Военно-политически и икономически конфликт между Бизантион и родоско-битинската коалиция (220 г. пр. Хр.).Участие на келтите и траките


Тракия обгражда Бизантион, което води до постоянни конфликти (датиращи от около ІV в. пр. Хр.), с разчитащите на своята многочисленост траки (Polyb. 4. 45; ср. Xen. Anab. 7. 32; ср. Diod. 14. 12). Полибий (Polyb. 4. 45) отбелязва, че дори и един от тракийските владетели да бъде победен, други трима, още по-силни династи, нахлуват в околността на полиса, така и да се сключи договор с някои от тях, то това само амбицира останалите, което предизвиква изнурителни сражения.
От сведенията на Полибий може да се заключи, че поради отслабването на военно-политическия потенциал на одриските царе и децентрализацията на царството, породени от елинистическите тенденции в Античния свят, имаме засвидетелствани много на брой, но анонимни тракийски владетели, които са в състояние да провеждат агресивна политика в Европейския югоизток. Тракийските нападения са бреме за населението на полиса, което е принудено да се лишава от една част от реколтата (Polyb. 4. 45). Отслабването на военно-политическата мощ на големите елинистически монархии е от полза за тракийските династи. Елинските полиси, които не са в състояние да се противопоставят на военния натиск са принудени да се откупят.
Да се даряват подаръци на тракийските владетели и аристокрация, включително и плащането на паричен данък, става обичайно явление (Polyb. 4. 45; ср. Thuc. 2. 97. 3-4; ср. Memn. fr. 19=FHG). Траките нямат за цел да завладеят Бизантион, това не е нужно, те целят единствено да придобият материални облаги. С течение на времето противоборстващите страни приемат създаденото положение и живеят с него. При това данъчните вноски са регламентирани, но именно отслабването на военно-политическия потенциал на Одриското царство води до нарушаване на данъчното споразумение между траките и Бизантион. Многобройните тракийски династи, които се освобождават от контролиращия ги одриски авторитет вече не считат, че са длъжни да спазват сключените по-ранно споразумения с елините.
Но споменатата от Полибий постоянна и тежка война едва ли в действителност представлява непрекъснат низ от военни действия - със сигурност може да се твърди, че дългите периоди на мирно съжителство не са рядкост, което е напълно естествено поради взаимния търговския интерес.
Съвместното съществуване между траките и елините претърпява промяна при заселването на келтите в Европейския югоизток. Първото сведение у античните автори за келти в района се отнася към 359-350 г. пр. Хр. и принадлежи на Теопомп, но е съхранено чрез Атеней (Athen. 10. 60. (443b)). В него се визира едно келтско нападение над илирийския народ ардиеи. Сведението е потвърдено от Полиен (Polyaen. Strat. 7. 42), който отбелязва, че нападението на келтите е над автариатите, съседи на ардиеите.
Полибий (Polyb. 4. 46) пише, че тези келти под предводителството на Комонторий, на брой около 18 000 души, след тежкото поражение, което претърпяват Брен и Акихорий през зимата на 279/278 г. пр. Хр. при Делфи достигат до Бизантион, понеже земите им харесват те решават да останат и да се заселят върху тях, вместо да се прехвърлят в Мала Азия. Келтите успяват да реализират замисъла си най-вече поради слабостта на одрисите до края на ІІІ в. пр. Хр.
Полибий най-вероятно черпи сведения за келтите на Комонторий и образуваното от тях царството с център Тилис от Нимфис от Хераклея, съвременник на събитията, разиграващи се през периода 279-277 г. пр. Хр., който е запазен чрез хрониката на Мемнон също от Хераклея - живеещ по времето на Гай Юлий Цезар (13.8.100-15.3.44 г. пр. Хр.). При описването на военния конфликт между Бизантион и битинско-родоската коалиция, Полибий използва сведения от анонимни бизантийски хронисти, сред които и Деметрий, от чието съчинение в 13 книги, описващо преминаването на келтите от Европа в Мала Азия, е запазено само заглавието.
Локализацията на Келтското царство с център Тилис е нерешен проблем.1 А. Фол2 счита, че той ще си остане такъв, докато археологическите проучвания не локализират местоположението на келтския център с достатъчна сигурност, който не бива да се търси на територията на днешните български земи, а колкото е възможно по-далече на югоизток, в плодородни и открити за нападение територии.
Възникването на царството на келтите е пряк резултат от всеобщата криза в Тракия през късния елинизъм, то следва съдбата на другите подобни династичните владения през този период и към края на ІІІ в. пр. Хр. слиза от историческата сцена, след като изчерпва своя потенциал, но допринася за развитието на сепаратистични тенденции в Тракия.3
На база на сведенията на Стефан Византийски (Steph. Byz. 640. 20), който отбелязва, че Тилис е селище в Тракия близо до Хемус, някои локализират келтския център около Кабиле, тъй като се позовават на нумизматичните данни, от които е известно, че последният келтски цар Кавар сече сребърни монети, а първите екземпляри от тях са намерени близо до Сливен. Но по-скоро нумизматичните факти налагат извода, че политическите и икономическите интереси на келтския владетел се разпростират от Салмидесос до Кабиле, но едва ли от тях трябва да се изхожда при опита да се локализира Тилис.
При анализа на информацията у Стефан Византийски трябва да се вземе предвид следното:4
- Под Haemus mons античните автори разбират Странджа, като южно разклонение на Стара планина, поради което през Късната Античност тя се намира в границите на провинция Хемимонт, наречена така по името на планината.
- Топонимът Хемус е възможно да е използван като най-известния, чрез който да се определи Тилис, но това не означава, че се намира близо до него.
Както беше споменато, А. Фол, който се доверява на Полибий, поддържа мнението, че келтският център трябва да се търси близо до Бизантион, а противоречащото на пръв поглед сведение у Стефан Византийски може да се дължи на някоя от изредените вече причини, свързани със значението на топонима Haemus mons през Античността.
Й. Дройзен5 твърди, че Комонторий се утвърждава в Европа и по двете страни на Хемус и основава царство, което носи названието на планинското укрепление на келтския вожд - Тилис.
Към края на есента на 279 г. пр. Хр. Леонорий и Лутарий начело на 20 000 души тръгват от Дардания и се придвижват по трасето Найсос-Сердика-Филипополис-Адрианополис-достигайки Бизантион. По пътя правят отклонения за грабеж, а така също събират контрибуция от приморските селища и Бизантион (Liv. 38. 16. 2-4). Не след дълго Лутарий иска кораби от Антипатър, с намерение да се прехвърли в Мала Азия, но, понеже последният се колебае дали да изпълни това изискване, то Лутарий успява с измама да залови няколко плавателни съда, с които се прехвърля на малоазийския бряг, близо до Илион, където е първоначалната келтска база (Liv. 38. 16. 5-14).
В същото време Леонорий, който отначало не споделя плановете на Лутарий, отново напада Бизантион, но, след като окончателно се убеждава, че присъствието му в Европа е безперспективно, с помощта на битинския цар Никомед І (около 280-242 г. пр. Хр.) също отива в Мала Азия, където обединените келтски сили поемат задължението да подпомагат Никомед І срещу претенциите към трона на Зипойтес (Зибойтес) (Liv. 38. 16. 8). Постепенно келтите се установяват в тази част от Фригия и Кападокия, по средното течение на река Халис, която става известна като Галатия.
Мемнон (Memn. fr. 19=FHG) отбелязва, че отначало присъствието им в Мала Азия предизвиква страхове, но след време се оказва изгодно, тъй като те се проявяват като добри наемници в елинистическите армии.
На мястото на келтите, водени от Леонорий и Лутарий, в Европейския югоизток се настанява Комонторий (Комонтий), който след поражението при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр. достига подстъпите към Бизантион. Той за разлика от предишните вождове остава в Европа и основава споменатото царство с център Тилис.6
Й. Дройзен7 счита, че след като разбива трибалите и унищожава Гетското царство на Дромихайт, най-опасната тълпа от келтите под предводителството на Комонторий, прониква в Тракия, където вече се намират Леонорий и Лутарий с 20 000 души. Известният германски историк явно тълкува сведението на Полибий, че предвожданите от Комонторий келти оставят жилищата си едновременно с Брен и по този начин избягват Делфийската опасност, като достигат до Хелеспонта - в смисъл, че Комонторий не участва в похода на келтите в Елада, а след като разбира за техния разгром, напуска изходните бази в Панония (Дардания).
Г. Кацаров8 поддържа мнението, че келтите на Комонторий са част от тези на Керетрий, които през 279/278 г. пр. Хр. се сражават с трибалите и гетите. Трябва да се имат предвид още келтските вождове Бидорий (Кидерий), охраняващ изходните бази, и Батанат (Βαθάνατος), който начело на друга група келти, оцеляла при разгрома на Брен и Акихорий, поставя начало на държавното обединение на скордистите (Σκορδίσται; Σκορδίςκοι). (Athen. 6. 25. 234a).
Освен това най-вероятно една част от келтите предвождани от Комонторий последва войските на Леонорий и Лутарий и също се прехвърля в Мала Азия, но при Лизимахия попадат в капан и значителен брой от тях са избити от Антигон Гонат (283-240/239; от 276 г. пр. Хр. цар на Македония). Именно тази победа легитимира сина на Деметрий Полиоркет (337/336-283 г. пр. Хр.) и му осигурява властта в Македония, където той наема 9 000 келти, предвождани от Бидорий (Кидерий), с чиято помощ побеждава претендента за трона Антипатър.
Мълчанието на изворите за съпротивата на траките срещу проникването на келтите в Тракия се дължи на голямата слава, която придобива победата при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр. Тя се превръща в национална легенда за елините и останалите събития по това време остават извън вниманието на античните автори.
До образуването на Келтското царство в Европейския югоизток бизантийците са в икономически конфликт с тракийските династи, но вече трябва да се съобразяват и с келтските изисквания. За Бизантион промяната в политическата ситуация има и своите позитиви, вместо да се опасява за амбициите на отделни агресивни тракийски династи, полисът трябва да регулира отношенията си единствено с келтския владетел.9
Поради отслабването на военно-политическия потенциал на тракийските династи в Европейския югоизток, създаденото статукво се запазва в продължение на около 60 години. Но в края на ІІІ в. пр. Хр. Бизантион е принуден да изплаща на келтите вместо предишния откуп от 3 000 до 10 000 златни статера (1 статер = 8,60 г, т.е. изплаща се като задължение от 43 до 86 кг) ежегоден данък от 80 таланта, т.е. 2080 кг сребро или 208 кг злато, за сметка на материалните подаръци получавани дотогава от келтския цар.10
Увеличаването на паричните изисквания от страна на келтите довежда до ответна мярка от Бизантион и плаващите в Pontos Euxeinos кораби за пръв път са обложени с мито (Polyb. 4. 46). Завишените данъчни искания се отразяват зле на икономиката на полиса, за което говори и фактът, че реформата, която се провежда през 230 г. пр. Хр., целяща подобряване на финансовото състояние, дава незадоволителни резултати. Нейната същност се изразява в замяната на използваната до момента атическа монетна система с приетата при Птолемеите финикийска парична система. Монетите, които са по атическия стандарт се подлагат на контрамаркиране и постепенно се изтеглят от оборот, което създава значително неудобство.11
При изискването си към плаващите през Проливите кораби да заплащат определено мито, бизантийците се ръководят от мотива, че не само те, но и останалите полиси търгуващи по Pontos Euxeinos трябва да поемат върху себе си част от данъчното бреме. За военна съпротива срещу келтите Бизантион не е готов, при това едва ли може да се разчита на сериозна подкрепа от останалите елини; особено като се има предвид и опитът от миналото - когато през 279 г. пр. Хр. келтите разграбват бизантийската територия, полисът получава щедра финансова поддръжка, но не и военна подкрепа (Memn. fr. 19=FHG).
Все пак бизантийците решават да изпратят пратеничество при елините с молба да се подпомогне изплащането на контрибуцията, като опитват да подчертаят ролята на географското разположение на полиса, заслугите му в общоелинската борба срещу варварите и голямото значение, което притежава в посредническата търговия и охраната на морските пътища.12
От изворите (Hdt. 4. 144; Polyb. 4. 38; Tac. Ann. 12. 63; Dio Cass. 74. 10-14; 75. 1; Zosim. 2. 30. 2) не става съвсем ясно към кои точно елини се обръщат бизантийските пратеници, но най-вероятно това са припонтийските полиси, а не Общоелинският съюз създаден от македонския цар Антигон ІІІ Дозон (229-221 г. пр. Хр.), в който влизат ахеите, епиротите, беотите, фокеите, акарнаните, опунтийските локри и намиращите се под властта на Антигонидите о-в Евбея и Тесалия.
Припонтийските полиси, които не са пряко застрашени, предпочитат по-скоро да са пасивни наблюдатели на случващите се събития, отколкото да се вплитат в рисковани начинания (Polyb. 4. 46). Страните с най-голям интерес от решаването на проблема - континентална Елада, Мала Азия и Египет не са в състояние да вземат участие в неговото разрешение. Същинска Елада, за която търговията на зърно и маслиново масло през Pontos Euxeinos e от съществено значение (това най-вече се отнася за Атина) не може да откликне на бизантийската молба, поради заражденето на конфликта, който води до избухването на Съюзническата война (220-217 г. пр. Хр.), комплицирана е и обстановката в Илирия, а паралелно с това военни действия се водят в царството на Селевкидите, т.е. отделните елински полиси и владетелите с интереси в района са въвлечени в локални конфликти в различни части на Античния свят.
Някои изследователи13 считат, че Бизантион все пак получава незначителна помощ, базирайки се на сведението на Полибий, че някои от елините отказват да подпомогнат бизантийците, което вероятно означава, че не всички остават равнодушни към молбите на засегнатия полис - най-вероятно се визира съседният Калхедон.
Бизантион, недоволен от реакцията на останалите елини, решава да прибегне до споменатите извънредни мерки. Това засяга икономическите интересите на търговците и те на свои ред се обръщат за подкрепа към о-в Родос, който е принуден да реагира, поради финансовите загуби, които понася както той, така и неговите съюзници.
Включването на родосците в конфликта е отстъпление от традиционния принцип на постоянен неутралитет, характерен за външната им политика. От 220 г. пр. Хр. о-в Родос започва активно да участва в сложните военно-политически отношения през късния елинизъм. Новият външнополитически курс е продиктуван от политическата криза, в която изпадат големите елинистически държави, които до момента определят ситуацията в Източното Средиземноморие. В международните отношения все повече се засилва значението на по-малките елинистически държавни организации. В сложната политическа обстановка о-в Родос поема ролята на покровител на елинските полиси. Новата външнополитическа линия се превръща в основна тенденция за острова.14 Родосците не се ангажират с пряко участие във военните конфликти, а се стремят да са основен посредник при тяхното разрешаване, т.е. да са гарант за постигнатия ред в региона, подкрепяйки елинските полиси в борбата им с пиратството (Polyb. 27. fr. 4).
Сведенията на античните автори за военния конфликт между Бизантион и битинско-родоската коалиция през 220 г. пр. Хр. са откъслечни. Но благодарение на щастливо съхранените данни на Полибий (Polyb. 4. 38-52) могат да се направят определени изводи за причините, повода и хода на военните действия, както и да се проследи ролята на траките и келтите в Европйския югоизток и Мала Азия.
Военните операции не започват веднага, а едва след като елинските полиси разбират за размера на паричните вноски, с които трябва да се подпомага Бизантион. От своя страна о-в Родос се ръководи от икономическите си интереси -, след като бизантийските управници Хекатодор и Олимпиадор отхвърлят родоското предложение за премахване на наложените извънредни мерки, той се намесва в конфликта (Polyb. ІV, 47).
Първоначално родоските планове предвиждат военните действия да се водят само по море (Polyb. 4. 49). Разбирайки, че битинският цар Прусий І (около 230-около182 г. пр. Хр.) не е в добри отношения с Бизантион, родосците полагат усилия да го привлекат на своя страна. Битинският владетел няма особени търговски интереси в понтийския басейн, но е разгневен на бизантийците, тъй като полисът отказва да му посвети статуи и изпраща пратеничество, което да вземе участие в жертвоприношенията на Атал І Сотер (241-197 г. пр. Хр.) в чест на Атина, пренебрегвайки неговата Сотерия. Но по-сериозната причина е фактът, че Бизантион се опитва да посредничи за нормализиране на отношенията между Атал І Сотер и Ахей, което е в ущърб на политическите интереси на Битиния (Polyb. 4. 49). Антипергамската външнополитическа линия е основна тенденция за битинската династия.15
Бизантион от своя страна търси помощта на Аталидите и Ахей, но докато Атал І Сотер е пасивен, то Ахей изявява готовност да подпомогне полиса, въпреки че между тях няма сключен съюзен договор.16 Това води до уплаха сред Прусий І и о-в Родос. Особено битинският цар има сериозни основания да са опасява от евентуалната намеса на Ахей в конфликта.
Ахей, който е роднина на Антиох ІІІ Велики (223-187 г. пр. Хр.), контролира цялата територия от западната страна на Тавър и е сериозен противник за Битиния. През тежките години, които изживява царството на Селевкидите, именно той убива келта Апатурий и Никанор, убийците на Селевк ІІІ Сотер (225-223 г. пр. Хр.), като въпреки авторитета първоначално отказва да сложи на главата си диадема, съхранявайки властта за Антиох, младия син на Селевк ІІ Калиник (246-225 г. пр. Хр.). Но постигнатите победите над Аталидите го възгордяват и той все пак решава да се провъзгласи за цар (Polyb. 4. 48).
Прусий І ясно съзира откриващата се възможност за реализиране на политически си планове в региона. След като получава уверения, че Ахей ще бъде неутрализиран по дипломатически път, той откликва на родоското предложение за участие в конфликта, като приема да воюва по суша, а родосците - задължението да водят военните действия по море (Polyb. 4. 49). Египет и Сирия, които са заети с вътрешни проблеми, искат да съхранят силите си за постоянните военни сблъсъци помежду им за Койле-Сирия и проявяват слаб интерес към ситуацията в Тракийския Босфор, а и самите бизантийци не желаят намесата на големите елинистически държави в региона. В античните извори липсват сведения за участие на Македония във военния конфликт.
Наличните изворови данни не позволяват да се изясни точната хронология на военните действия между Бизантион и битинско-родоската коалиция.
Началото им се датира сравнително точно от Х. Шмит.17 Ахей, който поддържа Антиох ІІІ Велики в неговия Източен поход, внезапно променя позицията си и между март и октомври 220 г. пр. Хр. се връща от Пизидия в Сарди, където се провъзгласява за цар. Скоро Бизантион се обръща към него за помощ, но родоската дипломация спомага за неутрализирането му, след което родосците започват военни действия против о-в Крит. Тези събития се разиграват до началото на зимата на 220-219 г. пр. Хр., поради което отпадането на Ахей от Антиох ІІІ Велики се датира в началото на пролетта, а не през есента на 220 г. пр. Хр.
Бизантион воюва храбро, разчитайки че Ахей и Атал І Сотер ще го подпомогнат. Но Прусий І завзема т. нар. Хиероон заедно с някои други укрепления на малоазийския бряг и постепенно окупира всички бизантийски владения в Мала Азия (Polyb. 4. 50). Слагайки ръка върху стратегическия Хиероон, битинският цар предоставя възможност на родоския наварх Ксенофант да блокира Проливите, което при пасивността на Ахей и Атал І Сотер обрича Бизантион на сигурно поражение, тъй като полисът не разполага с достатъчен военен ресурс, за да се противопостави на Прусий І. Бизантийците правят опит да лансират намиращия се в Македония претендент за битинския трон Зипойтес, син на Никомед І от втория му брак и полубрат на Зиаел, баща на Прусий І (Polyb. 4. 50).
Именно Прусий І изнася тежестта на военните действия, докато родоското участие е значително по-скромно. Родоският наварх Ксенофант предвожда общо 10 кораба (6 родоски и 4 съюзнически), които са напълно достатъчни, за да блокира Проливите (Polyb. 4. 50). При това фактът, че о-в Родос по-същото време може да си позволи да воюва с Деметрий Фароски и илирийските пирати говори за неголямо ангажиране в конфликта с Бизантион, т.е. дава се приоритет на икономическите мерки и се цели демобилизиране и деморализиране на противника, което да го принуди да приеме предложените мирни решения.
В стремежа си да неутрализират Прусий І, бизантийците залагат на надеждата Зипойтес да предизвика династични проблеми в Битиния, но на връщане от Македония претендентът умира (Polyb. 4. 51). При това Прусий І взима всички мерки, за да не допусне прехвърлянето на съперника си за трона в Мала Азия. Той не само разрушава Хиероона, но и извозва целия строителен материал с цел да не бъде използван от враговете (Polyb. 4. 52). Смъртта на Зипойтес безспорно много улеснява действията на битинския цар Прусий І.
Eдновременно с това о-в Родос започва дипломатическа операция за освобождаване на намиращия се при Птолемеите Андромах, баща на Ахей и брат на Лаодике, жената на Селевк ІІІ Сотер (Polyb. 4. 51). Родосците и преди това правят подобни постъпки пред Птолемей ІV Филопатор (222-205 г. пр. Хр.), но без успех, тъй като египетският цар се надява да използва Андромах в евентуалния конфликт с Антиох ІІІ Велики. Този път добре подготвената дипломатическа акция дава резултат и Птолемей ІV Филопатор, ръководейки се от икономическите си интереси в Проливите, връща Андромах. Официалната формулировка е поради особеното благоволение към о-в Родос. Така Птолемеите изпълняват молбата на старите си политически партньори и заедно с това демонстрират добро отношение към Ахей, на когото родосците не само връщат баща му, но и го даряват с различни почести, като по този начин признават легитимността на царската титла на сирийския узурпатор (Polyb. 4. 51).
Последните събития още повече влошават положението на бизантийците. Прусий І се възползва от факта, че Бизантион е слабо укрепен от към сушата и с помощта на тракийските наемници предприема нова офанзива (Polyb. 4. 38; 4. 51). Тази акция вече носи непосредствена заплаха не само за полиса, но и за Келтското царство в района, което води до дипломатическа намеса на келтския цар Кавар, който приема ролята на посредник между воюващите страни (Polyb. 4. 52). Най-вероятно самите бизантийци молят келтския владетел за намеса след усложняването на ситуацията. Кавар, чиято политика предизвиква конфликта в региона, приема задачата да възстанови мира, който е желан от него, тъй като ще доведе до регулиране на митата и данъците, което е важно за финансовото състояние на Келтското царство, с оглед на засилващия се тракийски натиск (Polyb. 4. 52).
Първоначално се сключва сепаративен мир между Бизантион и Битиния, а благодарение на посредничеството на Кавар и двете страни правят необходимите компромиси (Polyb. 4. 52). Родосците взимат участие в преговорите, но с цел да извлекат ползи от създаващото се положение, въоражават три триери, предвождани от Полемокъл, и изпращат спешно посланичество в Бизантион - начело с Аридик, демонстрирайки по този начин както желание за преговори, така и за самостоятелно продължаване на военните действия. Едновременно с това родоските посланици се обръщат пряко към бизантийците, без посредничеството на келтския цар (Polyb. 4. 52).
През есента на 220 г. пр. Хр., в годината на Котон, син на Калигейтон, хиеромнемон на Бизантион, при условие на запазване на status quo ante се слага край на войната между бизантийците и битинско-родоската коалиция (Polyb. 4. 52). (Е. Бикерман18 датира войната и договора през 219 г. пр. Хр.).
Клаузата, която се отнася до родосците гласи, че Бизантион не е длъжен да изисква налози от плаващите в Pontos Euxeinos кораби и при това положение о-в Родос и неговите съюзници се обвързват да сключат мир с полиса. Според клаузата от мирния договор визираща Прусий І, който изнася основната тежест на военните действия и едва чрез посредническата мисия на келтския цар Кавар сключва вечен пакт за ненападение, той се отказва от всичките си териториални придобивки, връща завзетите опорни пунктове на бизантийците и пуска пленниците без откуп, като трябва да върне и завзетите в началото на войната кораби, снарядите и строителния материал отнесен от Хиероона. Битините, които се заселват на мизийска земя, принадлежаща до момента на Бизантион, трябва да се изтеглят и да я върнат на земеделците (Polyb. 4. 52).
Р. Бертолд19 е на мнение, че Прусий І се съгласява на тези условия - много леки за един фактически победен противник, какъвто са бизантийците -, поради опасение от конфликт с о-в Родос, но най-вече от реакцията на Ахей и понтийския цар Митридат ІІІ (около 220-185 г. пр. Хр.).
Х. Хабихт20 поддържа позицията, че мирният договор между Бизантион и о-в Родос изолира битинския цар, което го принуждава с цената на всички възможни средства да търси мира.
Н. Ефремов21 счита, че причината за отстъпчивостта на Прусий І трябва да се търси в посредническата мисия на келтския цар. Битинският владетел се изправя пред възможността да бъде възприет като агресор и рушител на мира в региона, или чрез великодушен жест към победения противник, да парира образуването на евентуална антибитинска коалиция. За Прусий І е изгодно да съхрани военно-политическия и икономически потенциал на Бизантион в противовес на своите противници.
От античните извори не става ясно как точно е решен въпросът с изплащането на контрибуцията на келтския владетел. Вероятно засилващият се натиск на траките го кара да направи определени компромиси и да се откаже от паричния налог.
Полибий (Polyb. 8. fr. 25) дава една добра характеристека на владетелските качествата на Кавар: Царят на тракийските галати Кавар, който бил наистина по произход царствен и великодушен, предоставял голяма сигурност на търговците, които идвали в Понта, а и на бизантийците оказал големи услуги във войната им с траките и битините.
Полибий добавя, че макар и чудесен човек келтският владетел е покварен от халкедонския ласкател Сострат (който е засвидетелстван и у Athen. 6. 252d), именно той вероятно дава съвета да се завишат паричните искания към Бизантион, което довежда да сблъсъка в региона.
Между 218-211 г. пр. Хр. траките разгромяват Келтското царство в Европейския югоизток, което има влияние за засилване на сепаратистичните късноелинистически тенденции сред тях. Те успяват да унищожат келтския анклав, тъй като в края на ІІІ в. пр. Хр. военният им потенциал е достатъчен, за да си върнат контрола върху данъчните вноски от припонтийските полиси.22
Полибий (Polyb. 4. 46) отбелязва: Накрая бяха принудени да плащат ежегоден данък по осемдесет таланта (бизантийцитe), чак до управлението на Кавар, когато тяхното царство пропадна и народът им беше напълно изтребен от траките.



Цитирани антични автори

1.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
2.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
3.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
4.Herodotus. Historiae (Hude).
5.Memnon=FHG (Müller).
6.Polyaenus. Strategematon (Wölfflin-Melber).
7.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
8.Strabo. Geographica (Meineke).
9.Stephanus Byzanthinus. Ethnica (Meineke).
10.Tacitus. Annales (Koestermann ).
11.Thucydides. Historiae (Jones; Luschnat; Romilly)
12.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).
13.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
14.Xenophon. Anabasis (Vollbrecht; Marchnat).
15.Zosimus. Historia nova (Mendelssohn; Paschoud).



Цитирана литература

1.За локализацията на Тюлис виж: Данов Х. Към историята на Тракия и Западното Черноморие от втората половина на ІІІ век до средата на І век преди н. е. - В: ГСУ- ФИФ, 47, 1952, 105-109; Михайлов Г. Към историята на Тракия през ІV-ІІІ в. пр. н. е. - В: ИАИ, ХІХ, 1955,155; Венедиков И. Келтското нашествие в нашите земи през ІІІ в. пр. н. е. под светлината на археологическите материали. - В: ИПр, 1955, 78-79; Герасимов Т. Где са сечени тетрадрахмите на Кавар, келтски владетел в Тракия. - В: ИАИ, 22, 1959, 111-118; Герасимов Т. Келтски етнически наслоения в българските земи. - В: Етногенезис и културно наследство на българския народ, София, 1974, 39-43; Фол А. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха, София, 1975, с. 192.
2.Фол А. Тракия и Балканите ..., с. 192.
3.Михайлов Г. Траките, София, 1972, с. 75-76, 276.
4.Михайлов Г. Към историята на Тракия през ІV-ІІІ в. пр. н. е. - В: ИАИ, ХІХ, 1955, 155.
5.Дройзен Й. История эллинизма, Т. 2, Войны диадахов и закат еллинизма, Санкт-Петербург, 2003, с. 380.
6.Михайлов Г. Траките ..., 74-75.
7.Дройзен Й. Цит. съч., Т. 2, с. 379-380.
8.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т. 2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 338= Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80., № 10, 1919, 60.
9.Ефремов Н. Родосско-Византийская война 220 г. до н. э. - В: ВДИ, 1, 200, 132.
10.Михайлов Г. Траките ..., с. 75.
11.Thompson M. Countermarked Hoard from Büyükcekmece. - In: ANS Museum Notes, ІV, 1954, 11; Schönert-Geiss E. Die Münzprägung von Byzantion, Bd. 1, Berlin-Amsterdam, 1970, S. 60.
12.Miltner F. Die Meerenfrage in der griechischen Geschichte. - In: Klio, 28, 1935, 1.
13.Ефремов Н. Цит. съч., с.136.
14.Rostovtzeff M. Gesellschafts - und Wirtschaftsgeschlichte der hellinistischen Welt, Darmstadt, 1984, S. 226; Bengtson H. Griechische Geschichte von den Anfangen bis in die römische Kaiserzeit, 3. Aufl, München, 1964, S. 399; Seibert J. Die Schlacht bei Ephesos. - In: Historia. 1976, XXV, 45; Will E. Histoire politique du Monde hellènistique (323-30 av J.-C), t. І, Nancy, 1979, p. 236.
15.McShane R. The Foreign Policy of the Attalids of Pergamum, Urbana, 1964, p. 97.
16.Bringmann K., H. von Steuben. Schenkungen hellinistischer Herrscher an die griechischen Städte und Heilingtümer, Bd.1, Berlin, 1995, S. 246, № 216, 217.
17.Schmitt H. Untersuchungen zur Geschichte Antiochos, des Großen und seiner Zeit, Wiesbaden, 1964, S. 114.
18.Бикерман Е. Хронология Древнего мира, Москва, 1975, с. 263.
19.Berthold R. Rhodes in the Hellenistic Age, Ithaca-London, 1984, p. 94.
20.Habicht Ch. Prusias.- In: RE, Bd. ХХІІІ, 1, 1957, Sp. 1090.
21.Eфремов Н. Цит. съч., 150.
22.Кацаров Г. Цит. съч. Т. 2., с. 349-350=71-72; Данов Х. Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на ІХ до края на ІІІ в. пр. н. е, София, 1969, с. 436-448.

Политически отношения между Антигонидите и съюзниците им бастарни (гети) през първата половина на ІІ в. пр. Хр.


Събитията, които се разиграват в Eвропейския югоизток през първата половина на ІІ в. пр. Хр., карат Филип V (221-179 г. пр. Хр.) да обърне поглед към Тракия.1 Под предлог, че трябва да подпомогне Бизантион, а фактически да респектира тракийските династи, той предприема поход срещу траките от околността на полиса и ги разгромява в една единствена битка, в която пленява тракийския предводител Амадок. След това се завръща в Македония, откъдето отправя пратеничество към река Истрос, за да сключи съюз с бастарните, които да предприемат набег към Италия и по този начин да парират възможността за римска военна намеса (Liv. 39. 35. 4; 40. 57. 1-9). Именно от този момент, т.е. 185/184 г. пр. Хр., датират и първите политически контакти между Антигонидите и бастарните.
Бастарните (Bastarnae), (които според Тит Ливий и Плутарх са галати, т.е. келти), се заселват на север от делтата на река Истрос между гетите и скитите, по-време на голямата келтска активност през ІІІ в. пр. Хр. (Liv. 39. 35. 4; 40. 57. 2-9; 40. 58, 1-9; Plut. Aem. 12-13). Псевдо-Скимнос отбелязва, че те живеят сред траките като чужди (Ps-Scymn. Perieg. 796-797.) Някои изследователи, базирайки се на Страбон, Плиний Стари и Тацит (Strab. 7. 3. 2; Plin. N.H. 4. 25. 81; Tac. Germ. 46), определят бастарните като германи. Не бива да се изключва възможността на един по-късен етап те да попадат под въздействието на германите, сарматите, гетите и скитите, поради което Дион Касий (Diо Cass. 51. 23), без излишно да конкретизира, определя бастарните като скити, т.е варвари. Страбон (Strab. 7. 3. 2) също отбелязва техни анклави сред траките. Присъствието им оказва известно влияние върху събитията в Европейския югоизток и за период от близо пет века, т.е. от края на ІІІ в. пр. Хр. до 280 г., те са засвидетелствани у античните автори като стабилен фактор във военно-политическите отношения в района. Плутарх (Plut. Aem. 12) им приписва значителна смелост и решителност във военните действия. Известни са няколко техни предводители - Тит Ливий (Liv. 40. 58. 8; 44. 26. 1-13; 44. 27. 1-7) споменава Клондик, който през 180-179 г. пр. Хр. изпълнява договореностите с Филип V. Засвидетелстван е Делдо, за когото Дион Касий (Dio Cass. 51. 23. 2; 51. 27. 2) отбелязва, че през 29 г. пр. Хр. е убит в лична схватка от Марк Лициний Крас. Към тях трябва да се добавят Ремакс, Фра(дмона), Канит, Тануза, Харасп, Акроза, Елис, Сариакос и Зиракс (Възможно е Сариакос=Зиракс? Но епиграфският извор IGBulg. I2 41, където вероятно се визира Антигон, пратеник на Филип V при бастарните, влиза в хронологичен разрез с предполагаемата идентичност на Сариакос и Зиракс)? Някои археологически култури в Североизточна България - село Кралево (Търговищко), село Кълново (Шуменско) Дългопол (Варненско) и Свещари (Разградско) са повече или по-малко повлияни от латенската култура.2
Походът на Филип V срещу траките от околността на Бизантион се датира различно от съвременните изследователи3 - Х. Данов и И. Тодоров го поставят през 185 г. пр. Хр., Ф. Уолбенк, М. Хатзопулос и М. Тачева го отнасят към 184 г. пр. Хр., докато Ю. Кабакчиев го датира в 187/186 г. пр. Хр., т.е. те го вместват в годините между 187-183 г. пр. Хр., които са хронологичните граници на 39 книга на Тит Ливий, където авторът отразява посочените събития. Сведенията на Тит Ливий за тази военна акция на македонския владетел се съвпадат с тези на Полибий, от когото той черпи своите данни, но последният не посочва срещу кого конкретно е походът (Polyb. 22. fr. 14).
Смъртта на Филип V през 179 г. пр. Хр. предоставя време на римляните да се подготвят за последвалите събития в Европейския югоизток (Liv. 40. 57. 2). Още приживе на македонския владетел бастарните - в унисон с договореностите - започват да изпълняват съюзните си задължения към Антигонидите, като с голям брой пехота и конница преминават Истрос. Пред основните сили са изпратени знатният бастарн Котон и македонският аристократ Антигон (пратеник на Филип V при тях - един от царските хетайри) които трябва да известят царя за предприетата акция. Но близо до Амфиполис те научават новината за смъртта му, която скоро е потвърдена, а именно той урежда безпрепятственото минаване на бастарните през Тракия.
В похода си към Дардания бастарните се движат по трасето от Истрос към Месамбрия до Тонзос и оттам към Хеброс - Стримон.4 Филип V има намерение да избие дарданите, които са дългогодишни македонски противници и върху техните земи да се заселят бастарните (Liv. 40. 57. 3-4). С този замисъл той цели да придобие двойна изгода - дарданите, които са опасен съсед по време на политическа криза в Македония, окончателно да бъдат елиминирани като заплаха за царството, а Дардания, където се предвижда да се заселят бастарните, заедно с жените и децата им, трябва да се превърне в основна база за нападения срещу Италия (Liv. 40. 57. 5-6).
Тит Ливий (Liv. 40. 57. 7; 42. 11. 4) отбелязва, че пътят към Адриатическо море и Италия минава през областта на скордистите. Цялото сведение е добро доказателство за келтската принадлежност на бастарните, която е идентична с тази на скордистите. Както беше отбелязано, Тацит (Tac. Germ. 46.) в контекста на политическата ситуация на своето време твърди, че те са германи, макар и сам да не е сигурен в това.
Македонският цар има солидни планове. Ако римляните отблъснат бастарните и се справят с тях, Македония ще се избави и от дарданите и от варварската опасност, но ако акцията на бастарните е успешна, то Римската република ще се окаже въвлечена в нежелани военни действия в Италия, а Македония ще получи възможност да си върне позициите в района.
Бастарните навлизат мирно в Тракия, но след като научават за смъртта на Филип V се стига до военни сблъсъци между тях и траките, тъй като вече никой не е в състояние да гарантира, че варварите няма да се отклоняват от предварително набелязания маршрут. Тракийските династи се възползват от цялата ситуация и започват да не ги снабдяват с продоволствие. Античните автори (Liv. 40. 58. 1-6) пишат, че се стига до голямо напрежение и се отправят взаимни обиди, което води до военни действия. Траките изоставят равнините и се оттеглят във високите части на Дунакс, където преследващите ги бастарни са застигнати от буря, по време на която върху тях се изсипва град с мълнии, поразяващи не само воините, но и вождовете. В паниката бастарните, които вече на свой ред са преследвани от траките, падат в планинските пропасти. За своето бягство те обвиняват боговете, като заявяват, че самото небе се стоварва върху тях.
Прави впечетление, че описаните от Тит Ливий бедствия, поразяващи варварите в Югозападна Тракия, наподобяват бедите, които се стоварват върху тях при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр.
Бастарните, след като все пак се добират до лагера, свикват съвет за обсъждане на ситуацията, на който между вождовете избухват разногласия. Едни считат, че трябва да се изтеглят от Тракия и да се сложи край на кампанията, докато други са на мнение, че придвижването към Дардания трябва да продължи. В крайна сметка около 30 000 души начело с Клондик продължават начинанието, а останалите се връщат към Аполония и Месамбрия (Polyb. 25. fr. 6; Liv. 40. 58. 7-8; 41. 19. 3-11).
Някои изследователи5 с основание предполагат, че траките срещу които воюват бастарните, изпълнявайки договореностите с македоните, въпреки смъртта на Филип V, са медите. Медите са един от традиционните македонски противници, разполагащ със значителен военно-политически потенциал. В задаващата се война между Македония и Римската република - заедно с дарданите - представляват сериозна опасност за тила на Антигонидите.
В началото на 168 г. пр. Хр. предводителят на бастарните Клондик начело на 10 000 души пехота и 10 000 души конница, които след неудачите в Тракия и Дардания, както и след последвалите раздори във варварския стан, бродят из Илирия, изявява готовност да постъпи на служба у Персей (179-168 г. пр. Хр.), но последният отклонява това предложение, тъй като се опасява от броя на бастарните и тяхното непостоянство, които могат да са от полза, но са в състояние и да му навредят.
Античните автори (Diod. 30. fr. 19; Liv. 44. 26. 2-13; 44. 27. 1-7) пишат, че македонският цар се намира на брега на Аксиос до Алмана (Далмана), откъдето неговият пурпуратор Антигон премества лагера в Биласор (Пеония) на 75 мили от бастарните, намиращи се при Десудаба в страната на медите (circa Desudabam in Maedica), където те трябва да получат обещаните 1 000 златни статера за вожда, по 10 - за служещите в конницата и по 5 - за тези от пехотата. Но Персей не разполага със средства да плати и на обикновените воини, макар че приготвя за бастарнските вождове злато, одежди и коне. Това предизвиква Клондик да заяви на Антигон, че те няма да се мръднат от мястото си, докато не получат златото и заложниците.
След като научават за отговора на техния предводител, македоните свикват съвет, на който Персей решава да наеме само 5 000 души от варварската конница, но се оказва, че и на тях не е в състояние да заплати със злато. Клондик като вижда, че няма да получи желаното се връща към река Истрос, разграбвайки тракийските области, през които преминава.
Тит Ливий е категоричен, че ако македонският владетел беше по-далновиден и варварите бяха преведени през проходите на Перебия в Тесалия, то римляните ще се окажат в тежка ситуация - губейки Тесалия, те губят и снабдяването с продоволствие. Вместо това решението на царя хвърля в отчаяние македонската войска, която разчита на варварската подкрепа.
Апиан (App. Mac. 18. 2-3) пише, че 20 000 гети начело с Клойлий (Κλοίλιος) преминават река Истрос, тъй като имат договорка с македонския владетел да заплати 1 000 златни статера на техния предводител, по 10 - на всеки конник и по 5 - на всеки от пехотата, т.е. сумата общо надвишава 150 000 в злато. Но Персей изпраща в дар на Клойлий няколко хламиди, златни пособия, коне и 10 000 в злато. Македонските пратеници се срещат с гетския предводител, който ги пита дали носят всичко, което е договорено, но, след като разбира положението, им казва да се върнат. Персей от своя страна щом научава за отговора на Клойлий, прехвърля цялата вина върху характера на гетите, понеже се опасява да приеме в лагера си 20 000 души от тях. Но въпреки това, той решава да изпрати ново пратеничество при Клойлий, с желание да наеме половината гетска войска, като декларира готовност да изплати обещаното. При това той е много разстроен от факта, че наскоро разпорежда да се потопи част от хазната, за да не попадне в ръцете на римляните. Клойлий, като вижда приближаващите се македонски пратеници, им казва, че преди да питат за всичко останало, първо да отговорят на въпроса за златото, но, като разбира, че то отново не е у тях, без дори да ги изслуша, отвежда войските си.
Между античните автори, които явно описват едно и също събитие, се наблюдава несъответствие. Тит Ливий свидетелства за 20 000 бастарни предвождани от Клондик, Диодор говори за галати, (т.е. отново за келти), докато Апиан споменава същия брой гети под предводителството на Клойлий. Разминаването в изворовата информация не позволява да се правят по-категорични заключения както за евентуалното гетското участие в хода на войната, така и за личността на гетския предводител. Но прецизността на информацията, в случая, като че ли не е в полза на Апиан.

1.Кабакчиев 1992: 7
2.Домарадски 1984: 110 -114.
3.Walbank 1940: 235-237; Danov 1979: 89; Hatzopoulos 1983: 86; Тачева 1997: 56; Кабакчиев 1992: 7.
4.Patsch 1932:10 сл; Данов 1939: 235; Блаватская 1952: 155. бел. 1; Геров 1959/60: 242-243.
5.Papazoglu 1969: 124; Кабакчиев 1992: 9.


Цитирани антични автори

1.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
2.Dio Cassius C. Historia romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
3.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
4.Plinius Secundus. Naturalis historia (Mayhoff).
5.Plutarchus. Aemilius Paulus (Ziegler).
6.Polybius. Historia universalis (Büttner-Wobst; Paton).
7.Pseudo-Scymnos. Periegesis (Müller).
8.Strabo. Geographica (Meineke).
9.Tacitus. Germania (Koestermann).
10.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).


Цитирана литература

Danov 1979: Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin-New York, 1979, S. 89.
Hatzopoulos 1983: Hatzopoulos M. La politique thrace des derniers Antigonides. - In : Pulpudeva, 4, 1983, 86.
Papazoglu 1969: Papazoglu F. Srednjobalkanska plemena u predrimskog doba (Tribali, Autarijti, Dardanci, Skordisci i Mezi), (Djela, Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, knj. 30; Centar za balkanoloska ispitivanja, knj. 1), Sarajevo, 1969, c. 124.
Patsch 1932: Patsch C. Beiträge zur Völkerkunde von Südosteuropa. V. Aus 500 Jahren vorrömischer und römischer Geschichte Südosteuropas. 1.Teil: Bis zur Festsetzung der Römer in Transdanuvien, Wien, 1932, S. 10 сл.
Walbank 1940: Walbank F. Philip V of Macedon, Cambridge, 1940, р. 235-237.
Блаватская 1952: Блаватская Т. Западнопонтийские города в VІІ-І веках до н. е. Москва, 1952, с. 155, бел. 1.
Геров 1959/60: Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част, І. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, 242-243.
Данов 1939: Данов Х. Из древната икономическа история на Западното Черноморие до установяването на римското владичество. - В: ИБАИ, ХІІ, 1939, 235.
Домарадски 1984: Домарадски М. Keлтите на Балканския полуостров, София, 1984, 110 -114.
Кабакчиев 1992: Кабакчиев Ю. Фракия и закат крупных эллинистических монархий. - In: BHR, 1-2, 1992, 7.
Тачева 1997: Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 56.

Военно-политически действия на Спартак срещу Римската република през първата половина на І в. пр. Хр.




След завършването на кампанията в Тракия, през пролетта на 71 г. пр. Хр. Марк Теренций Варон Лукул, по решение на римския сенат, се отправя към Италия, за да притисне от изток друг съюзник на Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор (121/120-63 г. пр. Хр.) - Спартак.
Според Флор (Flor. 2. 8,), Спартак е тракийски наемник, който дезертира от римската армия, но е заловен и изпратен в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, където повечето гладиатори са траки, келти и германи (Nec abnuit ille de stipendiario Thrace miles, de milite desertos, inde latro, deinde in honorem virium gladiator). Според Апиан (App. B. Civ. 1. 116), той воюва против римляните, попада в плен, след което е изпратен да се обучава в школата.
Въпросът от кой династичен дом произхожда предводителят на бунта в Италия (около 73-70 г. пр. Хр.) е още по-труден. В съвременната науката дълго преобладава мнението на К. Циглер, че Спартак принадлежи към медите, което се базира на чисто филологическа операция на текст от Плутарховата биография на Марк Лициний Крас, т.е. изхождайки от факта, че в Тракия вече няма номади, то νομαίδικους се разчита като μαίδικους.1
Но е твърде възможно Плутарх да подчертава, че Спартак е наемник, воюващ за този, който му заплати определена цена. Предводителят на бунта в Италия вероятно отдавна е откъснат от тракийската си родина, но е толкова добре запознат с римския начин на воюване, че провежданите от него операции се намират в унисон с най-добрите традиции на римското военно дело, на което се дължат и неговите успехи.
Други съвременни изследователи2 го свързват с династията на Спартокидите, явно виждайки връзка между неговите акции и политическите плановете на Митридат VІ Евпатор.
Но това е спорно, тъй като вероятно действията в Италия са подготвени от Квинт Серторий, чрез неговите политически поддръжници, целящи да го извадят от тежкото положение, в което изпада след 74 г. пр. Хр. С основание противниците му се опасяват, че може да повтори маньовара на Ханибал и да остави Гней Помпей Велики зад себе си, което ще му предостави властта в Рим. Това именно обяснява насочването на първия към Алпите, т.е. той търси пряка връзка с Квинт Серторий в Испания. За лош негов късмет точно по това време Гней Помпей Велики променя военната ситуация в Европейския югозапад и Спартак е принуден отчаяно да предприеме опит за укрепване в Италия, с надеждата, че съюзниците му Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор ще успеят да стабилизират позициите си, но се превръща в жертва на обстоятелствата, което той проницателно разбира.
В Испания още от 80 г. пр. Хр. Квинт Серторий воюва срещу политическите си противници и освен това подчинява на влиянието си местните народи, създавайки образувание подобно на това на Баркидите. Той организира алтернативен сенат от 3 000 римски емигранти, а местното население освобождава от налози и открива школа, в която децата на испанската аристокрация се обучават по римски образец на латински и гръцки език. Целта е те да бъдат безпрепятствено привлечени към управлението на държавната формация, което романизацията на местната върхушка ще стимулира (Plut. Sert. 14).
Действията на римските пълководци Квинт Цецилий Метел и Гней Помпей Велики фактически се оказват безрезултатни и към 73/72 г. пр. Хр. в Испания Квинт Серторий се намира на върха на своето могъщество. Именно по това време в Рим започват да се разпространяват слухове за скорошното пристигане в Италия на втори Ханибал (впрочем келтиберите точно така и наричат Квинт Серторий) (Plut. Sert. 16-23). Освен това той като картагенския военачалник също губи едното си око, т.е. сходството във физическия им облик се намира напълно в унисон с техните военно-политически планове (подобно на Ханибал, който след края на ІІ пуническа война (218-202 г. пр. Хр) влиза в контакт с Антиох ІІІ Велики (223-187 г. пр. Хр.), и Квинт Серторий установява връзка с елинистически владетел - Митридат VІ Евпатор.3
По този начин бунтът на Спартак в Италия започва в момент, когато основните военни сили на римляните и най-добрите им пълководци се намират в Испания или на изток. Военно-политическите ходове на антиримските съюзници показват, че Спартак прави опит през Алпите да влезе в пряка връзка с Квинт Серторий, т.е. ситуацията от 217 г. пр. Хр. е на път да се повтори, а Спартак трябва, подобно на галите, да подсили и възстанови боеспособността новия Ханибал, прекосяващ труднопроходимите Алпи от запад на изток.4
Но този военно-политически план не се реализира, тъй като подкупен с пари и обещание за политическа реабилитация Перперна убива Квинт Серторий, което прави безполезни удачните до този момент ходове на Спартак в Цизалпийска Галия (Plut. Sert. 25-27).
Бунтът в Италия започва около 73 г. пр. Хр., когато в Капуа 200 гладиатори замислят бягство от школата на Лентул Батиат, въпреки че начинанието е разкрито около 70 души, от най-решителните, успяват да избягат, след което, придобивайки оръжие, избират трима предводители - Спартак, Крикс и Еномай (първият тракиец, а останалите келти или германи) (Sall. Hist. 3. fr. 96; 98; Vell. Pat. 2. 30. 5; Flor. 2. 8).
Плутарх (Plut. Crass. 8.) отбелязва, че сред избягалите се намира и жената на Спартак - тракийка, посветена в Дионисовите мистерии, която при несправедливото негово първо продаване в Рим, тълкува видяната в съня му змия, навиваща се около лицето, като поличба за голяма и страшна сила, която ще го доведе до злополучен край.
Първите военни сблъсъци между бившите гладиатори и римляните не са добре представени у изворите, където информацията е противоречива. Изпратените от Капуа римски военни отряди са разбити, а тяхното въоръжение става важна придобивка за бунтовниците. (Plut. Crass. 8; App. B. Civ. 1. 116). Междувременно от Рим начело на 3 000 души пристига преторът Клавдий, който обсажда бунтовниците на Везувий, но те успяват да се измъкнат чрез стълби, сплетени от лозови пръчки, и преминават в тил на римската войска, която е обърната в бягство, а нейният лагер е завзет. Тази победа привлича значителна част от италийското население към Спартак (App. B. Civ. 1. 116.)
След като научават за поражението на Клавдий, римляните изпращат срещу бунтовниците претора Публий Вариний. Бунтовниците отново обръщат в бягство противниковата войска, като този път е разбит римският отряд наброяващ 3 000 души, предвождан от Фурий (помощник на претора), а Спартак за малко не залавя жив и съветника на Публий Вариний и негов колега Косиний - по време на банята му в Салинас, който в отчаяния си опит да избяга е настигнат, а в оформилото се сражение е убит (Sall. Hist. 3. fr. 92-96; Liv. Per. 95; Plut. Crass. 8; App. B. Civ. 1. 116.).
Като развива своите победи, Спартак в няколко стълкновения разбива Публий Вариний, залавяйки неговите ликтори и коня му, след което слага ръка и на лагера на Г. Тораний, а армията му достига внушителния брой от 70 000 души (но не всички от тях са боеспособни военни единици). Много по-неприятен за римляните е фактът, че от Вариниевата армия има немалко дезертьори при презрения противник (Sall. Hist. 3. fr. 96.)
Любопитна информация се съдържа у Флор (Flor. II, 8), който отбелязва, че заловените praetoribus insignia et fasces са предадени на Спартак, а последният ги приема! Други автори (Sall. Hist. 3. fr. 98; Plut. Crass. 9) свидетелстват, че след постигнатите победи, той, като разумен мъж, разбиращ добре комплицираната ситуация, повежда войската си към Алпите, за да предостави на съратниците си възможност да се завърнат в Галия и Тракия (за втората не е ясно как, а освен това там се намира силната армия на Марк Теренций Варон Лукул). Но неговите воини, според Плутарх, вместо да го послушат, понеже прекалено са уверени в своите сили, решават да останат в Италия и да разграбят териториите, през които преминават. Въпреки стремежа да притъпява жестокостта на подчинените си, Спартак няма, а и не може да има, пълен контрол над войската, която подлага населението на репресии - Нола, Нуцерия, Турий и Метапонт са разграбени.
По-вероятно е предположението, че ситуацията, в която изпада Квинт Серторий е причина да не се премине през Алпите, което трябва да постави Гней Помпей Велики между две вражески армии, отколкото да се следва непрецизния римски извор, вероятно ръководещ се от сериозни политически мотиви, каращи го да премълчава моменти накърняващи римската чест и гордост. Успешните действия на Гней Помпей Велики на Иберийския полуостров не оставят друга възможност на бунтовниците освен да останат на територията на Италия, където, като се опитат да дестабилизират политическото положение, да подпомогнат действията на понтийския владетел - Спартак, Крикс и Еномай поемат голям риск, участвайки в плановете на Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор, което ги изправя пред сериозна опасност.
След офанзивата на Гней Помпей Велики в Испания, римският сенат се намира в коренно различна ситуация и вече е в състояние да сложи край на опасния и досаден бунт. Срещу Спартак се отправят и двамата консули за 72 г. пр. Хр. Gnaeus Cornelius Lentulus Clodianus и Lucius Gellius Poplicola. Преторът Квинт Арий разбива един отряд съставен от германи, които поради своето високомерие и пренебрежение към траките и келтите се отделят от основните военни сили. Това е наброяващата 30 000 души войска, предвождана от Крикс. В сражението при Гаргана умират 2/3 от воините на Крикс, както и самият той. Кога в началото на бунта и как е убит Еномай не е ясно от наличните изворови данни (Sall. Hist. 3. fr. 96; Liv. Per. 96; Plut. Crass. 9; App. B. Civ. 1. 117).
След постигнатата победа, единият консул плътно следва армията на Спартак, а другият - Гелий и преторът Квинт Арий го обкръжават. Но Спартак ги разбива поединично (Луций Гелий и Квинт Арий в Пицена), като успява да вземе в плен няколко римски легати и обоза, след което да се насочи отново към Алпите, където е пресрещнат от наброяващата 10 000 души армия предвождана от Гай Касий Лонгин, наместник на Цизалпийска Галия, който също е разбит при Мутина и едва успява да се спаси чрез бягство (Liv. Per. 96; Plut. Crass. 9; App. B. Civ. 1. 117). За момент у Спартак дори възниква идеята да рискува всичко и да тръгне срещу самия Рим (подобно на Ханибал), но преценява, че силите му не са достатъчни за такова начинание (въпреки отбелязаната у Апиан около 120 000 души пехота, която има на разположение).5
Вероятно разчита, че Митридат VІ Евпатор ще успее да стабилизира положението си на изток, което го кара да се задоволи с принасянето в жертва на 300 (400) от заловените римляни (в памет на загиналия Крикс), които са заставени да се сражават като гладиатори, след което се укрепва в Турий (App. B. Civ. 1. 117; Flor. 2. 8).
През есента на 72 г. пр. Хр. сенатът нарежда на консулите да не напускат заетите места, след което назначава богатия финансов спекулант и конник Марк Лициний Крас за командващ всички войски, предназначени да воюват против Спартак. Начело на шест легиона той потегля срещу бунтовниците, а по пътя присъединява и двата консулски легиона (Liv. Per. 96; Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118).
За заздравяване на дисциплината консулските легиони, победени от врага, са подложени на decimatio - по жребий всеки един от десет души е убит пред строя. Апиан предава друга версия, според която след съединяването на легионите легатът на Марк Лициний Крас - Мутин претърпява поражение и едва тогава е приложена децимацията, върху ръководения от него отряд. При прилагането на този военно-дисциплинарен принцип избитите римски легионери надхвърлят 4 000 души (Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118). Но драстичните мерки носят резултат и скоро един бунтовнически отряд, наброяващ 10 000 души, който се отделя от основните сили, е застигнат и половината от него остават убити на бойното поле (App. B. Civ. 1. 118).
Спартак се насочва към Южна Италия, откъдето чрез помощта на киликийските пирати се надява да се спаси по море. Корсарите отначало приемат да прехвърлят около 2 000 души на о-в Сицилия, където Спартак се надява да подготви бунт, подобен на потушените преди години, но след това отказват да изпълнят договорката. Опитът на част от Спартаковите войни да се прехвърлят през бурното море с лошо направени салове също е неуспешен (Plut. Crass. 10).
Някои съвременни изследователи6 считат, че действията на киликийските пирати са инсценирани от съюзника им Митридат VІ Евпатор, който, особено след смъртта на Квинт Серторий, се нуждае от дестабилизиране на ситуацията вътре в Италия, което да представлява пряка заплаха за Рим, а не в провинциите, т.е. Спартак е осъден да загине, понасяйки ударите на три армии.
Скоро на римските легиони се удава да блокират бунтовническия предводител в ъгъла на Брутий. Войската му е разбита и той е обсаден чрез система от ровове, валове и палисада дълга в продължение на 300 стадия, т.е. 53 км и дълбока 15 стъпки, т.е. 4,5 м (Plut. Crass. 10; Flor. 2. 8; App. B. Civ. 1. 118; Oros. Hist. adv. Paganos. 5. 23-24). Спартак предприема два опита да пробие римската линия - на сутринта и вечерта -, но не е в състояние да премине през нея и да се прехвърли в Самний, а на бойното поле остават общо 12 000 воини, докато римските загуби са трима убити и седем ранени (Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118). Това го принуждава да се откаже от щурма на вражеската позиция с цялата си налична войска, а вместо това предприема единични стълкновения. Един заловен римски конник е екзекутиран между двете войски и по този начин той нагледно показва на воините си какво ги очаква при поражение (App. B. Civ. 1. 119). Нападенията над блокираната войска са подновени, което кара предводителя да се опита да преговоря с римския пълководец, понеже последният се надява да избегне идването на Гней Помпей Велики и Марк Теренций Варон Лукул (чиято помощ Марк Лициний Крас отчаяно изисква в момент на безизходица), но предложението му е отхвърлено с презрение (App. B. Civ. 1. 120). Спартак няма друг начин, освен да опита чрез внезапна атака да разкъса обсадата, разчитайки за успех на добрата си конница. Начинанието успява и 1/3 от войската е прекарана през загражденията, насочвайки се от Брутий през Лукания към Брундизий, с надежда да намери в пристанището елински кораби, чрез които да достигне до Дирахий (App. B. Civ. 1. 120; Front. Strat. 1. 7. 6).
От основната армия се отделят 12 300 души начело с Гай Каниций (Ганик) и Каст, които разпъват лагера си около Луканското езеро. Марк Лициний Крас незабавно тръгва след противника и изтласква отцепилите се от основните сили към изворите на Силара, където са разбити в най-кървавото сражение по време на целия бунт.7 На бойното поле остават 12 000 души, а повечето са убити с лице обърнато към римляните (Liv. Per. 97; Plut. Crass. 11; App. B. Civ. 1. 119; Front. Strat. 2. 5. 34).
Спартак се насочва към горите на Петелий, следван от легата Квинт и квестора Скрофа, които го подценяват. Римляните са разбити и обърнати в паническо бягство, а раненият Скрофа едва е изнесен от бойното поле (Plut. Crass. 11). Но победата води до нови противоречия сред бунтовническата армия и много от воините настояват да се изостави акцията с Брундизий, а Спартак през Лукания да ги поведе направо към Рим (Plut. Crass. 11; Flor. 2. 8). Спартак като научава, че в Брундизий се намира завърналият се от Тракия и Македония Марк Теренций Варон Лукул вижда края на авантюрата и решава да влезе в решително сражение с Марк Лициний Крас, който вече съжалява за търсената подкрепа от другите армии.
Според Апиан (App. B. Civ. 1. 120), оформената битка е голяма и ожесточена, за което спомагат римският гняв и отчаянието на Спартаковите воини. Флор (Flor. 2. 8), при когото няма и най-малка симпатия към Спартак, пише, че тя се води не на живот, а на смърт, при което той умира като quasi imperator.
От късните изворови сведения до нас достигат две версии, относно въпроса къде точно се разиграва решителната битка между Спартак и Марк Лициний Крас. Според Орозий (Oros. Hist. adv. Paganos. 5. 24. 6), лагерът на Спартак се намира при изворите на Силара, където е нападнат от римската войска, т.е. сражението става в Лукания, но по всичко личи, че той бърка унищожаването на отряда, предвождан от Гай Каниций (Ганик) и Каст (разбит преди сблъсъка с тракийския предводител) с основната армия. Според Евтропий (Eutr. 6. 7. 1), Спартак е победен в Апулия близо до Брундизий, към който така отчаяно се стреми.
Римските загуби наброяват 1 000 души, докато бунтовническата армия е напълно разбита и нейните жертви са близо 60 000 души (Plut. Crass. 11; App. B. Civ. 1. 120). Авъл Гелий (Gell. Aul. V, 6) пише, че за успеха си над Спартак около 71 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас получава правото единствено на ovatio, докато триумфът му е отказан, поради победа над вътрешен и презрян враг.
Борбата с бунтовническите остатъци продължава и през следващите години. Апиан (App. B. Civ. 1. 120) свидетелства, че голяма част от воините на Спартак успяват да се укрият из горите, където са избити от Марк Лициний Крас, а 6 000 души от тях са заловени живи и разпънати на кръст по протежение на пътя от Капуа до Рим. Плутарх (Plut. Pomp. 21; 31) отбелязва, че 5 000 души от бунтовническата войска след поражението са застигнати и избити от Гней Помпей Велики, което му дава право да напише до сената, че Марк Лициний Крас разбива гладиаторите в открит бой, но той изкоренява бунта из основи. Ампелий (Ampelii. Liber Memorialis. (Ovibvs Bellis)) единствен посочва мястото, където Гней Помпей Велики около 70 г. пр. Хр. избива остатъците от Спартаковата войска - Етрурия, т.е. това е тази част от армията, която остава в тези места по време на северния поход.8 За съпротива на отряди след смъртта на Спартак свидетелстват също така Марк Тулий Цицерон и Гай Салустий Крисп (Sall. Cat. 30. (1); 44. (6); 56. (5); Cic. In Verr. 2. 5. 1; 2. 5. 5; 2. 5. 40). От последния става ясно, че през 63 г. пр. Хр. против остатъците от армиите на Спартак и съмишлениците на Луций Сергий Катилина в Апулия и Брутий е организирана военна кампания начело с Квинт Метел Критски, която явно е неуспешна, тъй като от едно сведение на Светоний (Suet. Aug. 7) е известно, че скитащите банди продължават да кръстосват областта на Турий в Южна Италия и в 62 г. пр. Хр. срещу тях воюва Гай Октавий, а в чест на успешните действия синът му (бъдещият Цезар Август) получава прозвището Турийски.
През 1927 г. в развалините на Помпей е намерена интересна находка - фрагмент от стенна живопис, на който е изобразен някой си Felics Pompejans поразяващ в крака Spartacs, при което и двете фигури са изобразени на кон, а надписите са на оскски език. В съвременната наука9 има предположение, че тази живопис е от дома на човека пръв пробол Спартак на бойното поле. Това е именно отбелязаният Феликс, жител на Помпей, който по този начин увековечава този паметен за него момент.
Освен това е известна и монета отсечена от А. Лициний, на която е изобразен Марк Лициний Крас в момента, когато убива падналия на колене Спартак. При нанасянето на фаталния удар той го държи за развяващите се буйни коси. Кой е А. Лициний и каква е връзката му с Марк Лициний Крас не е известно (не е ясно и значението на надписа III . VIR), но се предполага, че монетата представлява родова реликва на Лициниите.10



Цитирани антични автори

1.Ampelius. Liber Memorialis (Marie-Pierre Arnaud-Lindet).
2.Арpianus. Bella Civilia (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Cicero. In Verrem (Peterson).
4.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
5.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
6.Gellius Aul. Noctes Atticae (Hosius).
7.Orosius. Historiae adversum Paganos (Zangemeister).
8.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
9.Plutarchus. Sertorius (Ziegler).
10.Polyaenus. Strategematon (Wölfflin-Melber).
11.Suetonius Tranquillus. Divus Augustus=Augustus (Ihm).
12.Sallustius. Bellum Catilinae (Curfess).
13.Sallustius Historiae. Fragmenta (Maurenbrecher; Leggewie).
14.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
15.Velleius Paterculus. Historia romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).



Цитирана литература

1.Ziegler K. Die Herkunft von Spartacus. - In: Hermes, LXXIII, 2, 1955, 248-250; cp. Badian E. Roman Imperialism in the Late Republic, Oxford, 1968, p. 11; cp; Danov Ch. Zur Geschichte des Spartacussaufstandes. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 9-13; cp. Velkova Z. Der Name Spartacus. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 195-197; cp. Walbank F. Prelude to Spartacus: The Romans in Southern Thrace, 150-170. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 14.
2.Mommsen Th. (Norden E.) Römische Geschichte, Wien-Leipzig, 1932, S. 707. ср. Мишулин А. К истории восстания Спартака в древнем Риме. - В: ВДИ, 1, 1937, 135-137.
3.Коптев А. Несколько замечаний о восстании Спартака - http://ancientrome.ru/ publik/koptev/kopt18.htm
4.Коптев А. Цит. Съч,
5.Armin J. Spartacus: Kampf der Sklaven, Berlin, 1986, S. 106; 192.
6.Кабакчиев Ю. Утверждение Рима в Северо-Восточном Средиземноморье и “мрачно столетие” для Фракия (170-70 гг. до н. э.). - In: BHR, 4, 1993, 13-14.
7.Günter R. Der Aufstand des Spartacus Die großen sozialen Bewegungen der Sklaven und Freien am Ende der römischen Republik. Schriftenreihe Geschichte, Berlin, 1984, S. 75.
8.Griffith J. Spartacus and the grouth of historical and political legends. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 64-66.
9.Мишулин А. Спартак, Москва, 1950, с. 104-107.
10.Мишулин А. К истории восстания ..., 142.

Военно-политически отношения на тракийските владетели в Европейския югоизток между
(втората половина на ІІ - 80-те години на І в. пр. Хр.)



Владетелите на кените Диегилис (Diegylis) и синът му Зибелмиос (Зиселмис) (Zibelmios; Zisemis; Ziselmis) са отбелязани у античните автори около средата на на ІІ в. пр. Хр. (150/149 г. пр. Хр.) Но някои съвременни изследователи1 допускат, че кените участват и в събитията от края на ІІІ в. пр. Хр., по-точно 205/204 г. пр. Хр., когато умира египетският владетел Птолемей ІV Филопатор (222-205/204 г. пр. Хр. ), който в голяма степен контролира територията между устията на реките Хеброс и Нестос.
Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) определя Диегилис като тракийски цар. Докато за Страбон (Strab. 13. 4. 2) той е цар на кените. Валерий Максим (Val. Max. 9. 2. 4) също споменава Диегилис под формата Diogyridis: ~ Zisemis, Diogyridis filii, Thraciae regis, etsi minus admirabilem crudelitatem gentis ipsius feritas, narrandam tamen rabies saeuitiae facit, cui neque uiuos homines medios secare neque parentes liberorum uesci corporibus nefas fuit. Апиан (App. Mithr. 6) пише, че докато битинският цар Прузий ІІ Ловец (около 182-149 г. пр. Хр.) се опитва да съхрани властта си от претенциите на своя син Никомед ІІ Епифан (около 149-127 г. пр. Хр.), който е подкрепян от Атал ІІ Филаделф (160-139 г. пр. Хр.), то той на свой ред е подпомогнат от тъста си Диегилис, цар на Тракия, с 500 воини лична охрана, с които се укрепва в акропола на Никея.
Никомед ІІ Епифан е син на Апаме, сестрата на македонския цар Персей (179-168 г. пр. Хр.), а не на дъщерята на владетеля на кените. Бракът между Прузий ІІ Ловец и анонимната дъщеря на Диегилис най-вероятно е сключен около 165-160 г. пр. Хр. и представлява част от антипергамските дипломатически действия предприети от Битиния и династичния двор на кените.
Пергамският цар Атал ІІ Филаделф поддържа претенциите на претендента за трона във Битиния, тъй като във войната между него и Прузий ІІ Ловец - водена около 159 г. пр. Хр. - единствено намесата на Римската република спасява Аталидите от поражение. От своя страна владетелят на кените Диегилис оказва съдействие на битинския цар, не само заради роднинските им връзки, но и от стремеж към териториално разширение, т.е. той иска да се сдобие със стабилен излаз на море и поради тази причина завладява стратегическия във военно-политическо и икономическо отношение полис Лизимахия.
Но въпреки подкрепата, която получава от кените, през 149 г. пр. Хр. Прузий ІІ Ловец е убит (App. Mithr. 7). Докато Диегилис реализира своите амбиции и владее Лизимахия до към 141 г. пр. Хр., когато Стратон (стратег на Атал ІІ Филаделф в Тракийския Херсонес) който от 145/144 г. пр. Хр. провежда успешни военни акции в района, успява да стабилизира властта на Атлаидите (OGIS 330; OGIS 339).
Действията на владетеля на кените в Тракийския Херсонес се съвпадат с ІV македонска война (149-148 г. пр. Хр.). Но няма преки данни той да има отношение към военната кампания на Андриск, както посочват някои съвременни изследователи.2 По-вероятно е Андриск да се съобразява с военните операции на царя на кените, отколкото обратното.
Диегилис, който се отличава с прекомерна твърдост в своето управление, е премахнат и наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) пише, по повод владетеля на кените, че след като получава царската власт и неочаквано работите му се нареждат, т.е. утвърждава се на трона, той започва да управлява поданиците си с огромна жестокост. Царят на кените избива голям брой отлични траки (аристократи), не малко от тях подлага на изтезания, а така също не оставя без посегателство жените, децата, имотите и богатствата на своите поданици (противници); по същия начин Диегилис постъпва и с елинските полиси. Диодор описва потресаващи неща: царят отсича ръцете, краката и главите на децата и ги окачва върху на вратовете на техните родители. На мъжете и жените разменя отсечените членове, а на други разсича тялото откъм гърба.
В един от своите дворците Диегилис извършва ритуалнно жертвоприношение, убивайки двама млади братя-елини, поданици на Атал ІІ Филаделф, които в унисон с религиозния ритуал са разсечени на земята, а царят заявява, че не подобава владетеля да употребява еднакви жертви с останалите аристократи. Междувременно докато извършва ритуала, неговите сподвижници го привестват с пеан (Diod. 33. fr.16-17).
Човешките жертвоприношения са разпространени в Тракия най-вече като царска привилегия, т.е. Диегилис е типичен цар-жрец, разполагащ със стабилен военен потенциал и лични качества, позволяващи му да преследва целенасоченно и с твърдост избраната военно-политическа линия.
Вътрешната опозиция срещу него сред кените е ръководена и авансирана от Пергам. Диодор (Diod. XXXIII, fr. 16-17) пише, че когато Атал ІІ Филаделф разбира как заради користолюбието и прекомерната си жестокост Диегилис е мразен от поданиците си, пергамският цар започва да върши точно обратното, т.е. по-всякакъв начин да се стреми да спечели тяхното благоразположение.
Диегилис, който се отличава с голяма твърдост в управлението, е премахнат, но е наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Зибелмий (Зиселмис), за да отмъсти за баща си налага още по-голям терор, като избива цели родове, разпъва, разсича и изгаря живи заподозряните (Diod. 34-35. fr. 32). С безкомпромисни действия той успява за момента да парира амбициите на опозиционната фракция и през 40-те и 30-те години на ІІ в. пр. Хр. се утвърждава на престола, като се опитва да продължи външнополитическата линия на Диегилис и да затвърди контрола върху полисите от Тракийския Херсонес (Diod. 34-35. fr. 32).
В един епиграфски извор от Сестос (OGIS 339; ср. Liv. Per. 56; ср. Val. Max. 3. 2. 12; ср. Front. Strat. 4. 5. 16) се посочва, че през 134 г. пр. Хр. македонският управител - преторът Марк Косконий (Marcus Cosconius) (чийто мандат в Македония е през 135-134 г. пр. Хр.), воюващ до този момент срещу кените в района на Тракийския Херсонес, нападащи Сестос, е прехвърлен в Мала Азия, във връзка с оформящото се там напрежение. Действията на Марк Косконий не стабилизират обстановката в Тракия, за което говори фактът, че траките се явяват най-боеспособните наемници на Аристоник.
След като Римската република успява да сложи край на ІV македонска война и окончателно да неутрализира действията на Аристоник и неговите поддръжници, сенатът поставя на власт в Европейския югоизток и Мала Азия римски протежета. Рим няма военно-политическа изгода да провежда тежки и продължителни военни кампании в труднодостъпни райони, с многочислено и войнствено население срещу т. нар. варварски държавни организации - на този етап династическата промяна е напълно достатъчна. Така както след края на ІV македонска война одриският цар Терес е премахнат и е наследен от проримски ориентирания Бизес, по-същия начин около края на Аристониковия и Зибелмиос (Зиселмис) e свален от власт, от добилата нов стимул опозиционната фракция - същата, която отстранява и Диегилис, като това става възможно благодарение на римската намеса. Въпреки отсъствието у античните извори на преки данни за такава, то тя може да се предположи с голямо основание, тъй като се вписва в римските дипломатически похвати, а така също и във военно-политическата реалност в Европейския югоизток през късния елинизъм.
Царят на кените е подложен на всякакъв вид гавра и отмъщение, след което е убит от траките (Diod. 34-35. fr. 32). Неговият наследник, който е анонимен, поддържа добри отношения с Римската република и нейните политически сателити в района - Битиния, Понт и Кападокия.
За съжаление на съвременните изследователи събитията, разиграващи се в Европейския югоизток в периода заключен между превръщането на Македония и Елада в римски провинции (149/8-146 г. пр. Хр.) и І Митридатова война (89/88-85/84 г. пр. Хр.), не са достатъчно ясни, понеже основният извор за епохата - Тит Ливий е съхранен единствено чрез периохите и по-късни епитомета. Поради това не може да се получи пълна и точна представа за борбите на провинциалните управители на Македония.
За сраженията на римските войски с келтите, далматите, дарданите, траките и въбоще за военно-политическата ситуация в Европейския югоизток иформация се съдържа у: Диодор, периохите на Тит Ливий, Гай Велий Патеркул, Плутарх, Флор, Фронтин, Апиан, Граний Лициниан, Евтропий, Фест, Амиан Марцелин, Юлий Обсеквенс и триумфалните фасти.
От наличните изворови сведения със сигурност се знае, че Медике не влиза в І македонска област с център Амфиполис, което е доказателство за независимостта на медите от Персей.3
Според надписа от Лете (Sylloge.3 700), през 117 г. пр. Хр. династът на медите Типа Τίπα τῶν Μαίδων δυνάστον участва в нахлуването на скордистите в пределите на Македония, които достигат чак до Термейския (Солунския) залив. В този епиграфски извор за пръв път владетел на медите е засвидетелстван поименно. Римската войска е разбита, а македонският управител - преторът Секст Помпей (Sextus Pompeius) - е убит в околността на Аргос, близо до Стоби на река Аксиос. Но никъде не се споменава, че римският претор е убит от династа на медите. Скоро на квестора Марк Аний Публий (Marcus Annius Publius) се удава възможност да стабилизира ситуацията и нападателите са прогонени.
За да парира опасността, сенатът е принуден на следващата 115/114 г. пр. Хр. да изпрати в Македония консула Квинт Фабий Максим Ебeрн (Quintus Fabius Maximus Ebernus),4 т.е. между 115/114-106 г. пр. Хр. в провинция Македония вместо претори се изпращат консули и управители с проконсулски ранг.
От 119 (117) г. пр. Хр. до 72/71 г. пр. Хр. в писмените и епиграфските извори се съдържат данни за значителен брой варварски нахлувания в Македония, Епир и Елада. Като най-често се срещат имената на скордистите, дарданите и различни тракийски народи. Някой съвременни изследователи5 предполагат, че и медите често участват в тези акции, макар да не са изрично фиксирани.
След поражението на Брен и Акихорий при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр., вождът Батанат Βαθάνατος, начело на една част от келтите, поставя основите на държавното обединение на скордистите Σκορδισταί, които имат значителна роля във военно-политическите събития през късния елинизъм (Athen. 6. 25. 234 (a-b)). Те се делят на две групи велико-скордисти и мало-скордисти. Държавната им организация е консолидирана през ІІІ в. пр. Хр. и се простира в пространството между река Дрина на запад, река Морава на изток, поречието на Западна Морава на юг и долното течение на реките Драва и Дунав на север.
За да отстояват военно-политическите си амбиции, скордистите провеждат активна външна политика, воювайки срещу дарданите, илирите и траките - на запад набезите им достигат до Адриатическо море. Около 156 г. пр. Хр. те за пръв водят военни действия срещу римляните, които нападат техните съюзници далматите Delmatae Scordici superati (Iul. Obs. 16 (75)).
През 141 г. пр. Хр. римляните, за да подсигурят северната македонска граница, отново воюват срещу тях, но са разбити.6 През 135 г. пр. Хр. римският управител на Македония Марк Косконий се сражава успешно с тях в Тракия (Liv. Per. 56).
Но поради лаконичността на информацията, не става ясно къде точно се водят сраженията. Мястото им може да се локализира и на изток от река Нестос и по долината на река Хеброс, т.е. напредвайки през река Нишава и днешно Софийско поле скордистите поставят под заплаха римските позиции в Егеида и пътя към Мала Азия. Това е единият вариант. Другият - е боевете да се разиграват в границите на провинция Македония и при поражението си келтите остъпват към Тракия.
Г. Кацаров,7 отбелязва, че окуражени от победата постигната над римляните през 141 г. пр. Хр., скордистите нападат Тракия, но са разбити от претора Марк Косконий.
Тяхната сила е временно ограничена поради поражението, което боиите нанасят през 114 г. пр. Хр. на кимбрите, които са принудени да се насочат именно към земите на тавристите и скордистите.
През същата година, след като отклоняват надвисналата от кимбрите опасност, скордистите отново влизат в стълкновение с римляните в Тракия и разбиват консула Гай Порций Катон (Gaius Porcius Cato) (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Eutr. 4. 24).
През следващата 113/112 г. пр. Хр. кимбрите пък нанасят поражение и на римския консул Гней Папирий Карбон (Gnaeus Papirius Carbo).
Неуспехът на римляните кара сената да започне провеждането на по-енергични действия в Илирия, Македония и Тракия. И отново през 113/112 г. пр. Хр. другият консул Гай Цецилий Метел (Gaius Caecilius Metellus Caprarius) воюва с успех в Тракия, срещу противник, който не е назован у изворите, но най-вероятно пак е визирана военна операция против скордистите. За успешните си действия той получава правото на триумф, по същото време, по което с тази чест е удостоен и неговият брат Марк Цецилий Метел (Marcus Caecilius Metellus) за войната срещу сардите (Vell. Pat. 2. 8. 2; Eutr. 4. 25).
В следващата 112/111 г. пр. Хр. Марк Ливий Друз (Marcus Livius Drusus), политическият противник на Гракхите, разбива скордистите и достига до Истрос, прогонва варварите отвъд реката и възстановява римския престиж в тази част на региона (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Fest. 9; Dio Cass. 26. fr. 88; CIL. I2 49. 117 (триумфирал през 110 г. пр. Хр.)). Той е първият римски пълководец, който достига до Истрос (т.е. преди Гай Скрибоний Курион през 75-73 г. пр. Хр., за когото пише Фест). Акциите водят до временно стабилизиране на военно-политическата ситуация.
В периохите на Тит Ливий е отбелязано, че военните действия се разиграват в Тракия. Б. Геров8 счита, че това е възможно, тъй като по време на кампанията през 113/112 (112/111) г. пр. Хр. римляните не успяват да прогонят скордистите от областта.
През 109 г. пр. Хр. проконсулът Марк Минуций Руф (Marcus Minucius Rufus) воюва срещу скордисти, трибали, беси и други народи. Неговата победа е отбелязана и в надпис от Делфи и Europos (Sylloge.3 710; Liv. Per. 65; Vell. Pat. 2. 8. 3; Eutr. 4. 27. 3). Най-вероятно в писмените извори се визира военна кампания против скордистите и трибалите, а в надписите се съдържат данни за отделна военна операция против бесите и останалите траки някъде около Хеброс. Едно друго сражение срещу скордистите и даките той печели благодарение на една стратегема, с помощта на брат му Квинт Минуций Руф (Quintus Minucius Rufus) (Front. Strat. 2. 4. 3). За успешните си действия Марк Минуций Руф е поздравен от войските като император (Imperator) и получава правото на триумф през 106 г. пр. Хр.
Б. Геров9 предполага, че Марк Минуций Руф воюва и срещу медите, които по това време нахлуват в пределите на провинция Македония, а през 104 г. пр. Хр. повторно преминават македонските граници (Iul. Obs. 43 (103)).
През 101 г. пр. Хр. скордистите, заедно с траките, отново навлизат в пределите на Македония, но са разбити и прогонени от римския претор Тит Дидий (Titus Didius), който на следващата година продължава своята офанзива и подготвя присъединяването на земите на Тракийския Херсонес към провинция Македония (Flor. 1. 39; Fest. 9; Oros. 5. 23. 18; Amm. Marc. 27. 4. 10; Euseb. Chron. p. 231=CLXX Olymp.=100 B. C). Римските действия в Тракиийския Херсонес са отбелязани и в епиграфски извор,10 в който освен римския закон срещу пиратите е посочен и ареалът на военните действия водени от Тит Дидий. Римският претор завзема Кенийски Херсонес, т. е. владенията на кените на север от шийката на Тракийския Херсонес.
От надписът също така се разбира, че римският управител на Македония трябва да идва ежегодно на мястото, където да престоява около 60 дни, за да контролира таксите и да обезпечава сигурността на римляните и техните съюзници.
През 100 г. пр. Хр. именно Тит Дидий за пръв път присъединява тракийски територии към Римската република, като по този начин римляните поставят под контрол цялото крайбрежие на Егеида. През 93 г. пр. Хр. той също получава правото на триумф за успешните си действия.
Античните автори (Flor. 1. 39; Iul. Obs. 48 (108)) съобщават за нападение на медите и дарданите през 97 г. пр. Хр., които са разбити от Манлий Вулсон (Manlius Vulso). Но по време на управлението на римския наместник Гай Сенций Сатурнин (Gaius Sentius Saturninus), през 92 г. пр. Хр. медите повтарят набега си и подлагат на опустошение цяла Македония. По повод военните действия през 92 г. пр. Хр. от периохите на Тит Ливий (Liv. Per. 70) се разбира, че Гай Сенций Сатурнин воюва неуспешно. Докато Марк Тулий Цицерон (Cic. in. Pis. 34) добавя, че всички траки се отмятат, с изключение на дентелетите, които подпомагат римския наместник.
От античните извори (Liv. Pеr. 74) става ясно, че през 89 г. пр. Хр. траките нахлувaт в Македония и вероятно точно по това време цар Сотим (rex Sothimus) начело на много тракийски съюзници, опустошава македонските граници, а по-късно навлиза в Елада. По-време на този поход е ограбено светелището на Зевс в Додона (Dio Cass. fr. 101. 2). Но накрая римляните успяват да парират варварските действия и принуждават Сотим да се върне в пределите на своето царство. Орозий (Oros. 5. 18. 30) пише: Isdem temporibus rex Sothimus cum magnis Thracum auxiliis Graeciam ingressus cunctos Macedoniae fines depopulatus est tandemque a C. Sentio praetore superatus redire in regnum coactus est.
Както беше споменато по-горе, Марк Тулий Цицерон дори говори за всеобщ бунт на варварите. Според Диодор (Diod. fr. 31), в самата римска провинция Македония Еуфанес - македонски аристократ (Εὐφήνης), син на Ексeкестус (Ἐξήκεστος), обявява открито претенциите си към трона, агитирайки населението да отхвърли римската власт и да се възстанови македонската държавност. Но баща му, който се опасява от ответните римски мерки, съобщава на Гай Сенций Сатурнин за действията на Еуфанес, като моли царя на траките Котис да се опита да отклони неговия сина от замисленото начинание. Котис задържа Еуфанес няколко дни при себе си, след което го връща на Ексекестус.
Най-вероятно претенциите на македонския аристократ Еуфанес, син на Ексекестус, са направлявани от Синопе, или най-малкото са съобразени с военно-политическите планове на Митридат VІ Евпатор (120/121 - 61 г. пр. Хр.), който успява да привлече на своя страна западнопонтийските полиси, траките, келтите, скитите и други народи. Но Еуфанес не проявява твърдост и последователност при преследването на набелязаната политическа цел, от което се възползват римляните, които чрез проримски ориентирания одриски цар Котис парират това начинание.
Наличните изворови данни не позволяват на Котис да му се приписва сапейска принадлежност, въпреки аргументирания стремеж на някои изследователи.11
Около 88/87 (85/84) г. пр. Хр. скордистите, дарданите и медите отново нахлуват в Македония и Елада, ограбвайки много светилища, между които и Делфийското, където загасят свещения огън. Управителят на Македония и Ахайя - преторът Луций Корнелий Сципион Азиаген (Lucius Cornelius Scipio Asiagenus) побеждава скордистите и ги прогонва отвъд река Истрос, а с медите и дарданите се споразумява, оставяйки им част от награбената плячка, а другата запазва за себе си (App. Ill. 1. 5; Euseb. Chron, p. 233=CLXXIV Olymp.=84 B. C).
По нумизматични и епиграфски данни са известни шест варварски владетели от територията на днешна Североизточна България. Върху бронзовите монети са изписани имената: Канит, Тануза, Харасп, Акроза, Сариакос и Елис.
Й. Юрукова12 отбелязва, че титлата базилевс предшества представените в родителен падеж лични имена, което е доказателство за царско достойнство на отбелязаните владетели.
Тъй като между иконографията и стила на тези бронзови монети има близост с автономните монети на западнопонтийските полиси Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис се приема, че та са отсечени на едно и също място - монетарниците на посочените полиси. Това навежда на мисълта, че владенията на отбелязаните върху монетите владетели се намират в близост до Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис.
Монетосеченето на варварските владетели се реализира в непродължителен период от време. За датиране на управлението на варварските царе, нумизматите се базират на съкровището от Българево (Добричко), състоящо се от четирите златни статера, подражание на Лизимаховите, и четирите бронзови монети на Акроза, които са от един и същи тип, но понеже златните статери се датират в края на ІІ-първите години на І в. пр. Хр., то следователно и монети на Акроза се отнасят към това време. Това от своя страна определя относителната хронология на бронзовите монети на Канит, Тануза, Харасп и Елис, които са иконографски и стилово свързани с тези на Акроза.
Монетите възпроизвеждат някои от най-характерните монетни типове на Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис, но притежават по-голяма номинална стойност от последните, тъй като монетните знаци на западнопонтийските полиси са предназначени за задоволяване нуждите на локалния пазар, а варварските - преследват по-големи икономически и политически цели.
Бронзовите монети разкриват имената на шест различни владетели, но някои от тях като Харасп и Тануза имат незначителна монетна продукция. Й. Юрукова13 предполага, че понеже засвидетелстваните в нея типове, имена на монетни магистрати и контрамарки са еднакви с тези на Канит - наречен в Одесоския декрет, в чест на Хермий, цар на скитите -, то Харасп и Тануза са негови синове, издигнати в царско достойнство. Подобен е случаят и с Елис. Докато името на Сариакос е отбелязано и в надпис, датиран около втората четвърт на ІІ в. пр. Хр., т.е. той трябва хронологически да е пръв владетел. Но Й. Юрукова14 поставя под съмнение тази хипотеза, базирайки се на ниското тегло на неговите монети, по-грубата им изработка и отсъствието на контрамарки, по този начин тя определя именно Сариакос за последен в хронологичния списък на варварските владетели, съюзници на Митридат VІ Евпатор, които управляват около последното десетилетие на ІІ в. пр. Хр. - началото на І в. пр. Хр.
В новите изследвания не се поддържа по-старата датировка, която поставя варварското бронзово монетосечене през ІІІ-ІІ в. пр. Хр.15
През периода на управлението на понтийския цар Митридат VІ Евпатор неговите многобройни военно-политически съюзници секат монети за посрещане на разходите, свързани с антиримските кампании, т.е. тяхното монетосечене има преди всичко политически характер.
По това време Римската република и нейните съюзници използват републиканскте денари, тетрадрахмите на о-в Тасос, на І македонска област и на Езилас, както и драхмите на Дирахион и Аполония.
По нумизматични и епиграфски данни е известен и владетелят Мостис. Неговото управление е отнасяно към последната четвърт на ІІ-първото десетилетие на ІІ в. пр. Хр. (в по-старите изследвания), или около началото на последната четвърт на ІІ- първата четвърт на І в. пр. Хр. (в по-новите изследвания).16 Епиграфските сведения от Бизанте-Панион, съдържащи името на владетеля, които преди се отнасяха към първата датировка (по-точно към 202-188 г. пр. Хр.), вече се свързват с втората посочена датировка.17
С Мостис се обвързват два типа монети: тетрадрахми и бронзови от няколко номинала. Върху лицевата страна на тетрадрахмите е изобразен бюст на владетел с голобрадо лице, къси и къдрави коси, правилен нос и леко издадена напред брада. Мантията на владетеля е драпирана и е закопчана на дясното рамо, което представлява начин за пресъздаване на царския образ през ІІ в. пр. Хр., дотогава върху монетите стои глава увенчана с диадема. На обратната страна е представена седналата върху трон Атина Никефорос, която държи в дясната си ръка крилатата богиня Нике, а с лявата - е опряна на щита (в отделните тетрадрахми трябва да се отбележи известно различие в иконографията на образите на Атина и Мостис). В полето от двете и страни са гравирани името и титлата на владетеля, а под трона е поставен надпис в един или два реда.
Според нумизматите,18 при 6 от 10-те познати тетрадрахми, на първия ред под трона, е изписано името на Садала, предшествано от предлога ЕПI. Ролята на Садала, който носи тракийско царско име, се счита за неизвестна. Но присъствието на предлога ЕПI говори за връзка между двамата.
От нумизматиката19 е известен тракийският владетел Дизазелмис, който сече два типа монети. На лицевата страна на първия монетен тип, от който в Тракия са открити около 10 екземпляра, е изобразена глава на Артемида (?) или Деметра (?), с прибрани навътре коси и кок надясно. На обратната страна е представена амфора с две дръжки и надпис ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛΜΕΩΣ. На лицевата страна на втория монетен тип е представена главата на Зевс с диадема надясно. На обратната страна е изобразен владетелят на кон в ход надясно, който е въоръжен с копие. Под конника има надпис в два реда - ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛ[ΜΕΩΣ], т.е. последните четири букви липсват.
Нумизматите20 считат, че Дизазелмис е наследник на владетеля на кените (според тях) Мостис, но за разлика от него не притежава същия военно-политически потенциал, което е отразено и в монетната му продукция, която иначе във всяко едно отношение е сходна с тази на Мостис.
Но е по-вероятно Дизазелмис да предшества по време Мостис - и както ще се види по-долу - е владетел на астите, чийто династичен дом се издига след военните действия на Тит Дидий в Кенийски Херсонес, т.е. именно упадъкът на кените позволява на Мостис да придобие по-значителен военно-политически потенциал в сравнение с предшественика си, а оттам и завишени амбиции, т.е. ситуацията е сходна на тази между одриския цар Севт и неговия син Котис, който подкрепя Персей.
Мостис е единственият тракийски владетел, при когото чрез гръцки нумерални букви е означена годината на отсичане на съответната монетна емисия. В основата на това летоброене стои именно неговото възцаряване. Означаването на монетните емисии чрез годините на царуване на дадения владетел е характерно само за сребърните монети на кападокийските царе. Това говори за кападокийско влияние в монетната продукция на Мостис. Вероятно владетелеят влиза в контакт с Кападокия по време на дипломатическите ходове на понтийския цар Митридат VІ Евпатор в навечерието на първата война с Римската република. По това време понтийският владетел дори успява да наложи върху престола в Кападокия собствения си син Ариарат ІХ Евсеб Филопатор (около 101/100-89/88 г. пр. Хр.).
Бронзовите монети на Мостис са от няколко типа и номинала. Най-разпространени са тези, върху които на лицевата страна са изобразени главите на Зевс и Хера в профил надясно, а на обратната страна е представен орел, стъпил върху светкавица. По-рядко се срещат монетите, при които на аверса е изобразена главата на Аполон, съчетана с кон в статично положение. Върху монетите от малък номинал се среща главата на Зевс с лавров венец и колчан с лък и стрели. На лицевата страна на два редки бронзови екземпляра е изобразен мъж с леко издадена брада, прав нос, разширени ноздри и стиснати устни. На главата си носи шлем с грива, малка козирка и закачени шарнирно набузници. Обратната страна на монетите е заета от ризницата на царя. Върху другата монета владетелят е представен с диадема - инсигния на царската власт. Някои съвременни изследователи21 приемат, че това е портретният образ на Мостис, като големият броя на бронзовите монети от няколко номинала е израз на продължителна и интензивна продукция.
За съжаление поради естеството на изворовите данни е невъзможно да се опредили със сигурност към кой династичен дом принадлежи Мостис, но едва ли той е владетел на кените, както считат някои съвременн изследователи,22 определящи го за наследник на Зибелмиос (Зиселмис). След действията на Тит Дидий през 100 г. пр. Хр. в Кенийския Херсонес кените не притежават вече същия военно-политически потенциал, както дотогава, а това означава, че едва ли владетел с такава монетна продукция, амбиции и възможности през този период е цар на кените.
Най-вероятно засвидетелстваният с титлата βασιλέα/βασιλεύς владетел е астейски цар,23 резидиращ около Бизанте-Панион. Именно упадъкът на военно-политическият потенциал на кените позволява на астейския династичен двор в началото на І в. пр. Хр. да се въздигне. Мостис е в някаква връзка с астейския владетел Садала, който изпраща Амадок, син на Терес, начело на тракийската конница да воюва на страната на Луций Корнелий Сула в битките в долината на Кефис при Херонея и Орхомен през 86 и 85 г. пр. Хр. (REG XXXI. 1919. 146-150), т.е. астите изоставят пропонтийската си политическа линия и подкрепят Рим. След смъртта на Мостис на трона се качва Садала, който е отбелязан върху монетите.
Митридат VІ Евпатор продължава дипломатическите си действия сред траките и през 86 и 85 г. пр. Хр. медите, дентелетите, дарданите и скордистите отново нахлуват в пределите на провинция Македония. В периохите на Тит Ливий пише, че Луций Корнелий Сула воюва и против траките, като през пролетта и лятото на 85 г. пр. Хр. са предприети походи срещу тях по долината на Стримон. Те са предвождани от легата Луций Хортензий (Lucius Hortensius). Кампанията е срещу медите, дентелетите, дарданите и други народи, които са победени и превърнати в dediticii (Liv. Per. 81; 82; 83; Plut. Sull. 23; App. Mithr. 55; Gran. Lic. 35 (р.35)). Евтропий (Eutr. 5. 7. 1) отбелязва, че Луций Корнелий Сула воюва срещу далматите, скордистите и дарданите, като някой от тях побеждава, а други взима под своя опека т.е. Луций Хортензий провежда операциите от името на Луций Корнелий Сула.
К. Циглер24 предполага, че именно през някои от тези римски походи е пленен и отведен като роб в Италия тракийският аристократ Спартак, който около тринадесет години по-късно ще застане начело на инсценираната от Митридат VІ Евпатор т.нар. робска война.
Поредното активизиране на келтите, дарданите и траките се дължи на понтийската дипломация, тъй като по това време Луций Лициний Мурена започва в Кападокия т. нар. ІІ Митридатова война (83-81 г. пр. Хр.).
В два запазени фрагмента от Historiae на Гай Салустий Крисп (Sall. Hist. 1. fr. 81, 82) се съдържа информация за нахлуване на анонимен владетел на медите чак до Лете (близо до Солун), но опитите му за превземане на полиса са парирани успешно.
В заключение ще отбележим думите на Флор (Flor. 1. 39), един от епитоматорите на Тит Ливий, който, по повод тракийските военни действия, пише следното: Post Macedonas, si dis placet, Thraces rebellabant, illi quondam tributarii Macedonum; nec in proximas modo provincias contenti incurrere, Thessaliam atque Dalmatiam, in Hadriaticum mare usque venerunt; eoque fine contenti, quasi interveniente natura, contorta in ipsas aquas tela miserunt. Nihil interim per id omne tempus residuum crudelitatis fuit in captivos saevientibus: itaque dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum, huiuscemodi ludibriis foedare mortem tam igne quam fumo, partus quoque gravidarum mulierum extorquere tormentis. Saevissimi omnium Thracum Scordisci simularum et montium situ cum ingenio consentiebant. Itaque non fusus modo ab his aut fugatus, sed-simile prodigio-omnino totus interceptus exercitus quem duxerat Cato. Didius vagos et libera populatione diffusos intra suam reppulit Thraciam. Drusus ulterius egit et vetuit transire Danuvium. Minucius toto vastavit Hebro, multis quidem amissis, dum per perfidum glacie flumen equitatur. Volso Rhodopen Caucasumque penetravit. Curio Dacia tenus venit, sed tenebras saltuum expavit. Appius in Sarmatas usque pervenit, Lucullus ad terminum gentium Tanain lacumque Maeotin. Nec aliter cruentissimi hostium quam suis moribus domiti. Quippe in captivos igni ferroque saevitum est; sed nihil barbaris atrocius visum est quam quod abscisis manibus relicti vivere superstites poenae suae iubebantur;
т. е. След Македония - такава била волята на боговете - против нас се разбунтували траките, до този момент подчинени на Македония, и, не се ограничили с нахлувания в близките провинции Далмация и Тесалия, а напреднали до Адриатическо море. Задържала ги намесата на самата природа, но те хвърлили своите копия в неговите води (на Адриатическо море). И в това време нямало нищо по-жестоко от тяхното отношение към пленниците: възливали на боговете човешка кръв, пиели от човешките черепи и организирали за себе си забавления чрез смъртта на пленените, горели и ги задушавали с дим, а така също със своите остриета изваждали плода и червата на бремените. Най-жестоки от траките били скордистите, а лукавството им не отсъпвало на тяхната сила. Такъв характер формирал животът в горите и планините. Армията, която предвождал Катон (Марк Порций Катон, консул през 114 г. пр. Хр.) била не само разпръсната и обърната в бягство, но, което е подобно на чудо, напълно унищожена. Дидий (Тит Дидий, претор през 101 г. пр. Хр. и консул през 98 г. пр. Хр.) ги изтласкал, когато бродели, по време на техните грабежи, в Тракия. Друз (Марк Ливий Друз Стари, консул през 112 г. пр. Хр.) постигнал още повече и им наложил да не преминават Дунав. Минуций (Марк Минуций Руф, консул през 110 г. пр. Хр.) опустошил целия Хеброс (долината), но много изгубил, тъй като ледът не издържал тежестта на конете им. Вулсон (Манлий Вулсон, един от римските претори в началото на І в. пр. Хр.) проникнал в Родопите и Кавказ. Курион (Гай Скрибоний Курион (Gaius Scriboninus Curio), консул през 76 г. пр. Хр., и наместник на Македония в периода 75-73 г. пр. Хр.) достигнал до Дакия, но се изплашил от тъмните планински клисури. Апий (Апий Клавдий Пулхер (Appius Claudius Pulcher), консул през 79 г. пр. Хр., баща на известния народен трибун от 58 г. пр. Хр. Клодий Пулхер) достигнал до сарматите. Лукул (Марк Теренций Варон Лукул (Marcus Terrentius Lucullus), консул през 74 г. пр. Хр.) - до Танаис и Меотийското езеро, границите на народите. Тези най-свирепи от враговете можело да се усмирят не по-друг начин, а единствено чрез техните обичаи. Въпреки че е жестоко да се употребява срещу пленниците огън и желязо, но за варварите нямало по-страшно нещо от това, изтърпявайки наказанието, да останат живи с отрязани ръце.
Макар и не особено прецизен в своята информация, римският историк в Bellum Thracicum нагледно илюстрира тракийската военно-политическа активност между края на ІІ в. пр. Хр. и първата половина на І в. пр. Хр. Неговите сведения намират потвърждение у Фест (друг епитоматор на Тит Ливий) и късния автор Амиан Марцелин (Fest. 9; Amm. Marc. 27. 4. 10).



Цитирани антични автори

1.Ammianus Marcellinus. Res gestae (Seyfart).
2.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Appianus. Illyrica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
4.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
5.Cicero. In Pisonem (Clark).
6.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
7.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
8.Eusebius. Chronicorum libri duo (Schöne; Helm).
9.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
10.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
11.Frontinus. Strategematon (Gundermann).
12.Granius Licinianus. Annales (Pertz; Criniti; Flemisch).
13.Julius Obsequens. Livi periochae omnium librorum (Rossbach).
14.Orosius. Historiae adversus paganus (Zangemeister).
15.Plutarchus. Sulla (Ziegler).
16.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
17.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
18.Rufius Festus. Breviarium (Wagner; Foerster; Eadie).
19.Sallustius. Historiae. Fragmenta (B. Maurenbrecher).
20.Strabo. Geographica (Meineke; Baladie).
21.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).
22.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
23.Velleius Paterculus. Historia Romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).
24.Valerius Maximus. Facta et Dicta Memorabilia (Kempf).



Цитирана литература

1.Тодоров И. Неизвестните тракийски владетели 542 - 798 а. u. c., Велико Търново, 1998, с. 63-64.
2.Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 62; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 67; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима в Северо - Восточном Средиземноморье и “мрачно столетие” для Фракия (170 - 70 гг. До н. э.). - In: BHR, 1993, 4, 4-5.
3.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част 1. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, с. 171. Йорданов К. Медике, Македония и Рим. - В: Thr Ant, 4, 1978, 22-23.
4.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 76.
5.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските ..., Част 1, с. 171.
6.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76; Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част ІІ. - В: ФЗФ, Т. LXІ, 1, 1967, с. 34.
7.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76.
8.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи ..., Част 2, с. 36.
9.Пак там. Част 1, с. 171.
10.Colin G. Lex de piratis persequendis. Fouilles de Delphes, III, 4, 1930, p. 44, № 2 col. B, 27-29; Hassal, M., M. Crawford, J. Raynolds. Rome and the End of the Second Century B. C. - In: JRS 64, 1974, p. 195-220.
11.Chrianky G. Rome and Cotys, two problems: 1. The diplomacy of 167 B. C. 2. The date of Silloge3 656.- In: Athenaeum, 1, № 3-4, 1982, 470; Тачева М. История на българските земи ..., с. 67, 81-84; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 9-10.
12.Юрукова Й. Монетите на тракийските племена и владетели, T I, София, 1992, с. 159-160.
13.Пак там. с. 163-165.
14.Пак там. с. 164-165.
15.Герасимов Т. Монети от Канит, Тануза, Харасп, Акроза и Сариа. - В: ИВАД, 9, 1954, 53-58; ср. Youroukova I. Nouvelles donnees sur la chronologie des rois scythes en Dobroudza. - In: Thracia 4, 1977, 105-125; Датировката на отделните автори е дадена подробно у Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с.160.
16.Moretti L. Iscrizioni Storiche Ellenistiche, II, № 116, Florence, 1975, 118-120; Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 166.
17.Tasliklioglu Z. Trakya'da epigrafya arastirmalari (Biga yarimadasínda bulunam kitabelerle birlikte) II, Estambul, 1971; Robert J. et L. Robert. Bullétin épigraphique. - In: REG, № 284, 1972.
18.Рогалски А. Нова тетрадрахма на тракийския владетел Мостис. - В: ИНМВ, 24, 1983, 81-82.
19.Добруски В. Исторически поглед върху нумизматиката на тракийските царе. - В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, ХІV, 1897, 627-628, таб. 2, №10; Мушмов Н. Античните монети на Балканския полуостров, София, 1912, с.338, № 5571, таб. ХХХVІІІ, №20; Мушмов Н. Монетите на тракийските ..., таб. VІІ, №178.
20.Койчев А. Монетосеченето с надпис ΟΔΡΟΣΩΝ и владетелите от одриската, астейската, кенийската и сапейската династия през ІІ - І в. пр. Хр. - In: NB, 1, 2003, 31, 44-48.
21.Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 172.
22.Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 7-9.
23.Фол А. Политическа история на траките от края на ІІ хил. пр. н. е. до края на V в. пр. н. е., София, 1922, с. 132-133; Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin - New York, 1979, S. 114, 120; Плакидов В. Сребърното монетосечене на тракийския владетел Мостис - В: Нумизматика, № 1, 1988, 37-41; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 36.
24.Виж Ziegler K. Die Herkunft von Spartacus. - In: Hermes, LXXIII, 2, 1955, 248-250 - на базата на филологическа корекция на Plut. Crass. 8 - авторът счита, че Спартак произхожда от медите.