден на следващата 115/114 г. пр. Хр. да изпрати в Македония консула Квинт Фабий Максим Ебeрн (Quintus Fabius Maximus Ebernus),4 т.е. между 115/114-106 г. пр. Хр. в провинция Македония вместо претори се изпращат консули и управители с проконсулски ранг.
От 119 (117) г. пр. Хр. до 72/71 г. пр. Хр. в писмените и епиграфските извори се съдържат данни за значителен брой варварски нахлувания в Македония, Епир и Елада. Като най-често се срещат имената на скордистите, дарданите и различни тракийски народи. Някой съвременни изследователи5 предполагат, че и медите често участват в тези акции, макар да не са изрично фиксирани.
След поражението на Брен и Акихорий при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр., вождът Батанат Βαθάνατος, начело на една част от келтите, поставя основите на държавното обединение на скордистите Σκορδισταί, които имат значителна роля във военно-политическите събития през късния елинизъм (Athen. 6. 25. 234 (a-b)). Те се делят на две групи велико-скордисти и мало-скордисти. Държавната им организация е консолидирана през ІІІ в. пр. Хр. и се простира в пространството между река Дрина на запад, река Морава на изток, поречието на Западна Морава на юг и долното течение на реките Драва и Дунав на север.
За да отстояват военно-политическите си амбиции, скордистите провеждат активна външна политика, воювайки срещу дарданите, илирите и траките - на запад набезите им достигат до Адриатическо море. Около 156 г. пр. Хр. те за пръв водят военни действия срещу римляните, които нападат техните съюзници далматите Delmatae Scordici superati (Iul. Obs. 16 (75)).
През 141 г. пр. Хр. римляните, за да подсигурят северната македонска граница, отново воюват срещу тях, но са разбити.6 През 135 г. пр. Хр. римският управител на Македония Марк Косконий се сражава успешно с тях в Тракия (Liv. Per. 56).
Но поради лаконичността на информацията, не става ясно къде точно се водят сраженията. Мястото им може да се локализира и на изток от река Нестос и по долината на река Хеброс, т.е. напредвайки през река Нишава и днешно Софийско поле скордистите поставят под заплаха римските позиции в Егеида и пътя към Мала Азия. Това е единият вариант. Другият - е боевете да се разиграват в границите на провинция Македония и при поражението си келтите остъпват към Тракия.
Г. Кацаров,7 отбелязва, че окуражени от победата постигната над римляните през 141 г. пр. Хр., скордистите нападат Тракия, но са разбити от претора Марк Косконий.
Тяхната сила е временно ограничена поради поражението, което боиите нанасят през 114 г. пр. Хр. на кимбрите, които са принудени да се насочат именно към земите на тавристите и скордистите.
През същата година, след като отклоняват надвисналата от кимбрите опасност, скордистите отново влизат в стълкновение с римляните в Тракия и разбиват консула Гай Порций Катон (Gaius Porcius Cato) (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Eutr. 4. 24).
През следващата 113/112 г. пр. Хр. кимбрите пък нанасят поражение и на римския консул Гней Папирий Карбон (Gnaeus Papirius Carbo).
Неуспехът на римляните кара сената да започне провеждането на по-енергични действия в Илирия, Македония и Тракия. И отново през 113/112 г. пр. Хр. другият консул Гай Цецилий Метел (Gaius Caecilius Metellus Caprarius) воюва с успех в Тракия, срещу противник, който не е назован у изворите, но най-вероятно пак е визирана военна операция против скордистите. За успешните си действия той получава правото на триумф, по същото време, по което с тази чест е удостоен и неговият брат Марк Цецилий Метел (Marcus Caecilius Metellus) за войната срещу сардите (Vell. Pat. 2. 8. 2; Eutr. 4. 25).
В следващата 112/111 г. пр. Хр. Марк Ливий Друз (Marcus Livius Drusus), политическият противник на Гракхите, разбива скордистите и достига до Истрос, прогонва варварите отвъд реката и възстановява римския престиж в тази част на региона (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Fest. 9; Dio Cass. 26. fr. 88; CIL. I2 49. 117 (триумфирал през 110 г. пр. Хр.)). Той е първият римски пълководец, който достига до Истрос (т.е. преди Гай Скрибоний Курион през 75-73 г. пр. Хр., за когото пише Фест). Акциите водят до временно стабилизиране на военно-политическата ситуация.
В периохите на Тит Ливий е отбелязано, че военните действия се разиграват в Тракия. Б. Геров8 счита, че това е възможно, тъй като по време на кампанията през 113/112 (112/111) г. пр. Хр. римляните не успяват да прогонят скордистите от областта.
През 109 г. пр. Хр. проконсулът Марк Минуций Руф (Marcus Minucius Rufus) воюва срещу скордисти, трибали, беси и други народи. Неговата победа е отбелязана и в надпис от Делфи и Europos (Sylloge.3 710; Liv. Per. 65; Vell. Pat. 2. 8. 3; Eutr. 4. 27. 3). Най-вероятно в писмените извори се визира военна кампания против скордистите и трибалите, а в надписите се съдържат данни за отделна военна операция против бесите и останалите траки някъде около Хеброс. Едно друго сражение срещу скордистите и даките той печели благодарение на една стратегема, с помощта на брат му Квинт Минуций Руф (Quintus Minucius Rufus) (Front. Strat. 2. 4. 3). За успешните си действия Марк Минуций Руф е поздравен от войските като император (Imperator) и получава правото на триумф през 106 г. пр. Хр.
Б. Геров9 предполага, че Марк Минуций Руф воюва и срещу медите, които по това време нахлуват в пределите на провинция Македония, а през 104 г. пр. Хр. повторно преминават македонските граници (Iul. Obs. 43 (103)).
През 101 г. пр. Хр. скордистите, заедно с траките, отново навлизат в пределите на Македония, но са разбити и прогонени от римския претор Тит Дидий (Titus Didius), който на следващата година продължава своята офанзива и подготвя присъединяването на земите на Тракийския Херсонес към провинция Македония (Flor. 1. 39; Fest. 9; Oros. 5. 23. 18; Amm. Marc. 27. 4. 10; Euseb. Chron. p. 231=CLXX Olymp.=100 B. C). Римските действия в Тракиийския Херсонес са отбелязани и в епиграфски извор,10 в който освен римския закон срещу пиратите е посочен и ареалът на военните действия водени от Тит Дидий. Римският претор завзема Кенийски Херсонес, т. е. владенията на кените на север от шийката на Тракийския Херсонес.
От надписът също така се разбира, че римският управител на Македония трябва да идва ежегодно на мястото, където да престоява около 60 дни, за да контролира таксите и да обезпечава сигурността на римляните и техните съюзници.
През 100 г. пр. Хр. именно Тит Дидий за пръв път присъединява тракийски територии към Римската република, като по този начин римляните поставят под контрол цялото крайбрежие на Егеида. През 93 г. пр. Хр. той също получава правото на триумф за успешните си действия.
Античните автори (Flor. 1. 39; Iul. Obs. 48 (108)) съобщават за нападение на медите и дарданите през 97 г. пр. Хр., които са разбити от Манлий Вулсон (Manlius Vulso). Но по време на управлението на римския наместник Гай Сенций Сатурнин (Gaius Sentius Saturninus), през 92 г. пр. Хр. медите повтарят набега си и подлагат на опустошение цяла Македония. По повод военните действия през 92 г. пр. Хр. от периохите на Тит Ливий (Liv. Per. 70) се разбира, че Гай Сенций Сатурнин воюва неуспешно. Докато Марк Тулий Цицерон (Cic. in. Pis. 34) добавя, че всички траки се отмятат, с изключение на дентелетите, които подпомагат римския наместник.
От античните извори (Liv. Pеr. 74) става ясно, че през 89 г. пр. Хр. траките нахлувaт в Македония и вероятно точно по това време цар Сотим (rex Sothimus) начело на много тракийски съюзници, опустошава македонските граници, а по-късно навлиза в Елада. По-време на този поход е ограбено светелището на Зевс в Додона (Dio Cass. fr. 101. 2). Но накрая римляните успяват да парират варварските действия и принуждават Сотим да се върне в пределите на своето царство. Орозий (Oros. 5. 18. 30) пише: Isdem temporibus rex Sothimus cum magnis Thracum auxiliis Graeciam ingressus cunctos Macedoniae fines depopulatus est tandemque a C. Sentio praetore superatus redire in regnum coactus est.
Както беше споменато по-горе, Марк Тулий Цицерон дори говори за всеобщ бунт на варварите. Според Диодор (Diod. fr. 31), в самата римска провинция Македония Еуфанес - македонски аристократ (Εὐφήνης), син на Ексeкестус (Ἐξήκεστος), обявява открито претенциите си към трона, агитирайки населението да отхвърли римската власт и да се възстанови македонската държавност. Но баща му, който се опасява от ответните римски мерки, съобщава на Гай Сенций Сатурнин за действията на Еуфанес, като моли царя на траките Котис да се опита да отклони неговия сина от замисленото начинание. Котис задържа Еуфанес няколко дни при себе си, след което го връща на Ексекестус.
Най-вероятно претенциите на македонския аристократ Еуфанес, син на Ексекестус, са направлявани от Синопе, или най-малкото са съобразени с военно-политическите планове на Митридат VІ Евпатор (120/121 - 61 г. пр. Хр.), който успява да привлече на своя страна западнопонтийските полиси, траките, келтите, скитите и други народи. Но Еуфанес не проявява твърдост и последователност при преследването на набелязаната политическа цел, от което се възползват римляните, които чрез проримски ориентирания одриски цар Котис парират това начинание.
Наличните изворови данни не позволяват на Котис да му се приписва сапейска принадлежност, въпреки аргументирания стремеж на някои изследователи.11
Около 88/87 (85/84) г. пр. Хр. скордистите, дарданите и медите отново нахлуват в Македония и Елада, ограбвайки много светилища, между които и Делфийското, където загасят свещения огън. Управителят на Македония и Ахайя - преторът Луций Корнелий Сципион Азиаген (Lucius Cornelius Scipio Asiagenus) побеждава скордистите и ги прогонва отвъд река Истрос, а с медите и дарданите се споразумява, оставяйки им част от награбената плячка, а другата запазва за себе си (App. Ill. 1. 5; Euseb. Chron, p. 233=CLXXIV Olymp.=84 B. C).
По нумизматични и епиграфски данни са известни шест варварски владетели от територията на днешна Североизточна България. Върху бронзовите монети са изписани имената: Канит, Тануза, Харасп, Акроза, Сариакос и Елис.
Й. Юрукова12 отбелязва, че титлата базилевс предшества представените в родителен падеж лични имена, което е доказателство за царско достойнство на отбелязаните владетели.
Тъй като между иконографията и стила на тези бронзови монети има близост с автономните монети на западнопонтийските полиси Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис се приема, че та са отсечени на едно и също място - монетарниците на посочените полиси. Това навежда на мисълта, че владенията на отбелязаните върху монетите владетели се намират в близост до Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис.
Монетосеченето на варварските владетели се реализира в непродължителен период от време. За датиране на управлението на варварските царе, нумизматите се базират на съкровището от Българево (Добричко), състоящо се от четирите златни статера, подражание на Лизимаховите, и четирите бронзови монети на Акроза, които са от един и същи тип, но понеже златните статери се датират в края на ІІ-първите години на І в. пр. Хр., то следователно и монети на Акроза се отнасят към това време. Това от своя страна определя относителната хронология на бронзовите монети на Канит, Тануза, Харасп и Елис, които са иконографски и стилово свързани с тези на Акроза.
Монетите възпроизвеждат някои от най-характерните монетни типове на Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис, но притежават по-голяма номинална стойност от последните, тъй като монетните знаци на западнопонтийските полиси са предназначени за задоволяване нуждите на локалния пазар, а варварските - преследват по-големи икономически и политически цели.
Бронзовите монети разкриват имената на шест различни владетели, но някои от тях като Харасп и Тануза имат незначителна монетна продукция. Й. Юрукова13 предполага, че понеже засвидетелстваните в нея типове, имена на монетни магистрати и контрамарки са еднакви с тези на Канит - наречен в Одесоския декрет, в чест на Хермий, цар на скитите -, то Харасп и Тануза са негови синове, издигнати в царско достойнство. Подобен е случаят и с Елис. Докато името на Сариакос е отбелязано и в надпис, датиран около втората четвърт на ІІ в. пр. Хр., т.е. той трябва хронологически да е пръв владетел. Но Й. Юрукова14 поставя под съмнение тази хипотеза, базирайки се на ниското тегло на неговите монети, по-грубата им изработка и отсъствието на контрамарки, по този начин тя определя именно Сариакос за последен в хронологичния списък на варварските владетели, съюзници на Митридат VІ Евпатор, които управляват около последното десетилетие на ІІ в. пр. Хр. - началото на І в. пр. Хр.
В новите изследвания не се поддържа по-старата датировка, която поставя варварското бронзово монетосечене през ІІІ-ІІ в. пр. Хр.15
През периода на управлението на понтийския цар Митридат VІ Евпатор неговите многобройни военно-политически съюзници секат монети за посрещане на разходите, свързани с антиримските кампании, т.е. тяхното монетосечене има преди всичко политически характер.
По това време Римската република и нейните съюзници използват републиканскте денари, тетрадрахмите на о-в Тасос, на І македонска област и на Езилас, както и драхмите на Дирахион и Аполония.
По нумизматични и епиграфски данни е известен и владетелят Мостис. Неговото управление е отнасяно към последната четвърт на ІІ-първото десетилетие на ІІ в. пр. Хр. (в по-старите изследвания), или около началото на последната четвърт на ІІ- първата четвърт на І в. пр. Хр. (в по-новите изследвания).16 Епиграфските сведения от Бизанте-Панион, съдържащи името на владетеля, които преди се отнасяха към първата датировка (по-точно към 202-188 г. пр. Хр.), вече се свързват с втората посочена датировка.17
С Мостис се обвързват два типа монети: тетрадрахми и бронзови от няколко номинала. Върху лицевата страна на тетрадрахмите е изобразен бюст на владетел с голобрадо лице, къси и къдрави коси, правилен нос и леко издадена напред брада. Мантията на владетеля е драпирана и е закопчана на дясното рамо, което представлява начин за пресъздаване на царския образ през ІІ в. пр. Хр., дотогава върху монетите стои глава увенчана с диадема. На обратната страна е представена седналата върху трон Атина Никефорос, която държи в дясната си ръка крилатата богиня Нике, а с лявата - е опряна на щита (в отделните тетрадрахми трябва да се отбележи известно различие в иконографията на образите на Атина и Мостис). В полето от двете и страни са гравирани името и титлата на владетеля, а под трона е поставен надпис в един или два реда.
Според нумизматите,18 при 6 от 10-те познати тетрадрахми, на първия ред под трона, е изписано името на Садала, предшествано от предлога ЕПI. Ролята на Садала, който носи тракийско царско име, се счита за неизвестна. Но присъствието на предлога ЕПI говори за връзка между двамата.
От нумизматиката19 е известен тракийският владетел Дизазелмис, който сече два типа монети. На лицевата страна на първия монетен тип, от който в Тракия са открити около 10 екземпляра, е изобразена глава на Артемида (?) или Деметра (?), с прибрани навътре коси и кок надясно. На обратната страна е представена амфора с две дръжки и надпис ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛΜΕΩΣ. На лицевата страна на втория монетен тип е представена главата на Зевс с диадема надясно. На обратната страна е изобразен владетелят на кон в ход надясно, който е въоръжен с копие. Под конника има надпис в два реда - ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛ[ΜΕΩΣ], т.е. последните четири букви липсват.
Нумизматите20 считат, че Дизазелмис е наследник на владетеля на кените (според тях) Мостис, но за разлика от него не притежава същия военно-политически потенциал, което е отразено и в монетната му продукция, която иначе във всяко едно отношение е сходна с тази на Мостис.
Но е по-вероятно Дизазелмис да предшества по време Мостис - и както ще се види по-долу - е владетел на астите, чийто династичен дом се издига след военните действия на Тит Дидий в Кенийски Херсонес, т.е. именно упадъкът на кените позволява на Мостис да придобие по-значителен военно-политически потенциал в сравнение с предшественика си, а оттам и завишени амбиции, т.е. ситуацията е сходна на тази между одриския цар Севт и неговия син Котис, който подкрепя Персей.
Мостис е единственият тракийски владетел, при когото чрез гръцки нумерални букви е означена годината на отсичане на съответната монетна емисия. В основата на това летоброене стои именно неговото възцаряване. Означаването на монетните емисии чрез годините на царуване на дадения владетел е характерно само за сребърните монети на кападокийските царе. Това говори за кападокийско влияние в монетната продукция на Мостис. Вероятно владетелеят влиза в контакт с Кападокия по време на дипломатическите ходове на понтийския цар Митридат VІ Евпатор в навечерието на първата война с Римската република. По това време понтийският владетел дори успява да наложи върху престола в Кападокия собствения си син Ариарат ІХ Евсеб Филопатор (около 101/100-89/88 г. пр. Хр.).
Бронзовите монети на Мостис са от няколко типа и номинала. Най-разпространени са тези, върху които на лицевата страна са изобразени главите на Зевс и Хера в профил надясно, а на обратната страна е представен орел, стъпил върху светкавица. По-рядко се срещат монетите, при които на аверса е изобразена главата на Аполон, съчетана с кон в статично положение. Върху монетите от малък номинал се среща главата на Зевс с лавров венец и колчан с лък и стрели. На лицевата страна на два редки бронзови екземпляра е изобразен мъж с леко издадена брада, прав нос, разширени ноздри и стиснати устни. На главата си носи шлем с грива, малка козирка и закачени шарнирно набузници. Обратната страна на монетите е заета от ризницата на царя. Върху другата монета владетелят е представен с диадема - инсигния на царската власт. Някои съвременни изследователи21 приемат, че това е портретният образ на Мостис, като големият броя на бронзовите монети от няколко номинала е израз на продължителна и интензивна продукция.
За съжаление поради естеството на изворовите данни е невъзможно да се опредили със сигурност към кой династичен дом принадлежи Мостис, но едва ли той е владетел на кените, както считат някои съвременн изследователи,22 определящи го за наследник на Зибелмиос (Зиселмис). След действията на Тит Дидий през 100 г. пр. Хр. в Кенийския Херсонес кените не притежават вече същия военно-политически потенциал, както дотогава, а това означава, че едва ли владетел с такава монетна продукция, амбиции и възможности през този период е цар на кените.
Най-вероятно засвидетелстваният с титлата βασιλέα/βασιλεύς владетел е астейски цар,23 резидиращ около Бизанте-Панион. Именно упадъкът на военно-политическият потенциал на кените позволява на астейския династичен двор в началото на І в. пр. Хр. да се въздигне. Мостис е в някаква връзка с астейския владетел Садала, който изпраща Амадок, син на Терес, начело на тракийската конница да воюва на страната на Луций Корнелий Сула в битките в долината на Кефис при Херонея и Орхомен през 86 и 85 г. пр. Хр. (REG XXXI. 1919. 146-150), т.е. астите изоставят пропонтийската си политическа линия и подкрепят Рим. След смъртта на Мостис на трона се качва Садала, който е отбелязан върху монетите.
Митридат VІ Евпатор продължава дипломатическите си действия сред траките и през 86 и 85 г. пр. Хр. медите, дентелетите, дарданите и скордистите отново нахлуват в пределите на провинция Македония. В периохите на Тит Ливий пише, че Луций Корнелий Сула воюва и против траките, като през пролетта и лятото на 85 г. пр. Хр. са предприети походи срещу тях по долината на Стримон. Те са предвождани от легата Луций Хортензий (Lucius Hortensius). Кампанията е срещу медите, дентелетите, дарданите и други народи, които са победени и превърнати в dediticii (Liv. Per. 81; 82; 83; Plut. Sull. 23; App. Mithr. 55; Gran. Lic. 35 (р.35)). Евтропий (Eutr. 5. 7. 1) отбелязва, че Луций Корнелий Сула воюва срещу далматите, скордистите и дарданите, като някой от тях побеждава, а други взима под своя опека т.е. Луций Хортензий провежда операциите от името на Луций Корнелий Сула.
К. Циглер24 предполага, че именно през някои от тези римски походи е пленен и отведен като роб в Италия тракийският аристократ Спартак, който около тринадесет години по-късно ще застане начело на инсценираната от Митридат VІ Евпатор т.нар. робска война.
Поредното активизиране на келтите, дарданите и траките се дължи на понтийската дипломация, тъй като по това време Луций Лициний Мурена започва в Кападокия т. нар. ІІ Митридатова война (83-81 г. пр. Хр.).
В два запазени фрагмента от Historiae на Гай Салустий Крисп (Sall. Hist. 1. fr. 81, 82) се съдържа информация за нахлуване на анонимен владетел на медите чак до Лете (близо до Солун), но опитите му за превземане на полиса са парирани успешно.
В заключение ще отбележим думите на Флор (Flor. 1. 39), един от епитоматорите на Тит Ливий, който, по повод тракийските военни действия, пише следното: Post Macedonas, si dis placet, Thraces rebellabant, illi quondam tributarii Macedonum; nec in proximas modo provincias contenti incurrere, Thessaliam atque Dalmatiam, in Hadriaticum mare usque venerunt; eoque fine contenti, quasi interveniente natura, contorta in ipsas aquas tela miserunt. Nihil interim per id omne tempus residuum crudelitatis fuit in captivos saevientibus: itaque dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum, huiuscemodi ludibriis foedare mortem tam igne quam fumo, partus quoque gravidarum mulierum extorquere tormentis. Saevissimi omnium Thracum Scordisci simularum et montium situ cum ingenio consentiebant. Itaque non fusus modo ab his aut fugatus, sed-simile prodigio-omnino totus interceptus exercitus quem duxerat Cato. Didius vagos et libera populatione diffusos intra suam reppulit Thraciam. Drusus ulterius egit et vetuit transire Danuvium. Minucius toto vastavit Hebro, multis quidem amissis, dum per perfidum glacie flumen equitatur. Volso Rhodopen Caucasumque penetravit. Curio Dacia tenus venit, sed tenebras saltuum expavit. Appius in Sarmatas usque pervenit, Lucullus ad terminum gentium Tanain lacumque Maeotin. Nec aliter cruentissimi hostium quam suis moribus domiti. Quippe in captivos igni ferroque saevitum est; sed nihil barbaris atrocius visum est quam quod abscisis manibus relicti vivere superstites poenae suae iubebantur;
т. е. След Македония - такава била волята на боговете - против нас се разбунтували траките, до този момент подчинени на Македония, и, не се ограничили с нахлувания в близките провинции Далмация и Тесалия, а напреднали до Адриатическо море. Задържала ги намесата на самата природа, но те хвърлили своите копия в неговите води (на Адриатическо море). И в това време нямало нищо по-жестоко от тяхното отношение към пленниците: възливали на боговете човешка кръв, пиели от човешките черепи и организирали за себе си забавления чрез смъртта на пленените, горели и ги задушавали с дим, а така също със своите остриета изваждали плода и червата на бремените. Най-жестоки от траките били скордистите, а лукавството им не отсъпвало на тяхната сила. Такъв характер формирал животът в горите и планините. Армията, която предвождал Катон (Марк Порций Катон, консул през 114 г. пр. Хр.) била не само разпръсната и обърната в бягство, но, което е подобно на чудо, напълно унищожена. Дидий (Тит Дидий, претор през 101 г. пр. Хр. и консул през 98 г. пр. Хр.) ги изтласкал, когато бродели, по време на техните грабежи, в Тракия. Друз (Марк Ливий Друз Стари, консул през 112 г. пр. Хр.) постигнал още повече и им наложил да не преминават Дунав. Минуций (Марк Минуций Руф, консул през 110 г. пр. Хр.) опустошил целия Хеброс (долината), но много изгубил, тъй като ледът не издържал тежестта на конете им. Вулсон (Манлий Вулсон, един от римските претори в началото на І в. пр. Хр.) проникнал в Родопите и Кавказ. Курион (Гай Скрибоний Курион (Gaius Scriboninus Curio), консул през 76 г. пр. Хр., и наместник на Македония в периода 75-73 г. пр. Хр.) достигнал до Дакия, но се изплашил от тъмните планински клисури. Апий (Апий Клавдий Пулхер (Appius Claudius Pulcher), консул през 79 г. пр. Хр., баща на известния народен трибун от 58 г. пр. Хр. Клодий Пулхер) достигнал до сарматите. Лукул (Марк Теренций Варон Лукул (Marcus Terrentius Lucullus), консул през 74 г. пр. Хр.) - до Танаис и Меотийското езеро, границите на народите. Тези най-свирепи от враговете можело да се усмирят не по-друг начин, а единствено чрез техните обичаи. Въпреки че е жестоко да се употребява срещу пленниците огън и желязо, но за варварите нямало по-страшно нещо от това, изтърпявайки наказанието, да останат живи с отрязани ръце.
Макар и не особено прецизен в своята информация, римският историк в Bellum Thracicum нагледно илюстрира тракийската военно-политическа активност между края на ІІ в. пр. Хр. и първата половина на І в. пр. Хр. Неговите сведения намират потвърждение у Фест (друг епитоматор на Тит Ливий) и късния автор Амиан Марцелин (Fest. 9; Amm. Marc. 27. 4. 10).
Цитирани антични автори
1.Ammianus Marcellinus. Res gestae (Seyfart).
2.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Appianus. Illyrica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
4.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
5.Cicero. In Pisonem (Clark).
6.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
7.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
8.Eusebius. Chronicorum libri duo (Schöne; Helm).
9.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
10.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
11.Frontinus. Strategematon (Gundermann).
12.Granius Licinianus. Annales (Pertz; Criniti; Flemisch).
13.Julius Obsequens. Livi periochae omnium librorum (Rossbach).
14.Orosius. Historiae adversus paganus (Zangemeister).
15.Plutarchus. Sulla (Ziegler).
16.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
17.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
18.Rufius Festus. Breviarium (Wagner; Foerster; Eadie).
19.Sallustius. Historiae. Fragmenta (B. Maurenbrecher).
20.Strabo. Geographica (Meineke; Baladie).
21.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).
22.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
23.Velleius Paterculus. Historia Romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).
24.Valerius Maximus. Facta et Dicta Memorabilia (Kempf).
Цитирана литература
1.Тодоров И. Неизвестните тракийски владетели 542 - 798 а. u. c., Велико Търново, 1998, с. 63-64.
2.Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 62; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 67; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима в Северо - Восточном Средиземноморье и “мрачно столетие” для Фракия (170 - 70 гг. До н. э.). - In: BHR, 1993, 4, 4-5.
3.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част 1. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, с. 171. Йорданов К. Медике, Македония и Рим. - В: Thr Ant, 4, 1978, 22-23.
4.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 76.
5.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските ..., Част 1, с. 171.
6.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76; Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част ІІ. - В: ФЗФ, Т. LXІ, 1, 1967, с. 34.
7.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76.
8.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи ..., Част 2, с. 36.
9.Пак там. Част 1, с. 171.
10.Colin G. Lex de piratis persequendis. Fouilles de Delphes, III, 4, 1930, p. 44, № 2 col. B, 27-29; Hassal, M., M. Crawford, J. Raynolds. Rome and the End of the Second Century B. C. - In: JRS 64, 1974, p. 195-220.
11.Chrianky G. Rome and Cotys, two problems: 1. The diplomacy of 167 B. C. 2. The date of Silloge3 656.- In: Athenaeum, 1, № 3-4, 1982, 470; Тачева М. История на българските земи ..., с. 67, 81-84; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 9-10.
12.Юрукова Й. Монетите на тракийските племена и владетели, T I, София, 1992, с. 159-160.
13.Пак там. с. 163-165.
14.Пак там. с. 164-165.
15.Герасимов Т. Монети от Канит, Тануза, Харасп, Акроза и Сариа. - В: ИВАД, 9, 1954, 53-58; ср. Youroukova I. Nouvelles donnees sur la chronologie des rois scythes en Dobroudza. - In: Thracia 4, 1977, 105-125; Датировката на отделните автори е дадена подробно у Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с.160.
16.Moretti L. Iscrizioni Storiche Ellenistiche, II, № 116, Florence, 1975, 118-120; Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 166.
17.Tasliklioglu Z. Trakya'da epigrafya arastirmalari (Biga yarimadasínda bulunam kitabelerle birlikte) II, Estambul, 1971; Robert J. et L. Robert. Bullétin épigraphique. - In: REG, № 284, 1972.
18.Рогалски А. Нова тетрадрахма на тракийския владетел Мостис. - В: ИНМВ, 24, 1983, 81-82.
19.Добруски В. Исторически поглед върху нумизматиката на тракийските царе. - В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, ХІV, 1897, 627-628, таб. 2, №10; Мушмов Н. Античните монети на Балканския полуостров, София, 1912, с.338, № 5571, таб. ХХХVІІІ, №20; Мушмов Н. Монетите на тракийските ..., таб. VІІ, №178.
20.Койчев А. Монетосеченето с надпис ΟΔΡΟΣΩΝ и владетелите от одриската, астейската, кенийската и сапейската династия през ІІ - І в. пр. Хр. - In: NB, 1, 2003, 31, 44-48.
21.Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 172.
22.Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 7-9.
23.Фол А. Политическа история на траките от края на ІІ хил. пр. н. е. до края на V в. пр. н. е., София, 1922, с. 132-133; Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin - New York, 1979, S. 114, 120; Плакидов В. Сребърното монетосечене на тракийския владетел Мостис - В: Нумизматика, № 1, 1988, 37-41; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 36.
24.Виж Ziegler K. Die Herkunft von Spartacus. - In: Hermes, LXXIII, 2, 1955, 248-250 - на базата на филологическа корекция на Plut. Crass. 8 - авторът счита, че Спартак произхожда от медите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар