Военно-политически действия на Спартак срещу Римската република през първата половина на І в. пр. Хр.




След завършването на кампанията в Тракия, през пролетта на 71 г. пр. Хр. Марк Теренций Варон Лукул, по решение на римския сенат, се отправя към Италия, за да притисне от изток друг съюзник на Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор (121/120-63 г. пр. Хр.) - Спартак.
Според Флор (Flor. 2. 8,), Спартак е тракийски наемник, който дезертира от римската армия, но е заловен и изпратен в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, където повечето гладиатори са траки, келти и германи (Nec abnuit ille de stipendiario Thrace miles, de milite desertos, inde latro, deinde in honorem virium gladiator). Според Апиан (App. B. Civ. 1. 116), той воюва против римляните, попада в плен, след което е изпратен да се обучава в школата.
Въпросът от кой династичен дом произхожда предводителят на бунта в Италия (около 73-70 г. пр. Хр.) е още по-труден. В съвременната науката дълго преобладава мнението на К. Циглер, че Спартак принадлежи към медите, което се базира на чисто филологическа операция на текст от Плутарховата биография на Марк Лициний Крас, т.е. изхождайки от факта, че в Тракия вече няма номади, то νομαίδικους се разчита като μαίδικους.1
Но е твърде възможно Плутарх да подчертава, че Спартак е наемник, воюващ за този, който му заплати определена цена. Предводителят на бунта в Италия вероятно отдавна е откъснат от тракийската си родина, но е толкова добре запознат с римския начин на воюване, че провежданите от него операции се намират в унисон с най-добрите традиции на римското военно дело, на което се дължат и неговите успехи.
Други съвременни изследователи2 го свързват с династията на Спартокидите, явно виждайки връзка между неговите акции и политическите плановете на Митридат VІ Евпатор.
Но това е спорно, тъй като вероятно действията в Италия са подготвени от Квинт Серторий, чрез неговите политически поддръжници, целящи да го извадят от тежкото положение, в което изпада след 74 г. пр. Хр. С основание противниците му се опасяват, че може да повтори маньовара на Ханибал и да остави Гней Помпей Велики зад себе си, което ще му предостави властта в Рим. Това именно обяснява насочването на първия към Алпите, т.е. той търси пряка връзка с Квинт Серторий в Испания. За лош негов късмет точно по това време Гней Помпей Велики променя военната ситуация в Европейския югозапад и Спартак е принуден отчаяно да предприеме опит за укрепване в Италия, с надеждата, че съюзниците му Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор ще успеят да стабилизират позициите си, но се превръща в жертва на обстоятелствата, което той проницателно разбира.
В Испания още от 80 г. пр. Хр. Квинт Серторий воюва срещу политическите си противници и освен това подчинява на влиянието си местните народи, създавайки образувание подобно на това на Баркидите. Той организира алтернативен сенат от 3 000 римски емигранти, а местното население освобождава от налози и открива школа, в която децата на испанската аристокрация се обучават по римски образец на латински и гръцки език. Целта е те да бъдат безпрепятствено привлечени към управлението на държавната формация, което романизацията на местната върхушка ще стимулира (Plut. Sert. 14).
Действията на римските пълководци Квинт Цецилий Метел и Гней Помпей Велики фактически се оказват безрезултатни и към 73/72 г. пр. Хр. в Испания Квинт Серторий се намира на върха на своето могъщество. Именно по това време в Рим започват да се разпространяват слухове за скорошното пристигане в Италия на втори Ханибал (впрочем келтиберите точно така и наричат Квинт Серторий) (Plut. Sert. 16-23). Освен това той като картагенския военачалник също губи едното си око, т.е. сходството във физическия им облик се намира напълно в унисон с техните военно-политически планове (подобно на Ханибал, който след края на ІІ пуническа война (218-202 г. пр. Хр) влиза в контакт с Антиох ІІІ Велики (223-187 г. пр. Хр.), и Квинт Серторий установява връзка с елинистически владетел - Митридат VІ Евпатор.3
По този начин бунтът на Спартак в Италия започва в момент, когато основните военни сили на римляните и най-добрите им пълководци се намират в Испания или на изток. Военно-политическите ходове на антиримските съюзници показват, че Спартак прави опит през Алпите да влезе в пряка връзка с Квинт Серторий, т.е. ситуацията от 217 г. пр. Хр. е на път да се повтори, а Спартак трябва, подобно на галите, да подсили и възстанови боеспособността новия Ханибал, прекосяващ труднопроходимите Алпи от запад на изток.4
Но този военно-политически план не се реализира, тъй като подкупен с пари и обещание за политическа реабилитация Перперна убива Квинт Серторий, което прави безполезни удачните до този момент ходове на Спартак в Цизалпийска Галия (Plut. Sert. 25-27).
Бунтът в Италия започва около 73 г. пр. Хр., когато в Капуа 200 гладиатори замислят бягство от школата на Лентул Батиат, въпреки че начинанието е разкрито около 70 души, от най-решителните, успяват да избягат, след което, придобивайки оръжие, избират трима предводители - Спартак, Крикс и Еномай (първият тракиец, а останалите келти или германи) (Sall. Hist. 3. fr. 96; 98; Vell. Pat. 2. 30. 5; Flor. 2. 8).
Плутарх (Plut. Crass. 8.) отбелязва, че сред избягалите се намира и жената на Спартак - тракийка, посветена в Дионисовите мистерии, която при несправедливото негово първо продаване в Рим, тълкува видяната в съня му змия, навиваща се около лицето, като поличба за голяма и страшна сила, която ще го доведе до злополучен край.
Първите военни сблъсъци между бившите гладиатори и римляните не са добре представени у изворите, където информацията е противоречива. Изпратените от Капуа римски военни отряди са разбити, а тяхното въоръжение става важна придобивка за бунтовниците. (Plut. Crass. 8; App. B. Civ. 1. 116). Междувременно от Рим начело на 3 000 души пристига преторът Клавдий, който обсажда бунтовниците на Везувий, но те успяват да се измъкнат чрез стълби, сплетени от лозови пръчки, и преминават в тил на римската войска, която е обърната в бягство, а нейният лагер е завзет. Тази победа привлича значителна част от италийското население към Спартак (App. B. Civ. 1. 116.)
След като научават за поражението на Клавдий, римляните изпращат срещу бунтовниците претора Публий Вариний. Бунтовниците отново обръщат в бягство противниковата войска, като този път е разбит римският отряд наброяващ 3 000 души, предвождан от Фурий (помощник на претора), а Спартак за малко не залавя жив и съветника на Публий Вариний и негов колега Косиний - по време на банята му в Салинас, който в отчаяния си опит да избяга е настигнат, а в оформилото се сражение е убит (Sall. Hist. 3. fr. 92-96; Liv. Per. 95; Plut. Crass. 8; App. B. Civ. 1. 116.).
Като развива своите победи, Спартак в няколко стълкновения разбива Публий Вариний, залавяйки неговите ликтори и коня му, след което слага ръка и на лагера на Г. Тораний, а армията му достига внушителния брой от 70 000 души (но не всички от тях са боеспособни военни единици). Много по-неприятен за римляните е фактът, че от Вариниевата армия има немалко дезертьори при презрения противник (Sall. Hist. 3. fr. 96.)
Любопитна информация се съдържа у Флор (Flor. II, 8), който отбелязва, че заловените praetoribus insignia et fasces са предадени на Спартак, а последният ги приема! Други автори (Sall. Hist. 3. fr. 98; Plut. Crass. 9) свидетелстват, че след постигнатите победи, той, като разумен мъж, разбиращ добре комплицираната ситуация, повежда войската си към Алпите, за да предостави на съратниците си възможност да се завърнат в Галия и Тракия (за втората не е ясно как, а освен това там се намира силната армия на Марк Теренций Варон Лукул). Но неговите воини, според Плутарх, вместо да го послушат, понеже прекалено са уверени в своите сили, решават да останат в Италия и да разграбят териториите, през които преминават. Въпреки стремежа да притъпява жестокостта на подчинените си, Спартак няма, а и не може да има, пълен контрол над войската, която подлага населението на репресии - Нола, Нуцерия, Турий и Метапонт са разграбени.
По-вероятно е предположението, че ситуацията, в която изпада Квинт Серторий е причина да не се премине през Алпите, което трябва да постави Гней Помпей Велики между две вражески армии, отколкото да се следва непрецизния римски извор, вероятно ръководещ се от сериозни политически мотиви, каращи го да премълчава моменти накърняващи римската чест и гордост. Успешните действия на Гней Помпей Велики на Иберийския полуостров не оставят друга възможност на бунтовниците освен да останат на територията на Италия, където, като се опитат да дестабилизират политическото положение, да подпомогнат действията на понтийския владетел - Спартак, Крикс и Еномай поемат голям риск, участвайки в плановете на Квинт Серторий и Митридат VІ Евпатор, което ги изправя пред сериозна опасност.
След офанзивата на Гней Помпей Велики в Испания, римският сенат се намира в коренно различна ситуация и вече е в състояние да сложи край на опасния и досаден бунт. Срещу Спартак се отправят и двамата консули за 72 г. пр. Хр. Gnaeus Cornelius Lentulus Clodianus и Lucius Gellius Poplicola. Преторът Квинт Арий разбива един отряд съставен от германи, които поради своето високомерие и пренебрежение към траките и келтите се отделят от основните военни сили. Това е наброяващата 30 000 души войска, предвождана от Крикс. В сражението при Гаргана умират 2/3 от воините на Крикс, както и самият той. Кога в началото на бунта и как е убит Еномай не е ясно от наличните изворови данни (Sall. Hist. 3. fr. 96; Liv. Per. 96; Plut. Crass. 9; App. B. Civ. 1. 117).
След постигнатата победа, единият консул плътно следва армията на Спартак, а другият - Гелий и преторът Квинт Арий го обкръжават. Но Спартак ги разбива поединично (Луций Гелий и Квинт Арий в Пицена), като успява да вземе в плен няколко римски легати и обоза, след което да се насочи отново към Алпите, където е пресрещнат от наброяващата 10 000 души армия предвождана от Гай Касий Лонгин, наместник на Цизалпийска Галия, който също е разбит при Мутина и едва успява да се спаси чрез бягство (Liv. Per. 96; Plut. Crass. 9; App. B. Civ. 1. 117). За момент у Спартак дори възниква идеята да рискува всичко и да тръгне срещу самия Рим (подобно на Ханибал), но преценява, че силите му не са достатъчни за такова начинание (въпреки отбелязаната у Апиан около 120 000 души пехота, която има на разположение).5
Вероятно разчита, че Митридат VІ Евпатор ще успее да стабилизира положението си на изток, което го кара да се задоволи с принасянето в жертва на 300 (400) от заловените римляни (в памет на загиналия Крикс), които са заставени да се сражават като гладиатори, след което се укрепва в Турий (App. B. Civ. 1. 117; Flor. 2. 8).
През есента на 72 г. пр. Хр. сенатът нарежда на консулите да не напускат заетите места, след което назначава богатия финансов спекулант и конник Марк Лициний Крас за командващ всички войски, предназначени да воюват против Спартак. Начело на шест легиона той потегля срещу бунтовниците, а по пътя присъединява и двата консулски легиона (Liv. Per. 96; Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118).
За заздравяване на дисциплината консулските легиони, победени от врага, са подложени на decimatio - по жребий всеки един от десет души е убит пред строя. Апиан предава друга версия, според която след съединяването на легионите легатът на Марк Лициний Крас - Мутин претърпява поражение и едва тогава е приложена децимацията, върху ръководения от него отряд. При прилагането на този военно-дисциплинарен принцип избитите римски легионери надхвърлят 4 000 души (Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118). Но драстичните мерки носят резултат и скоро един бунтовнически отряд, наброяващ 10 000 души, който се отделя от основните сили, е застигнат и половината от него остават убити на бойното поле (App. B. Civ. 1. 118).
Спартак се насочва към Южна Италия, откъдето чрез помощта на киликийските пирати се надява да се спаси по море. Корсарите отначало приемат да прехвърлят около 2 000 души на о-в Сицилия, където Спартак се надява да подготви бунт, подобен на потушените преди години, но след това отказват да изпълнят договорката. Опитът на част от Спартаковите войни да се прехвърлят през бурното море с лошо направени салове също е неуспешен (Plut. Crass. 10).
Някои съвременни изследователи6 считат, че действията на киликийските пирати са инсценирани от съюзника им Митридат VІ Евпатор, който, особено след смъртта на Квинт Серторий, се нуждае от дестабилизиране на ситуацията вътре в Италия, което да представлява пряка заплаха за Рим, а не в провинциите, т.е. Спартак е осъден да загине, понасяйки ударите на три армии.
Скоро на римските легиони се удава да блокират бунтовническия предводител в ъгъла на Брутий. Войската му е разбита и той е обсаден чрез система от ровове, валове и палисада дълга в продължение на 300 стадия, т.е. 53 км и дълбока 15 стъпки, т.е. 4,5 м (Plut. Crass. 10; Flor. 2. 8; App. B. Civ. 1. 118; Oros. Hist. adv. Paganos. 5. 23-24). Спартак предприема два опита да пробие римската линия - на сутринта и вечерта -, но не е в състояние да премине през нея и да се прехвърли в Самний, а на бойното поле остават общо 12 000 воини, докато римските загуби са трима убити и седем ранени (Plut. Crass. 10; App. B. Civ. 1. 118). Това го принуждава да се откаже от щурма на вражеската позиция с цялата си налична войска, а вместо това предприема единични стълкновения. Един заловен римски конник е екзекутиран между двете войски и по този начин той нагледно показва на воините си какво ги очаква при поражение (App. B. Civ. 1. 119). Нападенията над блокираната войска са подновени, което кара предводителя да се опита да преговоря с римския пълководец, понеже последният се надява да избегне идването на Гней Помпей Велики и Марк Теренций Варон Лукул (чиято помощ Марк Лициний Крас отчаяно изисква в момент на безизходица), но предложението му е отхвърлено с презрение (App. B. Civ. 1. 120). Спартак няма друг начин, освен да опита чрез внезапна атака да разкъса обсадата, разчитайки за успех на добрата си конница. Начинанието успява и 1/3 от войската е прекарана през загражденията, насочвайки се от Брутий през Лукания към Брундизий, с надежда да намери в пристанището елински кораби, чрез които да достигне до Дирахий (App. B. Civ. 1. 120; Front. Strat. 1. 7. 6).
От основната армия се отделят 12 300 души начело с Гай Каниций (Ганик) и Каст, които разпъват лагера си около Луканското езеро. Марк Лициний Крас незабавно тръгва след противника и изтласква отцепилите се от основните сили към изворите на Силара, където са разбити в най-кървавото сражение по време на целия бунт.7 На бойното поле остават 12 000 души, а повечето са убити с лице обърнато към римляните (Liv. Per. 97; Plut. Crass. 11; App. B. Civ. 1. 119; Front. Strat. 2. 5. 34).
Спартак се насочва към горите на Петелий, следван от легата Квинт и квестора Скрофа, които го подценяват. Римляните са разбити и обърнати в паническо бягство, а раненият Скрофа едва е изнесен от бойното поле (Plut. Crass. 11). Но победата води до нови противоречия сред бунтовническата армия и много от воините настояват да се изостави акцията с Брундизий, а Спартак през Лукания да ги поведе направо към Рим (Plut. Crass. 11; Flor. 2. 8). Спартак като научава, че в Брундизий се намира завърналият се от Тракия и Македония Марк Теренций Варон Лукул вижда края на авантюрата и решава да влезе в решително сражение с Марк Лициний Крас, който вече съжалява за търсената подкрепа от другите армии.
Според Апиан (App. B. Civ. 1. 120), оформената битка е голяма и ожесточена, за което спомагат римският гняв и отчаянието на Спартаковите воини. Флор (Flor. 2. 8), при когото няма и най-малка симпатия към Спартак, пише, че тя се води не на живот, а на смърт, при което той умира като quasi imperator.
От късните изворови сведения до нас достигат две версии, относно въпроса къде точно се разиграва решителната битка между Спартак и Марк Лициний Крас. Според Орозий (Oros. Hist. adv. Paganos. 5. 24. 6), лагерът на Спартак се намира при изворите на Силара, където е нападнат от римската войска, т.е. сражението става в Лукания, но по всичко личи, че той бърка унищожаването на отряда, предвождан от Гай Каниций (Ганик) и Каст (разбит преди сблъсъка с тракийския предводител) с основната армия. Според Евтропий (Eutr. 6. 7. 1), Спартак е победен в Апулия близо до Брундизий, към който така отчаяно се стреми.
Римските загуби наброяват 1 000 души, докато бунтовническата армия е напълно разбита и нейните жертви са близо 60 000 души (Plut. Crass. 11; App. B. Civ. 1. 120). Авъл Гелий (Gell. Aul. V, 6) пише, че за успеха си над Спартак около 71 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас получава правото единствено на ovatio, докато триумфът му е отказан, поради победа над вътрешен и презрян враг.
Борбата с бунтовническите остатъци продължава и през следващите години. Апиан (App. B. Civ. 1. 120) свидетелства, че голяма част от воините на Спартак успяват да се укрият из горите, където са избити от Марк Лициний Крас, а 6 000 души от тях са заловени живи и разпънати на кръст по протежение на пътя от Капуа до Рим. Плутарх (Plut. Pomp. 21; 31) отбелязва, че 5 000 души от бунтовническата войска след поражението са застигнати и избити от Гней Помпей Велики, което му дава право да напише до сената, че Марк Лициний Крас разбива гладиаторите в открит бой, но той изкоренява бунта из основи. Ампелий (Ampelii. Liber Memorialis. (Ovibvs Bellis)) единствен посочва мястото, където Гней Помпей Велики около 70 г. пр. Хр. избива остатъците от Спартаковата войска - Етрурия, т.е. това е тази част от армията, която остава в тези места по време на северния поход.8 За съпротива на отряди след смъртта на Спартак свидетелстват също така Марк Тулий Цицерон и Гай Салустий Крисп (Sall. Cat. 30. (1); 44. (6); 56. (5); Cic. In Verr. 2. 5. 1; 2. 5. 5; 2. 5. 40). От последния става ясно, че през 63 г. пр. Хр. против остатъците от армиите на Спартак и съмишлениците на Луций Сергий Катилина в Апулия и Брутий е организирана военна кампания начело с Квинт Метел Критски, която явно е неуспешна, тъй като от едно сведение на Светоний (Suet. Aug. 7) е известно, че скитащите банди продължават да кръстосват областта на Турий в Южна Италия и в 62 г. пр. Хр. срещу тях воюва Гай Октавий, а в чест на успешните действия синът му (бъдещият Цезар Август) получава прозвището Турийски.
През 1927 г. в развалините на Помпей е намерена интересна находка - фрагмент от стенна живопис, на който е изобразен някой си Felics Pompejans поразяващ в крака Spartacs, при което и двете фигури са изобразени на кон, а надписите са на оскски език. В съвременната наука9 има предположение, че тази живопис е от дома на човека пръв пробол Спартак на бойното поле. Това е именно отбелязаният Феликс, жител на Помпей, който по този начин увековечава този паметен за него момент.
Освен това е известна и монета отсечена от А. Лициний, на която е изобразен Марк Лициний Крас в момента, когато убива падналия на колене Спартак. При нанасянето на фаталния удар той го държи за развяващите се буйни коси. Кой е А. Лициний и каква е връзката му с Марк Лициний Крас не е известно (не е ясно и значението на надписа III . VIR), но се предполага, че монетата представлява родова реликва на Лициниите.10



Цитирани антични автори

1.Ampelius. Liber Memorialis (Marie-Pierre Arnaud-Lindet).
2.Арpianus. Bella Civilia (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Cicero. In Verrem (Peterson).
4.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
5.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
6.Gellius Aul. Noctes Atticae (Hosius).
7.Orosius. Historiae adversum Paganos (Zangemeister).
8.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
9.Plutarchus. Sertorius (Ziegler).
10.Polyaenus. Strategematon (Wölfflin-Melber).
11.Suetonius Tranquillus. Divus Augustus=Augustus (Ihm).
12.Sallustius. Bellum Catilinae (Curfess).
13.Sallustius Historiae. Fragmenta (Maurenbrecher; Leggewie).
14.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
15.Velleius Paterculus. Historia romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).



Цитирана литература

1.Ziegler K. Die Herkunft von Spartacus. - In: Hermes, LXXIII, 2, 1955, 248-250; cp. Badian E. Roman Imperialism in the Late Republic, Oxford, 1968, p. 11; cp; Danov Ch. Zur Geschichte des Spartacussaufstandes. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 9-13; cp. Velkova Z. Der Name Spartacus. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 195-197; cp. Walbank F. Prelude to Spartacus: The Romans in Southern Thrace, 150-170. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 14.
2.Mommsen Th. (Norden E.) Römische Geschichte, Wien-Leipzig, 1932, S. 707. ср. Мишулин А. К истории восстания Спартака в древнем Риме. - В: ВДИ, 1, 1937, 135-137.
3.Коптев А. Несколько замечаний о восстании Спартака - http://ancientrome.ru/ publik/koptev/kopt18.htm
4.Коптев А. Цит. Съч,
5.Armin J. Spartacus: Kampf der Sklaven, Berlin, 1986, S. 106; 192.
6.Кабакчиев Ю. Утверждение Рима в Северо-Восточном Средиземноморье и “мрачно столетие” для Фракия (170-70 гг. до н. э.). - In: BHR, 4, 1993, 13-14.
7.Günter R. Der Aufstand des Spartacus Die großen sozialen Bewegungen der Sklaven und Freien am Ende der römischen Republik. Schriftenreihe Geschichte, Berlin, 1984, S. 75.
8.Griffith J. Spartacus and the grouth of historical and political legends. - In: SPARTACUS. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A, 1981, 64-66.
9.Мишулин А. Спартак, Москва, 1950, с. 104-107.
10.Мишулин А. К истории восстания ..., 142.

Военно-политически отношения на тракийските владетели в Европейския югоизток между
(втората половина на ІІ - 80-те години на І в. пр. Хр.)



Владетелите на кените Диегилис (Diegylis) и синът му Зибелмиос (Зиселмис) (Zibelmios; Zisemis; Ziselmis) са отбелязани у античните автори около средата на на ІІ в. пр. Хр. (150/149 г. пр. Хр.) Но някои съвременни изследователи1 допускат, че кените участват и в събитията от края на ІІІ в. пр. Хр., по-точно 205/204 г. пр. Хр., когато умира египетският владетел Птолемей ІV Филопатор (222-205/204 г. пр. Хр. ), който в голяма степен контролира територията между устията на реките Хеброс и Нестос.
Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) определя Диегилис като тракийски цар. Докато за Страбон (Strab. 13. 4. 2) той е цар на кените. Валерий Максим (Val. Max. 9. 2. 4) също споменава Диегилис под формата Diogyridis: ~ Zisemis, Diogyridis filii, Thraciae regis, etsi minus admirabilem crudelitatem gentis ipsius feritas, narrandam tamen rabies saeuitiae facit, cui neque uiuos homines medios secare neque parentes liberorum uesci corporibus nefas fuit. Апиан (App. Mithr. 6) пише, че докато битинският цар Прузий ІІ Ловец (около 182-149 г. пр. Хр.) се опитва да съхрани властта си от претенциите на своя син Никомед ІІ Епифан (около 149-127 г. пр. Хр.), който е подкрепян от Атал ІІ Филаделф (160-139 г. пр. Хр.), то той на свой ред е подпомогнат от тъста си Диегилис, цар на Тракия, с 500 воини лична охрана, с които се укрепва в акропола на Никея.
Никомед ІІ Епифан е син на Апаме, сестрата на македонския цар Персей (179-168 г. пр. Хр.), а не на дъщерята на владетеля на кените. Бракът между Прузий ІІ Ловец и анонимната дъщеря на Диегилис най-вероятно е сключен около 165-160 г. пр. Хр. и представлява част от антипергамските дипломатически действия предприети от Битиния и династичния двор на кените.
Пергамският цар Атал ІІ Филаделф поддържа претенциите на претендента за трона във Битиния, тъй като във войната между него и Прузий ІІ Ловец - водена около 159 г. пр. Хр. - единствено намесата на Римската република спасява Аталидите от поражение. От своя страна владетелят на кените Диегилис оказва съдействие на битинския цар, не само заради роднинските им връзки, но и от стремеж към териториално разширение, т.е. той иска да се сдобие със стабилен излаз на море и поради тази причина завладява стратегическия във военно-политическо и икономическо отношение полис Лизимахия.
Но въпреки подкрепата, която получава от кените, през 149 г. пр. Хр. Прузий ІІ Ловец е убит (App. Mithr. 7). Докато Диегилис реализира своите амбиции и владее Лизимахия до към 141 г. пр. Хр., когато Стратон (стратег на Атал ІІ Филаделф в Тракийския Херсонес) който от 145/144 г. пр. Хр. провежда успешни военни акции в района, успява да стабилизира властта на Атлаидите (OGIS 330; OGIS 339).
Действията на владетеля на кените в Тракийския Херсонес се съвпадат с ІV македонска война (149-148 г. пр. Хр.). Но няма преки данни той да има отношение към военната кампания на Андриск, както посочват някои съвременни изследователи.2 По-вероятно е Андриск да се съобразява с военните операции на царя на кените, отколкото обратното.
Диегилис, който се отличава с прекомерна твърдост в своето управление, е премахнат и наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Диодор (Diod. 33. fr. 16-17) пише, по повод владетеля на кените, че след като получава царската власт и неочаквано работите му се нареждат, т.е. утвърждава се на трона, той започва да управлява поданиците си с огромна жестокост. Царят на кените избива голям брой отлични траки (аристократи), не малко от тях подлага на изтезания, а така също не оставя без посегателство жените, децата, имотите и богатствата на своите поданици (противници); по същия начин Диегилис постъпва и с елинските полиси. Диодор описва потресаващи неща: царят отсича ръцете, краката и главите на децата и ги окачва върху на вратовете на техните родители. На мъжете и жените разменя отсечените членове, а на други разсича тялото откъм гърба.
В един от своите дворците Диегилис извършва ритуалнно жертвоприношение, убивайки двама млади братя-елини, поданици на Атал ІІ Филаделф, които в унисон с религиозния ритуал са разсечени на земята, а царят заявява, че не подобава владетеля да употребява еднакви жертви с останалите аристократи. Междувременно докато извършва ритуала, неговите сподвижници го привестват с пеан (Diod. 33. fr.16-17).
Човешките жертвоприношения са разпространени в Тракия най-вече като царска привилегия, т.е. Диегилис е типичен цар-жрец, разполагащ със стабилен военен потенциал и лични качества, позволяващи му да преследва целенасоченно и с твърдост избраната военно-политическа линия.
Вътрешната опозиция срещу него сред кените е ръководена и авансирана от Пергам. Диодор (Diod. XXXIII, fr. 16-17) пише, че когато Атал ІІ Филаделф разбира как заради користолюбието и прекомерната си жестокост Диегилис е мразен от поданиците си, пергамският цар започва да върши точно обратното, т.е. по-всякакъв начин да се стреми да спечели тяхното благоразположение.
Диегилис, който се отличава с голяма твърдост в управлението, е премахнат, но е наследен на престола от сина си Зибелмиос (Зиселмис). Зибелмий (Зиселмис), за да отмъсти за баща си налага още по-голям терор, като избива цели родове, разпъва, разсича и изгаря живи заподозряните (Diod. 34-35. fr. 32). С безкомпромисни действия той успява за момента да парира амбициите на опозиционната фракция и през 40-те и 30-те години на ІІ в. пр. Хр. се утвърждава на престола, като се опитва да продължи външнополитическата линия на Диегилис и да затвърди контрола върху полисите от Тракийския Херсонес (Diod. 34-35. fr. 32).
В един епиграфски извор от Сестос (OGIS 339; ср. Liv. Per. 56; ср. Val. Max. 3. 2. 12; ср. Front. Strat. 4. 5. 16) се посочва, че през 134 г. пр. Хр. македонският управител - преторът Марк Косконий (Marcus Cosconius) (чийто мандат в Македония е през 135-134 г. пр. Хр.), воюващ до този момент срещу кените в района на Тракийския Херсонес, нападащи Сестос, е прехвърлен в Мала Азия, във връзка с оформящото се там напрежение. Действията на Марк Косконий не стабилизират обстановката в Тракия, за което говори фактът, че траките се явяват най-боеспособните наемници на Аристоник.
След като Римската република успява да сложи край на ІV македонска война и окончателно да неутрализира действията на Аристоник и неговите поддръжници, сенатът поставя на власт в Европейския югоизток и Мала Азия римски протежета. Рим няма военно-политическа изгода да провежда тежки и продължителни военни кампании в труднодостъпни райони, с многочислено и войнствено население срещу т. нар. варварски държавни организации - на този етап династическата промяна е напълно достатъчна. Така както след края на ІV македонска война одриският цар Терес е премахнат и е наследен от проримски ориентирания Бизес, по-същия начин около края на Аристониковия и Зибелмиос (Зиселмис) e свален от власт, от добилата нов стимул опозиционната фракция - същата, която отстранява и Диегилис, като това става възможно благодарение на римската намеса. Въпреки отсъствието у античните извори на преки данни за такава, то тя може да се предположи с голямо основание, тъй като се вписва в римските дипломатически похвати, а така също и във военно-политическата реалност в Европейския югоизток през късния елинизъм.
Царят на кените е подложен на всякакъв вид гавра и отмъщение, след което е убит от траките (Diod. 34-35. fr. 32). Неговият наследник, който е анонимен, поддържа добри отношения с Римската република и нейните политически сателити в района - Битиния, Понт и Кападокия.
За съжаление на съвременните изследователи събитията, разиграващи се в Европейския югоизток в периода заключен между превръщането на Македония и Елада в римски провинции (149/8-146 г. пр. Хр.) и І Митридатова война (89/88-85/84 г. пр. Хр.), не са достатъчно ясни, понеже основният извор за епохата - Тит Ливий е съхранен единствено чрез периохите и по-късни епитомета. Поради това не може да се получи пълна и точна представа за борбите на провинциалните управители на Македония.
За сраженията на римските войски с келтите, далматите, дарданите, траките и въбоще за военно-политическата ситуация в Европейския югоизток иформация се съдържа у: Диодор, периохите на Тит Ливий, Гай Велий Патеркул, Плутарх, Флор, Фронтин, Апиан, Граний Лициниан, Евтропий, Фест, Амиан Марцелин, Юлий Обсеквенс и триумфалните фасти.
От наличните изворови сведения със сигурност се знае, че Медике не влиза в І македонска област с център Амфиполис, което е доказателство за независимостта на медите от Персей.3
Според надписа от Лете (Sylloge.3 700), през 117 г. пр. Хр. династът на медите Типа Τίπα τῶν Μαίδων δυνάστον участва в нахлуването на скордистите в пределите на Македония, които достигат чак до Термейския (Солунския) залив. В този епиграфски извор за пръв път владетел на медите е засвидетелстван поименно. Римската войска е разбита, а македонският управител - преторът Секст Помпей (Sextus Pompeius) - е убит в околността на Аргос, близо до Стоби на река Аксиос. Но никъде не се споменава, че римският претор е убит от династа на медите. Скоро на квестора Марк Аний Публий (Marcus Annius Publius) се удава възможност да стабилизира ситуацията и нападателите са прогонени.
За да парира опасността, сенатът е принуден на следващата 115/114 г. пр. Хр. да изпрати в Македония консула Квинт Фабий Максим Ебeрн (Quintus Fabius Maximus Ebernus),4 т.е. между 115/114-106 г. пр. Хр. в провинция Македония вместо претори се изпращат консули и управители с проконсулски ранг.
От 119 (117) г. пр. Хр. до 72/71 г. пр. Хр. в писмените и епиграфските извори се съдържат данни за значителен брой варварски нахлувания в Македония, Епир и Елада. Като най-често се срещат имената на скордистите, дарданите и различни тракийски народи. Някой съвременни изследователи5 предполагат, че и медите често участват в тези акции, макар да не са изрично фиксирани.
След поражението на Брен и Акихорий при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр., вождът Батанат Βαθάνατος, начело на една част от келтите, поставя основите на държавното обединение на скордистите Σκορδισταί, които имат значителна роля във военно-политическите събития през късния елинизъм (Athen. 6. 25. 234 (a-b)). Те се делят на две групи велико-скордисти и мало-скордисти. Държавната им организация е консолидирана през ІІІ в. пр. Хр. и се простира в пространството между река Дрина на запад, река Морава на изток, поречието на Западна Морава на юг и долното течение на реките Драва и Дунав на север.
За да отстояват военно-политическите си амбиции, скордистите провеждат активна външна политика, воювайки срещу дарданите, илирите и траките - на запад набезите им достигат до Адриатическо море. Около 156 г. пр. Хр. те за пръв водят военни действия срещу римляните, които нападат техните съюзници далматите Delmatae Scordici superati (Iul. Obs. 16 (75)).
През 141 г. пр. Хр. римляните, за да подсигурят северната македонска граница, отново воюват срещу тях, но са разбити.6 През 135 г. пр. Хр. римският управител на Македония Марк Косконий се сражава успешно с тях в Тракия (Liv. Per. 56).
Но поради лаконичността на информацията, не става ясно къде точно се водят сраженията. Мястото им може да се локализира и на изток от река Нестос и по долината на река Хеброс, т.е. напредвайки през река Нишава и днешно Софийско поле скордистите поставят под заплаха римските позиции в Егеида и пътя към Мала Азия. Това е единият вариант. Другият - е боевете да се разиграват в границите на провинция Македония и при поражението си келтите остъпват към Тракия.
Г. Кацаров,7 отбелязва, че окуражени от победата постигната над римляните през 141 г. пр. Хр., скордистите нападат Тракия, но са разбити от претора Марк Косконий.
Тяхната сила е временно ограничена поради поражението, което боиите нанасят през 114 г. пр. Хр. на кимбрите, които са принудени да се насочат именно към земите на тавристите и скордистите.
През същата година, след като отклоняват надвисналата от кимбрите опасност, скордистите отново влизат в стълкновение с римляните в Тракия и разбиват консула Гай Порций Катон (Gaius Porcius Cato) (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Eutr. 4. 24).
През следващата 113/112 г. пр. Хр. кимбрите пък нанасят поражение и на римския консул Гней Папирий Карбон (Gnaeus Papirius Carbo).
Неуспехът на римляните кара сената да започне провеждането на по-енергични действия в Илирия, Македония и Тракия. И отново през 113/112 г. пр. Хр. другият консул Гай Цецилий Метел (Gaius Caecilius Metellus Caprarius) воюва с успех в Тракия, срещу противник, който не е назован у изворите, но най-вероятно пак е визирана военна операция против скордистите. За успешните си действия той получава правото на триумф, по същото време, по което с тази чест е удостоен и неговият брат Марк Цецилий Метел (Marcus Caecilius Metellus) за войната срещу сардите (Vell. Pat. 2. 8. 2; Eutr. 4. 25).
В следващата 112/111 г. пр. Хр. Марк Ливий Друз (Marcus Livius Drusus), политическият противник на Гракхите, разбива скордистите и достига до Истрос, прогонва варварите отвъд реката и възстановява римския престиж в тази част на региона (Liv. Per. 63; Flor. 1. 39; Fest. 9; Dio Cass. 26. fr. 88; CIL. I2 49. 117 (триумфирал през 110 г. пр. Хр.)). Той е първият римски пълководец, който достига до Истрос (т.е. преди Гай Скрибоний Курион през 75-73 г. пр. Хр., за когото пише Фест). Акциите водят до временно стабилизиране на военно-политическата ситуация.
В периохите на Тит Ливий е отбелязано, че военните действия се разиграват в Тракия. Б. Геров8 счита, че това е възможно, тъй като по време на кампанията през 113/112 (112/111) г. пр. Хр. римляните не успяват да прогонят скордистите от областта.
През 109 г. пр. Хр. проконсулът Марк Минуций Руф (Marcus Minucius Rufus) воюва срещу скордисти, трибали, беси и други народи. Неговата победа е отбелязана и в надпис от Делфи и Europos (Sylloge.3 710; Liv. Per. 65; Vell. Pat. 2. 8. 3; Eutr. 4. 27. 3). Най-вероятно в писмените извори се визира военна кампания против скордистите и трибалите, а в надписите се съдържат данни за отделна военна операция против бесите и останалите траки някъде около Хеброс. Едно друго сражение срещу скордистите и даките той печели благодарение на една стратегема, с помощта на брат му Квинт Минуций Руф (Quintus Minucius Rufus) (Front. Strat. 2. 4. 3). За успешните си действия Марк Минуций Руф е поздравен от войските като император (Imperator) и получава правото на триумф през 106 г. пр. Хр.
Б. Геров9 предполага, че Марк Минуций Руф воюва и срещу медите, които по това време нахлуват в пределите на провинция Македония, а през 104 г. пр. Хр. повторно преминават македонските граници (Iul. Obs. 43 (103)).
През 101 г. пр. Хр. скордистите, заедно с траките, отново навлизат в пределите на Македония, но са разбити и прогонени от римския претор Тит Дидий (Titus Didius), който на следващата година продължава своята офанзива и подготвя присъединяването на земите на Тракийския Херсонес към провинция Македония (Flor. 1. 39; Fest. 9; Oros. 5. 23. 18; Amm. Marc. 27. 4. 10; Euseb. Chron. p. 231=CLXX Olymp.=100 B. C). Римските действия в Тракиийския Херсонес са отбелязани и в епиграфски извор,10 в който освен римския закон срещу пиратите е посочен и ареалът на военните действия водени от Тит Дидий. Римският претор завзема Кенийски Херсонес, т. е. владенията на кените на север от шийката на Тракийския Херсонес.
От надписът също така се разбира, че римският управител на Македония трябва да идва ежегодно на мястото, където да престоява около 60 дни, за да контролира таксите и да обезпечава сигурността на римляните и техните съюзници.
През 100 г. пр. Хр. именно Тит Дидий за пръв път присъединява тракийски територии към Римската република, като по този начин римляните поставят под контрол цялото крайбрежие на Егеида. През 93 г. пр. Хр. той също получава правото на триумф за успешните си действия.
Античните автори (Flor. 1. 39; Iul. Obs. 48 (108)) съобщават за нападение на медите и дарданите през 97 г. пр. Хр., които са разбити от Манлий Вулсон (Manlius Vulso). Но по време на управлението на римския наместник Гай Сенций Сатурнин (Gaius Sentius Saturninus), през 92 г. пр. Хр. медите повтарят набега си и подлагат на опустошение цяла Македония. По повод военните действия през 92 г. пр. Хр. от периохите на Тит Ливий (Liv. Per. 70) се разбира, че Гай Сенций Сатурнин воюва неуспешно. Докато Марк Тулий Цицерон (Cic. in. Pis. 34) добавя, че всички траки се отмятат, с изключение на дентелетите, които подпомагат римския наместник.
От античните извори (Liv. Pеr. 74) става ясно, че през 89 г. пр. Хр. траките нахлувaт в Македония и вероятно точно по това време цар Сотим (rex Sothimus) начело на много тракийски съюзници, опустошава македонските граници, а по-късно навлиза в Елада. По-време на този поход е ограбено светелището на Зевс в Додона (Dio Cass. fr. 101. 2). Но накрая римляните успяват да парират варварските действия и принуждават Сотим да се върне в пределите на своето царство. Орозий (Oros. 5. 18. 30) пише: Isdem temporibus rex Sothimus cum magnis Thracum auxiliis Graeciam ingressus cunctos Macedoniae fines depopulatus est tandemque a C. Sentio praetore superatus redire in regnum coactus est.
Както беше споменато по-горе, Марк Тулий Цицерон дори говори за всеобщ бунт на варварите. Според Диодор (Diod. fr. 31), в самата римска провинция Македония Еуфанес - македонски аристократ (Εὐφήνης), син на Ексeкестус (Ἐξήκεστος), обявява открито претенциите си към трона, агитирайки населението да отхвърли римската власт и да се възстанови македонската държавност. Но баща му, който се опасява от ответните римски мерки, съобщава на Гай Сенций Сатурнин за действията на Еуфанес, като моли царя на траките Котис да се опита да отклони неговия сина от замисленото начинание. Котис задържа Еуфанес няколко дни при себе си, след което го връща на Ексекестус.
Най-вероятно претенциите на македонския аристократ Еуфанес, син на Ексекестус, са направлявани от Синопе, или най-малкото са съобразени с военно-политическите планове на Митридат VІ Евпатор (120/121 - 61 г. пр. Хр.), който успява да привлече на своя страна западнопонтийските полиси, траките, келтите, скитите и други народи. Но Еуфанес не проявява твърдост и последователност при преследването на набелязаната политическа цел, от което се възползват римляните, които чрез проримски ориентирания одриски цар Котис парират това начинание.
Наличните изворови данни не позволяват на Котис да му се приписва сапейска принадлежност, въпреки аргументирания стремеж на някои изследователи.11
Около 88/87 (85/84) г. пр. Хр. скордистите, дарданите и медите отново нахлуват в Македония и Елада, ограбвайки много светилища, между които и Делфийското, където загасят свещения огън. Управителят на Македония и Ахайя - преторът Луций Корнелий Сципион Азиаген (Lucius Cornelius Scipio Asiagenus) побеждава скордистите и ги прогонва отвъд река Истрос, а с медите и дарданите се споразумява, оставяйки им част от награбената плячка, а другата запазва за себе си (App. Ill. 1. 5; Euseb. Chron, p. 233=CLXXIV Olymp.=84 B. C).
По нумизматични и епиграфски данни са известни шест варварски владетели от територията на днешна Североизточна България. Върху бронзовите монети са изписани имената: Канит, Тануза, Харасп, Акроза, Сариакос и Елис.
Й. Юрукова12 отбелязва, че титлата базилевс предшества представените в родителен падеж лични имена, което е доказателство за царско достойнство на отбелязаните владетели.
Тъй като между иконографията и стила на тези бронзови монети има близост с автономните монети на западнопонтийските полиси Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис се приема, че та са отсечени на едно и също място - монетарниците на посочените полиси. Това навежда на мисълта, че владенията на отбелязаните върху монетите владетели се намират в близост до Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис.
Монетосеченето на варварските владетели се реализира в непродължителен период от време. За датиране на управлението на варварските царе, нумизматите се базират на съкровището от Българево (Добричко), състоящо се от четирите златни статера, подражание на Лизимаховите, и четирите бронзови монети на Акроза, които са от един и същи тип, но понеже златните статери се датират в края на ІІ-първите години на І в. пр. Хр., то следователно и монети на Акроза се отнасят към това време. Това от своя страна определя относителната хронология на бронзовите монети на Канит, Тануза, Харасп и Елис, които са иконографски и стилово свързани с тези на Акроза.
Монетите възпроизвеждат някои от най-характерните монетни типове на Томи, Одесос, Калатис и Дионисополис, но притежават по-голяма номинална стойност от последните, тъй като монетните знаци на западнопонтийските полиси са предназначени за задоволяване нуждите на локалния пазар, а варварските - преследват по-големи икономически и политически цели.
Бронзовите монети разкриват имената на шест различни владетели, но някои от тях като Харасп и Тануза имат незначителна монетна продукция. Й. Юрукова13 предполага, че понеже засвидетелстваните в нея типове, имена на монетни магистрати и контрамарки са еднакви с тези на Канит - наречен в Одесоския декрет, в чест на Хермий, цар на скитите -, то Харасп и Тануза са негови синове, издигнати в царско достойнство. Подобен е случаят и с Елис. Докато името на Сариакос е отбелязано и в надпис, датиран около втората четвърт на ІІ в. пр. Хр., т.е. той трябва хронологически да е пръв владетел. Но Й. Юрукова14 поставя под съмнение тази хипотеза, базирайки се на ниското тегло на неговите монети, по-грубата им изработка и отсъствието на контрамарки, по този начин тя определя именно Сариакос за последен в хронологичния списък на варварските владетели, съюзници на Митридат VІ Евпатор, които управляват около последното десетилетие на ІІ в. пр. Хр. - началото на І в. пр. Хр.
В новите изследвания не се поддържа по-старата датировка, която поставя варварското бронзово монетосечене през ІІІ-ІІ в. пр. Хр.15
През периода на управлението на понтийския цар Митридат VІ Евпатор неговите многобройни военно-политически съюзници секат монети за посрещане на разходите, свързани с антиримските кампании, т.е. тяхното монетосечене има преди всичко политически характер.
По това време Римската република и нейните съюзници използват републиканскте денари, тетрадрахмите на о-в Тасос, на І македонска област и на Езилас, както и драхмите на Дирахион и Аполония.
По нумизматични и епиграфски данни е известен и владетелят Мостис. Неговото управление е отнасяно към последната четвърт на ІІ-първото десетилетие на ІІ в. пр. Хр. (в по-старите изследвания), или около началото на последната четвърт на ІІ- първата четвърт на І в. пр. Хр. (в по-новите изследвания).16 Епиграфските сведения от Бизанте-Панион, съдържащи името на владетеля, които преди се отнасяха към първата датировка (по-точно към 202-188 г. пр. Хр.), вече се свързват с втората посочена датировка.17
С Мостис се обвързват два типа монети: тетрадрахми и бронзови от няколко номинала. Върху лицевата страна на тетрадрахмите е изобразен бюст на владетел с голобрадо лице, къси и къдрави коси, правилен нос и леко издадена напред брада. Мантията на владетеля е драпирана и е закопчана на дясното рамо, което представлява начин за пресъздаване на царския образ през ІІ в. пр. Хр., дотогава върху монетите стои глава увенчана с диадема. На обратната страна е представена седналата върху трон Атина Никефорос, която държи в дясната си ръка крилатата богиня Нике, а с лявата - е опряна на щита (в отделните тетрадрахми трябва да се отбележи известно различие в иконографията на образите на Атина и Мостис). В полето от двете и страни са гравирани името и титлата на владетеля, а под трона е поставен надпис в един или два реда.
Според нумизматите,18 при 6 от 10-те познати тетрадрахми, на първия ред под трона, е изписано името на Садала, предшествано от предлога ЕПI. Ролята на Садала, който носи тракийско царско име, се счита за неизвестна. Но присъствието на предлога ЕПI говори за връзка между двамата.
От нумизматиката19 е известен тракийският владетел Дизазелмис, който сече два типа монети. На лицевата страна на първия монетен тип, от който в Тракия са открити около 10 екземпляра, е изобразена глава на Артемида (?) или Деметра (?), с прибрани навътре коси и кок надясно. На обратната страна е представена амфора с две дръжки и надпис ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛΜΕΩΣ. На лицевата страна на втория монетен тип е представена главата на Зевс с диадема надясно. На обратната страна е изобразен владетелят на кон в ход надясно, който е въоръжен с копие. Под конника има надпис в два реда - ΒΑΣΛΙΕΩΣ ΔΙΖΑΖΕΛ[ΜΕΩΣ], т.е. последните четири букви липсват.
Нумизматите20 считат, че Дизазелмис е наследник на владетеля на кените (според тях) Мостис, но за разлика от него не притежава същия военно-политически потенциал, което е отразено и в монетната му продукция, която иначе във всяко едно отношение е сходна с тази на Мостис.
Но е по-вероятно Дизазелмис да предшества по време Мостис - и както ще се види по-долу - е владетел на астите, чийто династичен дом се издига след военните действия на Тит Дидий в Кенийски Херсонес, т.е. именно упадъкът на кените позволява на Мостис да придобие по-значителен военно-политически потенциал в сравнение с предшественика си, а оттам и завишени амбиции, т.е. ситуацията е сходна на тази между одриския цар Севт и неговия син Котис, който подкрепя Персей.
Мостис е единственият тракийски владетел, при когото чрез гръцки нумерални букви е означена годината на отсичане на съответната монетна емисия. В основата на това летоброене стои именно неговото възцаряване. Означаването на монетните емисии чрез годините на царуване на дадения владетел е характерно само за сребърните монети на кападокийските царе. Това говори за кападокийско влияние в монетната продукция на Мостис. Вероятно владетелеят влиза в контакт с Кападокия по време на дипломатическите ходове на понтийския цар Митридат VІ Евпатор в навечерието на първата война с Римската република. По това време понтийският владетел дори успява да наложи върху престола в Кападокия собствения си син Ариарат ІХ Евсеб Филопатор (около 101/100-89/88 г. пр. Хр.).
Бронзовите монети на Мостис са от няколко типа и номинала. Най-разпространени са тези, върху които на лицевата страна са изобразени главите на Зевс и Хера в профил надясно, а на обратната страна е представен орел, стъпил върху светкавица. По-рядко се срещат монетите, при които на аверса е изобразена главата на Аполон, съчетана с кон в статично положение. Върху монетите от малък номинал се среща главата на Зевс с лавров венец и колчан с лък и стрели. На лицевата страна на два редки бронзови екземпляра е изобразен мъж с леко издадена брада, прав нос, разширени ноздри и стиснати устни. На главата си носи шлем с грива, малка козирка и закачени шарнирно набузници. Обратната страна на монетите е заета от ризницата на царя. Върху другата монета владетелят е представен с диадема - инсигния на царската власт. Някои съвременни изследователи21 приемат, че това е портретният образ на Мостис, като големият броя на бронзовите монети от няколко номинала е израз на продължителна и интензивна продукция.
За съжаление поради естеството на изворовите данни е невъзможно да се опредили със сигурност към кой династичен дом принадлежи Мостис, но едва ли той е владетел на кените, както считат някои съвременн изследователи,22 определящи го за наследник на Зибелмиос (Зиселмис). След действията на Тит Дидий през 100 г. пр. Хр. в Кенийския Херсонес кените не притежават вече същия военно-политически потенциал, както дотогава, а това означава, че едва ли владетел с такава монетна продукция, амбиции и възможности през този период е цар на кените.
Най-вероятно засвидетелстваният с титлата βασιλέα/βασιλεύς владетел е астейски цар,23 резидиращ около Бизанте-Панион. Именно упадъкът на военно-политическият потенциал на кените позволява на астейския династичен двор в началото на І в. пр. Хр. да се въздигне. Мостис е в някаква връзка с астейския владетел Садала, който изпраща Амадок, син на Терес, начело на тракийската конница да воюва на страната на Луций Корнелий Сула в битките в долината на Кефис при Херонея и Орхомен през 86 и 85 г. пр. Хр. (REG XXXI. 1919. 146-150), т.е. астите изоставят пропонтийската си политическа линия и подкрепят Рим. След смъртта на Мостис на трона се качва Садала, който е отбелязан върху монетите.
Митридат VІ Евпатор продължава дипломатическите си действия сред траките и през 86 и 85 г. пр. Хр. медите, дентелетите, дарданите и скордистите отново нахлуват в пределите на провинция Македония. В периохите на Тит Ливий пише, че Луций Корнелий Сула воюва и против траките, като през пролетта и лятото на 85 г. пр. Хр. са предприети походи срещу тях по долината на Стримон. Те са предвождани от легата Луций Хортензий (Lucius Hortensius). Кампанията е срещу медите, дентелетите, дарданите и други народи, които са победени и превърнати в dediticii (Liv. Per. 81; 82; 83; Plut. Sull. 23; App. Mithr. 55; Gran. Lic. 35 (р.35)). Евтропий (Eutr. 5. 7. 1) отбелязва, че Луций Корнелий Сула воюва срещу далматите, скордистите и дарданите, като някой от тях побеждава, а други взима под своя опека т.е. Луций Хортензий провежда операциите от името на Луций Корнелий Сула.
К. Циглер24 предполага, че именно през някои от тези римски походи е пленен и отведен като роб в Италия тракийският аристократ Спартак, който около тринадесет години по-късно ще застане начело на инсценираната от Митридат VІ Евпатор т.нар. робска война.
Поредното активизиране на келтите, дарданите и траките се дължи на понтийската дипломация, тъй като по това време Луций Лициний Мурена започва в Кападокия т. нар. ІІ Митридатова война (83-81 г. пр. Хр.).
В два запазени фрагмента от Historiae на Гай Салустий Крисп (Sall. Hist. 1. fr. 81, 82) се съдържа информация за нахлуване на анонимен владетел на медите чак до Лете (близо до Солун), но опитите му за превземане на полиса са парирани успешно.
В заключение ще отбележим думите на Флор (Flor. 1. 39), един от епитоматорите на Тит Ливий, който, по повод тракийските военни действия, пише следното: Post Macedonas, si dis placet, Thraces rebellabant, illi quondam tributarii Macedonum; nec in proximas modo provincias contenti incurrere, Thessaliam atque Dalmatiam, in Hadriaticum mare usque venerunt; eoque fine contenti, quasi interveniente natura, contorta in ipsas aquas tela miserunt. Nihil interim per id omne tempus residuum crudelitatis fuit in captivos saevientibus: itaque dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum, huiuscemodi ludibriis foedare mortem tam igne quam fumo, partus quoque gravidarum mulierum extorquere tormentis. Saevissimi omnium Thracum Scordisci simularum et montium situ cum ingenio consentiebant. Itaque non fusus modo ab his aut fugatus, sed-simile prodigio-omnino totus interceptus exercitus quem duxerat Cato. Didius vagos et libera populatione diffusos intra suam reppulit Thraciam. Drusus ulterius egit et vetuit transire Danuvium. Minucius toto vastavit Hebro, multis quidem amissis, dum per perfidum glacie flumen equitatur. Volso Rhodopen Caucasumque penetravit. Curio Dacia tenus venit, sed tenebras saltuum expavit. Appius in Sarmatas usque pervenit, Lucullus ad terminum gentium Tanain lacumque Maeotin. Nec aliter cruentissimi hostium quam suis moribus domiti. Quippe in captivos igni ferroque saevitum est; sed nihil barbaris atrocius visum est quam quod abscisis manibus relicti vivere superstites poenae suae iubebantur;
т. е. След Македония - такава била волята на боговете - против нас се разбунтували траките, до този момент подчинени на Македония, и, не се ограничили с нахлувания в близките провинции Далмация и Тесалия, а напреднали до Адриатическо море. Задържала ги намесата на самата природа, но те хвърлили своите копия в неговите води (на Адриатическо море). И в това време нямало нищо по-жестоко от тяхното отношение към пленниците: възливали на боговете човешка кръв, пиели от човешките черепи и организирали за себе си забавления чрез смъртта на пленените, горели и ги задушавали с дим, а така също със своите остриета изваждали плода и червата на бремените. Най-жестоки от траките били скордистите, а лукавството им не отсъпвало на тяхната сила. Такъв характер формирал животът в горите и планините. Армията, която предвождал Катон (Марк Порций Катон, консул през 114 г. пр. Хр.) била не само разпръсната и обърната в бягство, но, което е подобно на чудо, напълно унищожена. Дидий (Тит Дидий, претор през 101 г. пр. Хр. и консул през 98 г. пр. Хр.) ги изтласкал, когато бродели, по време на техните грабежи, в Тракия. Друз (Марк Ливий Друз Стари, консул през 112 г. пр. Хр.) постигнал още повече и им наложил да не преминават Дунав. Минуций (Марк Минуций Руф, консул през 110 г. пр. Хр.) опустошил целия Хеброс (долината), но много изгубил, тъй като ледът не издържал тежестта на конете им. Вулсон (Манлий Вулсон, един от римските претори в началото на І в. пр. Хр.) проникнал в Родопите и Кавказ. Курион (Гай Скрибоний Курион (Gaius Scriboninus Curio), консул през 76 г. пр. Хр., и наместник на Македония в периода 75-73 г. пр. Хр.) достигнал до Дакия, но се изплашил от тъмните планински клисури. Апий (Апий Клавдий Пулхер (Appius Claudius Pulcher), консул през 79 г. пр. Хр., баща на известния народен трибун от 58 г. пр. Хр. Клодий Пулхер) достигнал до сарматите. Лукул (Марк Теренций Варон Лукул (Marcus Terrentius Lucullus), консул през 74 г. пр. Хр.) - до Танаис и Меотийското езеро, границите на народите. Тези най-свирепи от враговете можело да се усмирят не по-друг начин, а единствено чрез техните обичаи. Въпреки че е жестоко да се употребява срещу пленниците огън и желязо, но за варварите нямало по-страшно нещо от това, изтърпявайки наказанието, да останат живи с отрязани ръце.
Макар и не особено прецизен в своята информация, римският историк в Bellum Thracicum нагледно илюстрира тракийската военно-политическа активност между края на ІІ в. пр. Хр. и първата половина на І в. пр. Хр. Неговите сведения намират потвърждение у Фест (друг епитоматор на Тит Ливий) и късния автор Амиан Марцелин (Fest. 9; Amm. Marc. 27. 4. 10).



Цитирани антични автори

1.Ammianus Marcellinus. Res gestae (Seyfart).
2.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Appianus. Illyrica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
4.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
5.Cicero. In Pisonem (Clark).
6.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
7.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
8.Eusebius. Chronicorum libri duo (Schöne; Helm).
9.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
10.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
11.Frontinus. Strategematon (Gundermann).
12.Granius Licinianus. Annales (Pertz; Criniti; Flemisch).
13.Julius Obsequens. Livi periochae omnium librorum (Rossbach).
14.Orosius. Historiae adversus paganus (Zangemeister).
15.Plutarchus. Sulla (Ziegler).
16.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
17.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
18.Rufius Festus. Breviarium (Wagner; Foerster; Eadie).
19.Sallustius. Historiae. Fragmenta (B. Maurenbrecher).
20.Strabo. Geographica (Meineke; Baladie).
21.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).
22.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
23.Velleius Paterculus. Historia Romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).
24.Valerius Maximus. Facta et Dicta Memorabilia (Kempf).



Цитирана литература

1.Тодоров И. Неизвестните тракийски владетели 542 - 798 а. u. c., Велико Търново, 1998, с. 63-64.
2.Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 62; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 67; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима в Северо - Восточном Средиземноморье и “мрачно столетие” для Фракия (170 - 70 гг. До н. э.). - In: BHR, 1993, 4, 4-5.
3.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част 1. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, с. 171. Йорданов К. Медике, Македония и Рим. - В: Thr Ant, 4, 1978, 22-23.
4.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 76.
5.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските ..., Част 1, с. 171.
6.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76; Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част ІІ. - В: ФЗФ, Т. LXІ, 1, 1967, с. 34.
7.Кацаров Г. Избрани съчинения. Т.2. - B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 353-354 = Келтите в стара Тракия и Македония. - В: СпБан, кл. ист.-фил. 80.,1919, № 10, 75-76.
8.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи ..., Част 2, с. 36.
9.Пак там. Част 1, с. 171.
10.Colin G. Lex de piratis persequendis. Fouilles de Delphes, III, 4, 1930, p. 44, № 2 col. B, 27-29; Hassal, M., M. Crawford, J. Raynolds. Rome and the End of the Second Century B. C. - In: JRS 64, 1974, p. 195-220.
11.Chrianky G. Rome and Cotys, two problems: 1. The diplomacy of 167 B. C. 2. The date of Silloge3 656.- In: Athenaeum, 1, № 3-4, 1982, 470; Тачева М. История на българските земи ..., с. 67, 81-84; ср. Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 9-10.
12.Юрукова Й. Монетите на тракийските племена и владетели, T I, София, 1992, с. 159-160.
13.Пак там. с. 163-165.
14.Пак там. с. 164-165.
15.Герасимов Т. Монети от Канит, Тануза, Харасп, Акроза и Сариа. - В: ИВАД, 9, 1954, 53-58; ср. Youroukova I. Nouvelles donnees sur la chronologie des rois scythes en Dobroudza. - In: Thracia 4, 1977, 105-125; Датировката на отделните автори е дадена подробно у Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с.160.
16.Moretti L. Iscrizioni Storiche Ellenistiche, II, № 116, Florence, 1975, 118-120; Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 166.
17.Tasliklioglu Z. Trakya'da epigrafya arastirmalari (Biga yarimadasínda bulunam kitabelerle birlikte) II, Estambul, 1971; Robert J. et L. Robert. Bullétin épigraphique. - In: REG, № 284, 1972.
18.Рогалски А. Нова тетрадрахма на тракийския владетел Мостис. - В: ИНМВ, 24, 1983, 81-82.
19.Добруски В. Исторически поглед върху нумизматиката на тракийските царе. - В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, ХІV, 1897, 627-628, таб. 2, №10; Мушмов Н. Античните монети на Балканския полуостров, София, 1912, с.338, № 5571, таб. ХХХVІІІ, №20; Мушмов Н. Монетите на тракийските ..., таб. VІІ, №178.
20.Койчев А. Монетосеченето с надпис ΟΔΡΟΣΩΝ и владетелите от одриската, астейската, кенийската и сапейската династия през ІІ - І в. пр. Хр. - In: NB, 1, 2003, 31, 44-48.
21.Юрукова Й. Монетите на тракийските ..., с. 172.
22.Кабакчиев Ю. Утверждение Рима ..., 7-9.
23.Фол А. Политическа история на траките от края на ІІ хил. пр. н. е. до края на V в. пр. н. е., София, 1922, с. 132-133; Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin - New York, 1979, S. 114, 120; Плакидов В. Сребърното монетосечене на тракийския владетел Мостис - В: Нумизматика, № 1, 1988, 37-41; Тодоров И. Неизвестните тракийски ..., с. 36.
24.Виж Ziegler K. Die Herkunft von Spartacus. - In: Hermes, LXXIII, 2, 1955, 248-250 - на базата на филологическа корекция на Plut. Crass. 8 - авторът счита, че Спартак произхожда от медите.

Външна политика на Одриското царство при Котис и неговия наследник Терес ( ІІ в. пр. Хр. )


Според античните автори, (Polyb. 23. fr. 8; Liv. 39. 53. 12-15) с цел да отвлече вниманието на римляните от действителните си планове, Филип V (221 - 179 г. пр. Хр.) предприема поход и навлиза във вътрешността на Тракия. Македоните се насочват срещу одрисите (Odrysai), дентелетите (Denteletai) и бесите (Bessoi; Bessi; Besi; Biessoi). Войските превземат изоставения Филипополис, чието население бяга в гората, и разоряват обработваемите площи на траките от равнината, като по този начин ги заставят да капитулират. Македонският цар оставя гарнизон във Филипополис, който одрисите скоро успяват да прогонят, след което решава да основе полис в Девриоп, един от пеонските окръзи, намиращ се близо до река Еригон (Erigon) (дн. Черна река), която тече от Илирия през Пеония и се влива в река Аксиос (Axios), близо до древното селище Стоби. В чест на Персей (179 - 168 г. пр. Хр.) новооснованият полис е наречен Персида.1
Предприетият поход от Филип V във вътрешността на Тракия традиционно се датира през 183 г. пр. Хр. Б. Геров го отнася към 184 г. пр. Хр.2 Вероятно през 184/183 г. пр. Хр. одрисите под предводителството на Котис, син на Севт, успяват да прогонят македонския гарнизон от Филипополис.
Полибий (Polyb. 23. fr. 8) отбелязва: Скоро след това този гарнизон (македонският) бе прогонен от одрисите, престъпили клетвата си за вярност пред царя (т. е. Филип V). (ср. Liv. 39. 53. 14).
Акцията на македонския цар в Тракия има демонстративен характер и цели да се респектират тракийските владетели - с оглед предстоящата война срещу Римската република -, т. е. Филип V желае да засили авторитета си при траките, сред които се ползва с определено влияние още от края на ІІІ в. пр. Хр., но не успява да се закрепи в нито един опорен пункт.
Някои съвременни изследователи3 считат, че отбелязаните у античните автори тракийски етноними не толкова конкретизират определени народи, колкото се явяват носители на геополитическо съдържание, т.е. у изворите се визират траките, обитаващи Родопската област, средното и горното течение на река Хеброс (Hebros) и горното течение на река Стримон (Strymon).
Резултатите от военната кампания окончателно убеждават македонския владетел, че от тракийските съюзници не може да се очаква много, тъй като тракийските династи демонстрират готовността си да следват набелязаната от тях военно-политическа линия, като се опитват да придобият облаги за себе си в задаващите се военни действия в Европейския югоизток.
След период на военно-политическа и икономическа криза, с възкачването на трона на Котис, посочен от Тит Ливий изрично за син на Севт ... uenerat eodem Cotys, Seuthis filius, rex gentis Odrysarum, cum mille delectis equitibus, pari ferme peditum numero ... (Liv. 42. 51. 10.) и преди това за цар ... Cotys Thrax, Odrysarum rex, clam Macedonum partis erat ... (Liv. 42. 29. 102), одрисите отново се сдобиват с активен и способен владетел. Вероятно именно на него се дължи прогонването на македонския гарнизон от Филипополис - акция носеща му значителен авторитет сред траките, която се превръща в причина за неговото стъпване върху одриския престол. Явление, което не е често срещано сред одрисите и въобще у траките - синът да наследи бащата на трона, понеже у тях няма традиция за владетелска приемственост, макар че съществува стремеж бащата да се опита да обяви сина си за наследник.
За пръв път Котис е споменат у Полибий (Polyb. 27. fr. 12), като сведението се отнася към 171/170 г. пр. Хр. Същият автор (Polyb. 30. fr. 17) го титулува цар βασιλεύς във връзка със събитията от края на ІІІ македонска война (171-168 г. пр. Хр.), отнасящи се към 167 г. пр. Хр. Но както вече беше отбелязано, най-вероятно Котис се възкачва на одриския трон към 183 г. пр. Хр., когато успява да прогони македонския гарнизон от Филипополис, или малко след тази успешна акция. Затова говори наблюдаваното военно-политическо активизиране при одрисите, което явно се дължи на династична промяна у одриския царски дом.4 Това от своя страна ще рече, че по време на ІІІ македонска война Котис притежава достатъчно дълго и авторитетно управление, за да е в състояние да бъде такъв важен фактор в нейния ход, какъвто е представен у античните писмени извори. Той е достатъчно сигурен в своите възможности и приема при себе си Персей, който е принуден да напусне Македония, след екзекуцията на брат му Деметрий през 180 г. пр. Хр., за да се спаси от гнева на разкайващия се Филип V, като по този начи се противопоставя на македонски цар ( Liv. XL, 56, 1-2, 7.).
Този факт не бива да се пренебрегва, когато се анализират добрите отношения между Котис и Персей през ІІІ македонска война, които датират именно от този момент. В хода на военните действия одриският цар е значим македонски съюзник. Ненапразно и акцията предприета от сапейския владетел Абруполис през 179 г. пр. Хр. е единствената известна на съвременните изследователи военна реакция от страна на траките по повод смъртта на Филип V и възцаряването на сина му Персей (Polyb. 22. fr. 18; Liv. 42. 13. 6). За да стъпи безпрепятствено на трона на Антигонидите, новият македонски цар дължи не малко на одриския владетел и неговия безспорен авторитет сред тракийските династи.
В началото на ІІІ македонска война войската на Персей наброява 39 000 души, от тях 21 000 фалангити и 4 000 души македонска и тракийска конница. Още 2 000 елитни одриски воини (по 1 000 души конница и пехота) предвожда цар Котис (т.е. одрисите съставят ¼ от цялата конница на Персей), а останалите бойци са наемници, сред които много келти. Македонският владетел може да разчита на подкрепата и на пеоните, предвождани от Дидас.
Римската войска е командвана от консула Публий Лициний Крас и наброява 40 000 души, плюс над 10 000 нумидийски, лигурийски, елински, критски и пергамски военни контингенти.
Персей не разполага с боен флот, тъй като според клаузите на мирния договор от края на ІІ македонска война (200-197 г. пр. Хр.) Антигонидите нямат право на такъв и едва в навечерието на ІІІ македонска война той започва усърдно да снаряжава корабостроителница в Тесалонике, докато римляните могат да разчитат на 40 палубни кораба с около 10 000 души десантна войска, намиращи се под разпореждането на Гай Лукреций (Liv. 42. 31. 2-7; 42. 32. 6; 42. 35. 6; 42. 51. 3-11; 42. 52. 11; Eutr. 4. 6. 2).
Публий Лициний Крас оставя едно силно подразделение в Илирия, което има за цел да държи под непосредствена заплаха западната македонска граница, докато той начело на основните римски сили се придвижва по традиционния път от Аполония към Тесалия (Liv. 42. 36. 8-9).
Македонският цар не предприема опит да блокира прохода, през който преминават римляните, а решава да навлезе в Перебия, очаквайки Публий Лициний Крас край планината Оса, близо до Сюкюрион (Liv. 42. 53. 5-9; 42. 54. 1-11; 42. 55. 1-9; 42. 56. 1-10; 42. 57. 1-12).
Първото сражение през ІІІ македонска война се разиграва през 171 г. пр. Хр. в подножието на хълма Калиник - около Лариса - с участието на конниците и лековъоръжените части. Котис разгромява италийската конница, предвождана от Гай Лициний Крас, брат на консула Публий Лициний Крас, докато Персей нанася поражение на тесалийската конница (Liv. 42. 58. 1-14; 42. 59. 1-11; Eutr. 4. 6. 3).
Тит Ливий (Liv. 42. 59. 2) пише: Преди всичко траките, като диви зверове, дълго държани в клетка, с такава ярост и такъв силен рев се нахвърлили върху десния фланг, където се намирала италийската конница, че този народ, безстрашен по природа и закален в битките, изпаднал в смут. В това сражение римските загуби наброяват около 2 000 души от пехотата и 200 души от конницата, а 600 души са взети в плен, докато Персей губи 40 души от пехотата и 20 души от конницата. Особенно величествена гледка представляват траките, които, връщайки се в лагера, пеят победоносен пеан и носят главите на убитите врагове, набити върху копията (Liv. 42. 60. 1-2; Plut. Aem. Paul. 9; Flor. 1. 28).
През 171 г. пр. Хр. за пръв път се преплитат пътищата на траките и Лициниите и това ще има последици и за двете страни. В началото на 130 г. пр. Хр. римският консул и велик понтифекс за 131 г. пр. Хр. Публий Лициний Крас Мунцин, по време на бунта в Пергам, попада в плен на тракийските наемници на Аристоник и е убит от тях, след като нарочно ги предизвиква да сторят това, за да не предоставя на врага честта да притежава такъв знатен пленик, който триумфално да бъде показан пред народа5. По време на бунта на Спартак, разтърсващ Италия между 73-71 г. пр. Хр., неговият победител Марк Лициний Крас изживява не малко унизизителни и тежки моменти преди да постигне целта си (Plut. Crass. 8-11; App. B. Civ. 1. 116-121; Eutr. 6. 7. 1). Точно тези премеждия и поражения, които изпитват Лициниите, стават причина за жестокото отношение на Марк Лициний Крас, внук на едноименния победител на Спартак, през 29-28 г. пр. Хр. срещу траките (Liv. Per. 134; 135; Dio Cass. 51. 23). Именно Марк Лициний Крас през 29-28 г. пр. Хр. се явява фактическият покорител на Тракия и траките на юг от река Истрос, но това е краят, а началото на военното съприкосновение между Лициниите и траките е поставено през 171 г. пр. Хр., когато одриският цар Котис нанася голямо поражение на предвожданата от Гай Лициний Крас италийска конница.
За Персей е неприятен фактът, че в решителната фаза на ІІІ македонска война не може да разчита на пълноценната подкрепа на Котис, който е неутрализиран от умелата римска дипломация, посредством действията предприети от тракийския владетел А(у)тлезбис и префекта на Евмен ІІ Сотер (197 - 160 г. пр. Хр.) и стратег на Хелеспонта Корагос (Corragum, Eumenis praefectum), които под римско и пергамско давление нападат неговите владения в областта Марене и по този начин го отклоняват от преки военни действия в римско-македонския конфликт. Тит Ливий (Liv. 42. 67. 3-5) пише, че след като одриският цар научава в Тесалонике, през зимата на 171/170 г. пр. Хр., за нападението над собствените му владения в посочената област, извършено от тракийския династ А(у)тлезбис и префекта Корагос, той незабавно се насочва към тях: Тогава царят решил да отпрати Котис, за да защити царството си, снабдявайки го по пътя с богати подаръци. На неговите конници заплатил полугодишната им заработка от 200 таланта, макар че първоначално имал намерение да им плати за цяла година.
Най-вероятно Персей счита, че щом на одрисите се налага да го напуснат преждевременно, то той е в правото си да им изплати само прослуженото, а не предварително договореното, което от негова страна е справедливо, а и Котис точно така го приема.
В античната писмена традиция (Polyb. 18. fr. 9; Diod. 30. 10. 9; Liv. 44. 27. 8-12; Plut. Aem. Paul. 13; App. Mac. 18) трайно се налага мнението, че Персей е голям скъперник, който дори и в решителните моменти за съдбата на Македония, не е способен да потисне този си недостатък. При това трябва да се има предвид, че благодарение на удачните мерки предприети от Филип V, финансовото състояние на държавата е задоволително, но то в никакъв случай не е стабилно. Но в този важен момент за династията на Антигонидите, македонският цар е наложително да действа по-прагматично и гъвкаво, дори ако се налага да плати цената на личното унижение.
Според Тит Ливий (Liv. 44. 26. 2-13; 44. 27. 1-7) по подобен начин Персей действа и срещу илирийския владетел Гентий и предводителя на бастарните Клондик. Апиан (App. Mac. 18. 2-3), вместо бастарните и Клондик, споменава гетите и техния предводител Клойлий.
Одриският цар Котис за пореден път доказва военната си дарба, отразява вражеското нападение, и през 170 г. пр. Хр. е в състояние да защитава тила на Антигонидите. Това позволява на Персей през есента на същата година да предприеме поход срещу дарданите, а през зимата да се насочи и против някои илирийски народи (Liv. 43. 18. 1-11; 43. 19. 1-14; 43. 20. 1-4; 43. 21. 1-9; 43. 22. 1-11, 43. 23. 1-8; Per. 43; Plut. Aem. Paul. 9).
Единственото сведение за тракийския владетел А(у)тлезбис принадлежи на Тит Ливий (Liv. 42. 67. 3-5), който го нарича Autlesbim, regulum Thracum, без да посочва към кой тракийски династичен дом принадлежи. Това поражда сред съвременните изследователи различни хипотези.
И. Тодоров,6 позовавайки се на сведението на Тит Ливий, счита че предприетото нахлуване в одриските земи става в областта Марене, която според автора е територията около Маронея, което му дава основание да приеме сапейска принадлежност на посочения тракийски владетел, тъй като нападението срещу териториите подвластни на Котис се извършва в непосредствена близост до земите на сапеите. При това положение е възможно А(у)тлезбис да е наследник на изчезналия, след инцидентното му споменаване у античните извори, сапейски владетел Абруполис, който - като своя предшественик – се опитва да извлече позитиви, възползвайки се от комплицираната ситуация в Европейския югоизток.
Но трябва да се има предвид, че Marenen може да не е областта около Маронея, а друга територия подвластна на одриския цар Котис.
Ю. Кабакчиев7 е на мнение, че А(у)тлезбис е владетел на кените, макар че не посочва конкретни аргументи за своето твърдение, той вероятно се ръководи от засвидетелстваната у изворите антипергамска и провитинска външнополитическа линия на династичния двор на кените.
Д. Дечев8 е единственият изследовател, който се занимава с различните варианти на името на посочения от Тит Ливий проримски и пропергамски ориентиран тракийски владетел, чието присъствие у античната писмена традиция е скромно, както и военно- политическото му значение в района.
На 22 юни 168 г. пр. Хр., по време на следобедния водопой на животните, се сблъскват предните постове на римляните с воините на Персей. Животните на македонския цар са водени от траки, а единият от тях, който се опитва да върне няколко откъснали се мулета, от средата на реката към брега, е убит от римляните. Това принуждава охранителния отряд от 800 траки да тръгне през реката срещу убийците му - битката предвидена за следващия ден вече е факт (Liv. 44. 40. 7-9).
Според Плутарх (Plut. Aem. Paul. 18) началото на сражението е предизвикано умишлено от Луций Емилий Павел, който нарежда да се пусне един кон към македоните, които тръгват срещу него, а това дава началото на военните действия. Същият автор (Plut. Aem. Paul. 18) предава и друга версия, според която повод за началото на сражението е нападението на траките - под предводителството на Александър - върху римския обоз със сеното, срещу които яростно се нахвърлят 700 лигури.
Точната дата на решителната битка при Пидна е известна благодарение на предсказаното от римския легат Г. Сулпиций Гал (бъдещ консул през 166 г. пр. Хр.) лунно затъмнение, който цели по този начин да предпази римските воини от паниката, която това явление може да предизвика (Polyb. 29. fr. 16; Liv. 44. 37. 5-9; Cic. De repub. 1. 15. 23 ).
Плутарх (Plut. Aem. Paul. 17) пише, че лично Луций Емилий Павел е вещ в науката за небесните явления и на разсъмване принася за благополучие на делото в жертвоприношение на Херакъл 20 бика, но едва на 21-я получава благоприятно знамение, и то при положение, че римляните се защитават. След като жертвите достигат 100 е дадено началото на свещени игри. Извършвайки религиозните ритуали, консулът се оттегля в палатката си, докато слънцето не започва да залязва, за да не бият лъчите му по време на боя право в очите на римските воини.
Едва формирали бойния строй римляните биват атакувани от македоните. Ударът е така страховит, че каленият в много битки Луций Емилий Павел по-късно заявява, че при вида на нападащата македонска фаланга го побиват тръпки (Polyb. 29. fr. 17). Не по-малко страх всяват и траките: Отпред били траките, чийто вид, по думите на самия Назика, му внушил настоящия ужас: огромен ръст, с ярко блестящи щитове, в сияйни подколенници, загърнати в черни хитони, те поклащали тежки железни ромфеи, вдигнати нагоре над дясната плещ (Plut. Aem. Paul. 18).
Римският авангард е разпръснат, а една пелигнийска кохорта - намираща се под предводителството на Салий (набрана от сабините - пелигни) -, макар че се сражава храбро е почти унищожена. Легионите са принудени да отстъпят, докато достигнат един хълм, близо до лагера. За късмет на римляните устремът на фалангата е затруднен от неравния терен, който става причина за разкъсване на редиците и позволява на маневрените римски воини да проникнат в оформилите се пролуки. В резултат на удачните римски маневри македонската фаланга е нападната във фланг и тил (Liv. 44. 41. 1-9; Plut. Aem. Paul. 18-22; Plut. Reg. et imp. apophteg. 198. 79. 5 B; Eutr. 4. 7. 1; Zon. 9. 22). Положението на Персей на бойното поле става критично. Конницата, която би могла да защити фалангата, не е в състояние да се справи с тази важна задача и се оттегля от полесражението. При това поведението на одриския цар Котис в битката при Пидна е съмнително.
На паниката се поддава и самият Персей, който изоставя войската (някой извори споменават, че той е ранен). Царят бяга от Пидна към Пела - по воeнния път през Пиерийската гора -, съпровождан от свещения конен отряд. Следван без забавяне от Котис и одриската конница, наброяваща 1 000 души. След падането на нощта, Персей с най-приближените си хора се отклонява от пътя и достига Пела, където е пресрещнат от Евкт и Евлей, надзорниците над Пела, хазната и царското семейство, които укоряват царя за неговите действия при и след Пидна, което предизвиква неговия гняв и те са убити. През нощта Персей и придружителите му напускат Пела и през река Аксиос се насочват към Амфиполис (Polyb. 29. fr. 17; Liv. 44. 42. 1-3; 44. 43, 1-8; Vell. Pat. 1. 9. 4; Plut. Aem. Paul. 23).
За по-малко от час съдбата на славното Македонско царство е решена. В битката при Пидна са посечени 3 000 фалангити, като общият брой на убитите Персееви воини наброява 20 000 души, а 11 000 души са взети в плен, голяма част от избитите македони са от пехотата, конницата фактически не понася загуби и се оттегля в добро състояние. В стремежа си да се спасят воините на Персей се насочват към реката, търсейки спасение в корабите, понеже виждат, че оттам в реката се спускат лодки, но вместо да бъдат взети в плен, както се надяват, те биват избивани, а тези които търсят спасение обратно на брега попадат под краката на слоновете и са изпотъпкани (Liv. 44. 42. 4-9; Eutr. 4. 7. 1).
В сражението при Пидна римските загуби според цитираните от Плутарх (Plut. Aem. Paul. 21) Посидоний и Назика наброяват съответно 100 и 80 души. Т. Момзен9 пише: Сякаш самата фаланга, която води последната си голяма битка при Пидна, иска да загине тук.
На петнадесетия ден, след като поема командването, Луций Емилий Павел слага край на ІІІ македонска война, а цяла Македония е покорена за два дни. На втория ден от разгрома при Пидна македонският владетел и неговите придружители пристигат в Амфиполис, където не са посрещнати добре от местните жители; освен това и писмото, което царят изпраща до Луций Емилий Павел не е прието, а и опитът му да влезе във връзка с бисалтите (Bisaltai), чрез които вероятно разчита да намери подслон при одриския цар Котис пропада (Liv. 44. 45. 1-14; Plut. Aem. Paul. 23). Поради тези обстоятелства Персей е принуден да напусне Амфиполис и през разположената източно от устието на река Стримон тасоска апойкия Галесп и о-в Тасос, съпровождан от най-доверените си хора - Евандър, Архедем, Неон и 105 критски наемници, носещ със себе си своето съкровище, наброяващо 2 000 таланта, отива на о-в Самотраки, където се надява да намери защита при олтара на Кабирите (Liv. 44. 45. 15; 44. 46. 10; Vell. Pat. 1. 9. 4; Flor. 1. 28; Plut. Aem. Paul. 23). Междувременно Гней Октавий, командващият римската флота, пристига на о-в Самотраки, но поради почитта си към боговете не се решава да наруши неприкосновеността на Персеевото убежище (Liv. 45. 5. 1-8; Vell. Pat. 1. 9. 5; Plut. Aem. Paul. 26).
Персей, опасявайки се от евентуалните разкрития на знаещия много неща Евандър, нарежда неговото убийство. Този акт още повече го изолира и той е напуснат дори от пажовете и най-приближените си хора (Liv. 45. 5. 9-12, 45. 6. 1). Персей все пак успява да се договори с един критянин на име Ороанд, който трябва да вземе на борда на своя кораб царя и неговото семейство. Но критянинът не спазва уговорката, когато Персей отива на определеното място в договорения час, вижда отделечаващия се кораб на Ороанд, заедно с царската хазна. Така поне твърди античната писмена традиция (Liv. 45. 5. 2-6; 45. 7. 1; Plut. Aem. Paul. 26).
Както беше отбелязано, отчаяният опит на Персей да намери подслон при одриския цар Котис не се реализира. Одриският владетел трезво преценява настъпилия обрат във военно-политическата ситуация в Европейския югоизток и се съобразява с новата реалност. След като преориенира външната си политика, той вече крои планове как да оправдае пред римляните действията си през ІІІ македонска война. Котис има сериозни основания да се надява на снизходителност от страна на римляните, понеже добре си дава сметка, че след разгрома на Македония неговото царство представлява единственият стабилен фактор в района, който може да поеме ролята на Антигонидите, т.е. да бъде бариера срещу нежелани варварски нахлувания от север в новопридобитите територии. Котис много добре демонстрира, че освен военен талант притежава и политически нюх, който му помага да оцелее в една комплицирана ситуация.
По повод одриския владетел Полибий (Polyb. 27. fr. 12) отбелязва: Котис бил забележителен мъж, както със своята осанка, така и с отличното си бойно умение. А в духа си бил всичко друго, но не и тракиец: държал се разумно, спокойно и дълбоко благородно. Диодор (Diod. 30. 3) добавя, че той е верен приятел.
Но римляните все още помнят битката под хълма Калиник през 171 г. пр. Хр. и за кратък период от време Битис, син на одриския цар, е заточен в италийското селище Карсеоли (Liv. 45. 42. 5-12).
Думите на Полибий не внасят достатъчно яснота, кога точно е отведен Битис в Македония, това е възможно да става около 181 г. пр. Хр. в Амфиполис, когато Персей приема някакви тракийски заложници, но е възможно да се извършва и в хода на ІІІ македонска война, с цел баща му да не може да действа спрямо моментната военно-политическа ситуация.
Полибий (Polyb. 30. fr. 17) пише следното: Римляните, като прецениха, че са постигнали основната си цел, след като войната срещу Персей е завършила в тяхна полза и, че нямаше никакъв смисъл да продължават враждата си с Котис, му позволиха да си върне сина, който бе изпратен като заложник в Македония и беше заловен заедно със синовете на Персей, в желанието си да покажат своята кротост и великодушие, и в същото време да привлекат Котис на своя страна, чрез тази услуга.
Персей, който не си прави никакви илюзии от момента, когато консулът отказва да приеме писмото му, тъй като в него неподходящо се нарича цар, има най-голямо доверие в Публий Корнелий Назика, но той в този момент се намира далече от о-в Самотраки. Принуден от обстоятелствата, Персей се предава с престолонаследника Филип на Гней Октавий, който ги отвежда при консула (Liv. 45. 6. 10-12; Vell. Pat. 1. 9. 5; Plut. Aem. Paul. 26; Eutr. 4. 7. 2). За Луций Емилий Павел остава честта да приеме най-знатния и славен военнопленник, който някога застава пред римски пълководец. Македонскят цар умира в заточение в италийското селище Алба Фуцинска, разположено на Фуцинското езеро, на 102 км североизточно от Рим, по Валериевия път, където е заточен от Квинт Касий, заедно със сина си Александър (Liv. 45. 42. 2-4). На същото място сенатът заточва Софакс и Битуит (Liv. 30. 17. 2; Per. 61).
Но къде е по това време е Филип, за когото античните автори (Liv. 45. 6. 9; Diod. 29. 25 (28)) отбелязват, че придружава баща си при неговото предаване на милостта на Луций Емилий Павел? Тит Ливий (Liv. 45. 6. 10) споменава, че тесалиецът Йон предава на Гней Октавий и малките деца на Персей, оставяйки единствено най-големия му син Филип. Дали нещата стоят точно така, не се ли опитва римската писмена традиция да постави край на династията на Антигонидите, преди той да е настъпил фактически? Дали опасенията от Македония в римския сенат са толкова силни, колкото се подразбира от изворовите данни? Смъртта на македонския цар се датира през 165 или 162 г. пр. Хр. Велий Патеркул (Vell. Pat. 1. 11) отбелязва, че той умира четири години след заточението си. Според Плутарх (Plut. Aem. Paul. 3), за да спазят думата си, че ще му запазят живота, но едновременно с това и да му отмъстят, римляните го убиват чрез лишаване от сън. Персей не издържа пред римската стража, която измисля всевъзможни хитрини, с цел да го държи буден. Две от децата му също умират, а Александър дълги години живее в Рим, изпълнявайки съвестно длъжността на скромен писар.
Одриският цар Котис е единственият римски противник през ІІІ македонска война, към когото не само е погледнато със снизхождение, но и получава определени придобивки. Причината за тези римски действия вече беше спомената, Одриското царство се явява единствената държавна организация, която е в състояние да подсигурява римските военно-политически итереси в района. Поради това заточението на Битис след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. в италийското селище Карсеоли е кратковременно и скоро той е върнат в родината си, като одриските посланици заявяват пред сената, че Котис не по своя воля подпомага Персей, а понеже е принуден да му даде заложници, а те са готови да откупят тракийските заточеници, на каквато цена определят сенаторите. Римляните отговарят, че все още помнят дружбата с Котис, с неговите предци и траките, но дадените заложници на Персей не са оправдание за одриския цар, а напротив по-скоро го обвиняват, понеже одрисите едва ли имат особени основания да се опасяват от Антигонидите както в годините на мир, така и по време на военните конфликти с Римската република. Но, въпреки че Котис предпочита съюза с Персей пред приятелството с римския народ, то сенаторите водени от своето достойнство, а не от злопаметност, му връщат сина и останалите тракийски заложници, без откуп. Всеки член на одриската делегация, която Котис изпраща в Рим получава по 2 000 аса (Liv. 45. 42. 5-12), което представлява обичайна практика от страна на сената, за да се покрият разноските на посланиците по пребиваването им в Рим.
За значимостта, която сенаторите отдават на одриския цар, говори и фактът, че с дипломатическа мисия при него са натоварени трима значими римски политици - Тит Квинкций Фламинин, Гай Лициний Нерва и М. Каниний Ребил, които трябва да уточнят параметрите на съюния договор между Римската република и Одриското царство (Liv. 45. 42. 11).
Римските действия представляват акт на международно признание на властта на одриския владетел, като сенатът ясно отчита факта, че при необходимост военният потенциал на одрисите и безспорните способности на техния цар могат да бъдат използвани срещу Аталидите. Същевременно засилването на политическите позиции на Котис след края на ІІІ македонска война води до париране на сепаратистичните тенденции на отделните тракийски династи. Но това е временно положение и не е тенденция за Тракия през периода на късния елинизъм. От изворовите данни не е ясно, откога датира дружбата между одрисите и Римската република, за която споменава Тит Ливий (Liv. 38. 41. 12-15), но вероятно добрите отношения се оформят през 190 г. пр. Хр. при преминаването през Тракия на Луций Корнелий Сципион и Публий Корнелий Сципион в хода на Сирийската война ( 192-188 г. пр. Хр.).
Тук е мястото да се направи едно основателно предположение. Възможно е след поражението при Пидна през 168 г. пр. Хр., когато Персей се опитва да влезе във връзка с бисалтите, той пряко да търси тяхната подкрепа, а не чрез тях да достигне до одриския цар Котис, който по това време вече е много вероятно да подхваща своя нов външнополитически курс.
Бисалтите са засвидетелствани за пръв път у Херодот (Hdt. 8. 116) във връзка с походите на Ахеменидите към Елада. Авторът споменава техен aнонимен цар (и крестонски цар), който ослепява шестимата си сина, тъй като не изпълняват неговата заповед и се присъединяват към персийския владетел Ксеркс (486-464 г. пр. Хр.). Херодот (Hdt. 6. 26) отбелязва и Бисалтес, син на Аполофан от Абидос. Атеней (Athen. 12. 520 d-f), цитирайки логографа Харон от Лампсак, отбелязва бисалтския предводител от първата половина на V в. пр. Хр. Нарис, който като дете е продаден за роб в бръснарница в Кардия, но по-късно щом научава, че бисалтите готвят нападение над полиса се връща при тях в Бисалтия, сам става предводител на замислената акция и побеждава жителите на Кардия, тъй като кара конете им да танцуват под звуците на флейта.
Етнонимът е устойчив във времето. Освен това бисалтите имат засвидетелствани монетни емисии, датирани през периода края на VІ-началото на V в. пр. Хр.10 Бисалтите са съседи на крестоните (Krestones), като териториите обитавани от този тракийски народ се локализират по долното течение на река Стримон, която на изток се явява тяхна стабилна граница, на запад най-вероятно владеят части от днешна Богданска планина и езерото Болбе, северната им граница вероятно достига до днешната планина Беласица, откъдето влизат в контакт с медите (Maidoi) и дероните (Derronaios; Derronikos).
Според Херодот (Hdt. 7. 115) земите около приморския полис Аргилос и прилижащата му територия се наричат Бисалтия. Тит Ливий (Liv. 45. 29. 6-7; 45. 30. 3) включва в Бисалтия и Хераклея Синтика (при днешното село Зервохори, Гърция), разположена на западния бряг на река Стримон, като за него бисалтите са народ твърде храбър, населяващ Първа македонска област. След военно-политическия разцвет на Македонското царство и последвалото му териториално разширение земите на бисалтите попадат под македонска власт, а след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. са включени в Първа македонска област.
Един декрет (Silloge3 656), чиято традиционна датировка е 166 г. пр. Хр., дава информация за разгарянето на териториален спор между Котис и Абдера. Одриският цар се възползва от създадената за него благоприятна ситуация в Европейския югоизток след ІІІ македонска война, нахлува до Абдера и слага ръка върху някой от принадлежащите на полиса земи. Оформилият се спор трябва да бъде разрешен от римския сенат, а застъпници на интересите на Абдера са двама проксени на полиса в Теос, който е метрополия на Абдера.
Остава неясен въпросът доколко жителите на полиса успяват да парират одриското нападение и дали посланиците от Теос постигат целта си - да убедят сенаторите да вземат благоприятно за Абдера решение. В съвременната наука11 преобладава мнението, че одриският цар успява да отстои завоюваното, още повече, че предприетите от него действия са в ущърб на Аталидите, което се вписва в цялостното толериране на подобни действия от страна на Римската република след битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. Теос е подвластен на Евмен ІІ Сотер и най-вероятно посланиците в Рим действат по негово внушение.
И. Тодоров12 счита, че одриската акция срещу Абдера не бива да се надценява, понеже привидно удачните ходове на Котис в значителна степен се намират в пряка зависимост от изхода на борбата между Римската република и Македония. Фактът, че в античните писмени извори, след опита да превземе Абдера, няма сведения за друга негова или на сина му изява, говори за липса на моментна перспектива в избраната от одриския цар политическа линия.
Вероятно Котис скоро умира, а Битис предприема опит за продължаване на неговата проримска политика. Но избраната външнополитическа линия не се споделя от значителна част от одриската аристокрация, която успява да постави на трона Терес, който е женен за дъщеря на македонския цар Филип V и не споделя проримските виждания на своите предшественици.
От изворовите данни се вижда, че между одриския цар Котис и Антигонидите има отношения на съседи с ясни политически интереси.13 Но някои изследователи,14 поддържат мнението, че Котис е подвластен на Македония, която, според тях, до 168 г. пр. Хр. се простира на изток до река Хеброс. Е. Кондураки15 прави опит да помрачи образа на Котис, предаден от Полибий и Диодор, сравнявайки отношенията между него и римляните с тези между Югурта и Римската република.
По-всяка вероятност бляскавата характеристика на одриския цар, която излиза под перото на Полибий, е резултат от общата им съдба след ІІІ македонска война, но представлява рядко отклонение от стереотипите на описание давани от античните автори на владетели воюващи с Римската република.
Царската титулатура на Котис е изпълнена с конкретно съдържание, но въпреки това трудно може да се поддържа становището за централизиран държавен живот в Югоизточна Тракия - през периода на късния елинизъм - начело с одриския царски дом. Данните за съществуването на независими във военно-политическите си решения тракийски династи са категорични, т.е. тенденцията към политическа децентрализация на държавния живот сред траките се задълбочава, като тя е стимулирана от римските военни действия в Европейския югоизток. През ІІ-І в. пр. Хр. в Тракия на преден план все повече излизат отделни тракийски владетели лишени от значителен военно-политически потенциал. Дори монархическа институция става безперспективна в целия елинистически свят, макар че конкретно в Тракия за известен период тя успява да се впише в римското провинциално управление.
В съвременната наука се предприемат опити за предатиране на споменатия епиграфския извор,16 това става на базата на факта, че двамата теоски посланици в Рим, които защитават интересите на Абдера, са отбелязани като πάτρωνας, което е невъзможно до 146 г. пр. Хр., когато за пръв път е засвидетелстван патронат в международен план. Но терминът е преди всичко формула, под която проксените на Абдера в Теос, действащи в интерес на Аталидите, са приети в римския сенат.17
Котис сече два типа бронзови монети от дребен номинал. Върху лицевата страна монетите от първия тип е изобразена Артемида, с вдигнати и свити над челото коси във формата на диадема, а върху обратната страна е представен кон в ход надясно. Вторият тип засега е представен от един екземпляр, като на лицевата страна е изобразена мъжка глава с дълги коси и остра издадена напред брада в профил надясно, а на обратната страна е представен кон в ход наляво. Й. Юрукова18 счита, че това са индивидуализираните белези на портретния образ на Котис, но поради дребния размер на монетното ядро и несръчността на гравьора други подробности не могат да се различат. В съвременната наука19 е изказано предположение, че поради редкостта на тези монети тяхното сечене е ограничено по време и по обем, като в качеството си на царска реалия те носят подчертано пропаганден характер, понеже изображението на кон в спокоен ход или галоп е характерен белег за бронзовите монети на Филип V и Персей.
След акцията си през 166 г. пр. Хр. срещу Абдера одриският цар Котис не се споменава повече у античните извори, което навежда на мисълтта, че или умира от естествена смърт, или е премахнат от антиримските одриски аристократични кръгове, които не споделят неговата политическа ориентация. Както беше отбелязано, същата участ вероятно застига и сина му Битис. Този акт предоставя одриския трон на Терес, който е женен за анонимна дъщеря на Филип V и естествено е антиримски настроен, поради което с готовност ще подпомогне замисъла на Андриск (Diod. exc. 16).
Първоначално претендентът за македонския трон Андриск пристига в Бизантион, където е приет като царски син. Това дава повод за съмнение дали все пак Ороанд не изпълнява договорката с македонския цар? И доколко са основателни твърденията на Калипа (Калиопа), наложницата на Персей, която в навечерието на ІV македонска война (149-148 г. пр. Хр.) разкрива неговия царски произход?
От данните съдържащи се у Диодор става ясно, че претендентът за трона в Пела има силни позиции в Македония и Тракия. Дали както сочи Павзаний (Paus. 7. 13. 1) той не принадлежи към династията на Антигонидите? Ороанд, който задига хазната на Персей е критянин, а пък античните автори твърдят, че Андриск е отгледан от критянин.
Първоначално Андриск пристига в Бизантион, където е приет като царски син. Трябва да се има предвид, че чрез засвидетелствания акт Бизантион се отказва от поддържането на традиционната си външнополитическа линия на неутралитет, макар че след първото поражение на Андриск бизантийците оттеглят подкрепата си от него, тъй като се опасяват от ответните римски действия и евентуалните икономически последици, то едва ли Бизантион така лековерно ще поеме риска да предприеме такъв радикален акт, ако полисните ръководители не вярват в аристократичния произход на Андриск. Андриск е убеден, че начинанието може да има успешен край само, ако успее да се прехвърли в Тракия и привлече тракийските династи на своя страна.
В Тракия той е посрещнат тържествено от одриския владетел Терес, като човек от царско потекло. Терес го увенчава с венец, символизиращ царска диадема, след което му предава командването на войските. Одриският цар може да си позволи този жест, тъй като е единственият жив владетел намиращ се в роднинска връзка с династията на Антигонидите, а чрез поставянето на венеца върху главата на Андриск официално е потвърден царският му произход. Церемониалът извършен от Терес придава на претенциите на Андриск легитимност; освен това той получава от Терес 100 души и препоръка пред останалите тракийски владетели, от които, след като добива още наемници, е препратен към тракийския династ Барсабас (Diod. exc. 16).
От засвидетелстваните у античните автори тракийски владетели, които оказват подкрепа на Андриск само Барсабас не е анонимен, но не е отбелязана неговата принадлежност към конкретен династичен дом. Лаконичността на писмените извори не позволява да се посочат точно кои династични домове поддържат начинанието на Андриск. Но се посочва, че в Тракия той успява да събере значителна войска, в която участват независимите народи и династи, които се чувстват зле под властта на римляните. (Diod. exc. 16; Zon. 9. 28.).
Някои съвременни изследователи20 предполагат, че античните автори визират независимите (автономни) траки, които се локализират в труднодостъпните райони на Родопите и Хемус. При всички положения броят на тракийските династи, подкрепящи начинанието на Андриск е значителен, но за съжаление техните имена не са фиксирани у античните извори.
Флор (Flor. 1. 30) изрично отбелязва, че претендентът за македонската корона е силен, тъй като може да разчита не само на македонската подкрепа, но и на голямо количество тракийски спомагателни войски. Андриск навлиза в Тракия през областта, която по-късно става известна като Астике и се среща с Терес в Бизия - една от старите одриски царски резиденции -, откъдето през северната част на долината Агрианес преминава Корпилския и Сапейския проход и навлиза в Македония Primus.
Някои съвременни изследователи21 считат, че в Тракия не може да се проникне през прилежащите към Тракийския Херсонес области, които по това време се намират под контрола на владетеля на кените Диегилис - ако между него и Андриск има контакти, то античните автори биха ги фиксирали.
От своя страна Диегилис е прекалено зает с военните операции в Тракийския Херсонес срещу Аталидите, за да поема допълнителни рискове с участието си в рискованото начинание на Андриск. По-вероятно е претендентът за македонската корона да се съобразява с действията предприети от Диегилис, отколкото обратното.
Терес е засвидетелстван у Диодор (Diod. exc. 16). и се явява наследник на Котис. Женен е за дъщеря на Филип V и се предполага, че този брак е сключен приживе на македонския цар. Но това е спорно, тъй като бракът между Терес и анонимната знатна македонска принцеса е напълно възможно да бъде реализиран и след смъртта на Филип V през 179 г. пр. Хр., като част от активните дипломатически ходове на Персей - бракът му с Лаодике, дъщеря на Селевк ІV Филопатор (187-175 г. пр. Хр.), и този на сестра му Апаме с витинския цар Прузий ІІ Ловец (около 182-149 г. пр. Хр). При всички положения Терес се сродява с Антигонидите не по-късно от 167 г. пр. Хр.
Диодор е единственият автор, който, макар и лаконично, споменава тракийския владетел Барсабас (Diod. exc. 16). Х. Данов22 счита, че той принадлежи към тракийските regulus, които подкрепят и придружават Андриск в настъплението му към Македония. И. Тодоров23 е на мнение, че Барсабас спада към тракийските владетели, които трудно се поддават на по-пространна историческа характеристика. Вероятно той е съуправител на Терес, който съвестно изпълнява неговите разпореждания.
След първоначалните успехи авантюрата на Андриск логично претърпява провал. Квинт Цецилий Метел Македонски изненадващо успява да нападне авангарда, което довежда до паника сред останалата част от войската и тя се разбягва. Андриск демонстрира завидна воля за борба, след като за втори път е разбит от римляните, той отново отива в Тракия, където се укрива във владенията на тракийския династ Бизес. Андриск се надява да намери подкрепа сред тракийските владетели и с тяхна помощ да си опита още веднъж щастието, макар че е лишен от пряка връзка със съюзниците си и вече не може да разчита на добре снаряжени военни контингенти, тъй като второто му поражение води до оттегляне на голяма част от тракийските династи от него (Zon. 9. 28). Одрисите се връщат към външнополитическата линия провеждана от Котис и сина му Битис, а най-вероятно по искане на римляните Терес е премахнат. Римляните, след като не отминават с лека ръка прегрешенията на бизантийците (Diod. exc. 16; Zon. 9. 28; Tac. Ann. 12. 62 ), които в един определен период съдействат на Андриск, едва ли имат особени основания да постъпват по-снизходително към Терес, чиято ярко изразена антиримска позиция и пряка връзка с династията на Антигонидите са напълно достатъчни, за да определят неговата съдба, особено като се има предвид фактът, че той във всеки един момент може да се превърне в катализатор на антиримски настроения в Европейския югоизток.
След края на ІV македонска война в Европейския югоизток се извършват значителни промени. Тракия най-вероятно е обхваната от династична криза, но за тези събития съвременните изследователи нямат яснота, поради лаконичността на античните писмените извори. Безспорно промяната в политическата ситуация в Тракия спомага за издигането на династичния дом на кените около средата на ІІ в. пр. Хр..
Византийският автор Зонара (Zon. 9. 28) единствен споменава, че Бизес предава Андриск на римляните, явно с цел да угодничи пред победителите, а и от страх пред тях. Името на тракийския владетел, който предава Андриск на римляните е засвидетелствано у Дион Касий, но е съхранено чрез извлеченията на Зонара, който го титулува династ.
И. Тодоров24 счита, че общият корен на името на този тракийски владетел Βύζου; Βύζαζ; Βύζηζ и този на държавния център на астите Βιζύη; Βιζόη; Βύζη недвусмислено показват неговата принадлежност към астите (Astai). Но е по-вероятно Бизес, подобно на Барсабас, да е одриски парадинаст, но за разлика от него не е лоялен към губещия позиции одриски цар Терес. След края на ІV македонска война Бизес, разчитайки на римската подкрепа, премахва Терес и го наследява на трона, ориентирайки одриската външна политика отново към Римската република.
Военно-политическите събития през първата половина на ІІ в. пр. Хр. утвърждават Римската република като водещ фактор в Античния свят. Това е резултат не толкова от растящите амбиции на римляните, колкото е следствие от дребнавите противоречия сред елинистическите владетели и тяхната политическа недалновидност. В повечето случаи римското вмешателство в Източното Средиземноморие става след изрични молби от страна на определени елинистически владетели, от което умелата римска дипломация се възползва по най-добрия начин и Рим се включва във вече избухнали военни конфликти, внимателно преценявайки коя от воюващите страни ще представлява опасност в бъдеще. В резултат на римската намеса елинистическите монархии стават зависими във външната си политика и фактически им се налага да се съобразяват с римските интереси. Ако през ІІІ в. пр. Хр. Тракия се счита за наследство на Лизимах, което чрез различни политически и исторически доводи се опитват да завладеят Селевкидите, Птолемеите и Антигонидите, то през първата половина на ІІ в. пр. Хр. Одриската династия отново заема положение на равностоен военно-политически партньор в международен план. Единствено Антигонидите и Аталидите все още си оспорват правото на контрол над селищата по крайбрежията на Егеида и Пропонтида, но това вече се извършва пред погледа Римската република.
Одриският династичен дом, който по време на управлението на Котис и сина му Битис се преориентира за кратко (до възцаряването на Терес) към проримска позиция, остава най-авторитен в Тракия. Той се се опитва, чрез дипломатически комбинации в сложните международни отношения през късния елинизъм, да се противопостави на претенциите на външни сили да владеят части от тракийската територия, както и прави опит да преодолее тенденциите на децентрализация, а така също и да обезпечи излаз на бреговете на Пропонтида и Егеида.
Що се отнася до одриския цар Котис, то от анализа на изворовите данни се вижда, че пред нас се разкрива един способен елинистически владетел, дипломат и воин, за когото античните автори не пестят похвали, а това те не правят често за тракийски владетели. Като се вземе предвид и комплицираната военно-политическа обстановка в Европейския югоизток през първата половина на ІІ в. пр. Хр., в която действа Котис, син на Севт, то той с пълно право може да бъде приет за достоен последовател във военно-политическите дела на своя предшественик Котис І (383-359 г. пр. Хр.). Именно Котис, син на Севт, през 171 г. пр. Хр. разгромява под хълма Калиник достоен противник на бойното поле като италийската конница. Терес залага на друга карта, избраното от него военно-политическо направление е достойно за уважение, но уви, за разлика от това на Котис, не е в състояние да донесе никакви позитиви.
След ІІІ македонска война, но особено след поражението на Андриск през 149/148 г. пр. Хр., превръщането на Македония в римска провинция през 146 г. пр. Хр. и разрушаването на Коринт от Луций Мумий Ахейски през същата 146 г. пр. Хр., сенатът променя основата насока на римската външна политика, което засяга и тракйските народи. В римските ръководни среди вече се налагат политическите принципи на Катон Стари, Публий Сулпиций Галба и Марк Валерий Левин, които подкрепят тотална военно-политическа и икономическа експанзия в райоана на Средиземноморието, за сметка на възгледите на т. нар. Сципионов кръг групиран около Публий Корнелий Сципион Африкански (235-183 г. пр. Хр.), чиито идеологични продължители са Тит Квинкций Фламинин и Публий Корнелий Сципион Емилиан Африкански Млади, базиращи се на постепенно оформяне на едно римо-елинистическо койне.



Цитирани антични автори

1.Арpianus. Bella Civilia (Viereck; Roos; Mendelssohn).
2.Appianus. Macedonica (Viereck; Roos; Mendelssohn).
3.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
4.Cicero. De republica (Müller; Tullius; Ziegler; Clark).
5.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
6.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
7.Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini).
8.Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati).
9.Herodotus. Historiae (Hude).
10.Pausanias. Graeciae descriptio (Schubart; Rocha-Pereira; Jones).
11.Plutarchus. Aemilius Paulus (Ziegler).
12.Plutarchus. Crassus (Ziegler).
13.Plutarchus. Regum et imperatorum apophthegmata (Hubert).
14.Polybius. Historia universalis (Büttner - Wobst; Paton).
15.Tacitus. Annales (Koestermann ).
16.Titus Livius. Ab urbe condita; Periochae (Weissenborn-Müller-Heraeus).
17.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
18.Velleius Paterculus. Historia Romana (Stegmann de Pritzwald; Woodman; Hellegouarc'h).
19.Zonaras. Epitome historiarum (Dindorf).



Цитирана литература

1.Niese B. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der Schlacht bei Chäronea. Bd. ІІІ, Gotha, 1899. S. 29; Walbank F. Philip V of Macedon, Cambridge, 1940, p. 242-243; Danov Ch. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur Gründung Konstantinopels. - In: ANRW, Berlin - New York, 1979, S. 90; Hatzopoulos M. Les politarques de Philippopolis. - In: Acten des III ten internazionalen thrakologischen Kongresses II. Wien, 1986, 141.
2.Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Част, І. - В: ГСУ-ФФ. Т. LІV/3, 1959/60, с. 28; ср. Тачева М. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. Второ допълнено издание, София, 1997, с. 56 - авторът разглежда този поход, като продължение на военната кампания на Филип V от 184 г. пр. Хр., насочена срещу траките от околността на Бизантион.
3.Кабакчиев Ю. Фракия и закат крупных эллинистических монархий. - In: BHR, 1-2, 1992, 8.
4.Тодоров И. Неизвестните тракийски владетели 542 - 798 а. u. c., Велико Търново, 1998, с. 49-50.
5.Моммзен Т. Истории Рима, Том 2, Книга 4, Москва, 2001, с. 62.
6.Тодоров И. Цит. съч., с. 30.
7.Кабакчиев Ю. Фракия и закат ..., 10.
8.Detschew D. Die thrakischen Sprachreste, 2, Auflage. Wien, 1976, S. 39.
9.Моммзен Т. Цит. съч., Том 1, Книга 3, с. 329
10.Папазоглу Ф. Македонски градови у римско доба, Скопие, 1957, с. 263-266 с лит; Фол А. Политическа история на траките. София, 1972, с. 101-104 с лит.
11.Condurachi E. Kotys, Rome et Abdére. - In: Latomus, 29, 1970, 581-594.
12.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 54-55.
13.Тачева М. Проблеми на тракийската политическа история (II в. пр. н. е. - 45 г. от н. е.). - В: ГСУ-ИФ, 76, 1983, 54.
14.Hatzopoulos M. La politique thrace des derniers Antigonides. - In : Pulpudeva, 4, 1983, p. 84.
15.Condurachi E. Op. cit., 581-594.
16.Chrianky G. Rome and Cotys, two problems: 1. The diplomacy of 167 B. C. 2. The date of Silloge3 656.- In: Athenaeum, 1, № 3-4, 1982, 477; Тачева М. История на българските земи..., с. 61.
17.Кабакчиев Ю. Фракия и закат крупных ..., 11-12.
18.Мушмов Н. Монетите на тракийските царе. Сборник В. Дякович, София, 1927, 238, № 177 (авторът определя този тип като глава на Аполон); ср. Юрукова Й. Монетите на тракийските племена и владетели, T I, София, 1992, с. 158; Youroukova Y. Coins of the Ancient Thracians. - In: BAR Supplementary Series 4. Oxford, 1976, 24 Pl. 15 (Figs. 90 - 94 ), p. 34, № 124.
19.Юрукова Й. Монетите на тракийските племена..., с. 158-159; по въпроса за монетите на Филип V и Персей виж Mamroth A. Die Silbermünzen des Königs Perseus.-In: Zeitschrift für Numismatika, ХVІІІ, 1928; виж Mamroth A. Die Silbermünzen des Königs Philippos V von Makedonien. - In: Zeitschrift für Numismatika, ХL, 1930; виж Mamroth A. Die Bronzenmünzen des Königs Philippos V von Makedonien. - In: Zeitschrift für Numismatika, XLII, 1935; виж. Francke P. Zur Finanzpolitik des makedonischen Königs Perseus während des Krieges mit Rom 171-168 v. Chr. In: - JNG, VІІІ, 1957; Прокопов И. Тетрадрахма на Персей. - В: Нумизматика, 4, 1985, 3-5; Прокопов И. Циркулацията на бронзовите монети на Филип V и Персей в Югозападна България. - В: Нумизматика, 3, 1986, 5-20; Прокопов И. Находки на македонски монети в региона на Горна и Средна Струма от края на ІІІ до І в. пр. н. е. В: Сб. Пауталия 85, 1986, 6-14; Драганов Д. Монетите на македонските царе. Част ІІ от Филип ІІІ Аридей до Персей, Ямбол, 2001, с. 99-131; 180-203.
20.Мурыгина Н. Сопротивление фракийских племен римской агрессии и восстание Андриcка. - В: ВДИ, 2, 1957, 80.
21.Кабакчиев Ю. Утвeрждение Рима в Северо-Восточном Сридиземноморье и “мрачно столетие” для Фракии ( 170 - 70 гг. До н. э. ), - In: BHR, 4, 1993, 5.
22.Danov Ch. Die Thraker ..., S. 100.
23.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 33.
24.Тодоров И. Цит. съч.,, с. 33-34.