Appianus. Macedonica. (fragmenta) [X. Μακεδονική καὶ Ἰλλυρική (Ῥωμαϊκά)]
(Mendelssohn; Viereck; Roos)
Αππιανός εξ Αλεξανδρείας
(около 95 г. - около 170 г.)

І. [От сборника “За посолствата;” U. с. 357] Римляните отначало не обръщали внимание на македонския цар Филип [Филип V (221-179 г. пр. Хр.)], който започнал война с тях, като въобще не мислили за него, докато Италия била под ударите на Ханибал, а основните им значителни армии били заети с Либия, Картаген, Иберия и възстановяването на властта в Сицилия. Самият Филип [Филип V] под влияние на желанието да разшири властта си, без да претърпи по-рано никаква обида от римляните, изпратил пратеници в Италия при Ханибал, начело с Ксенофон, като обещал съюз на Ханибал срещу Италия, ако и той му помогне в Елада [215 г. пр. Хр. – Liv. XXIII. 33; 34 e по-подробен]. Когато Ханибал се съгласил с това, заклел се в спазването на договора [Polyb. VII. 9. 13; Liv. XXIII. 33, 10-12; Zon. IX. 4. 2] и на свой ред изпратил пратеници, за да приемат клетва от Филип [Филип V], то пратениците и на двете страни били заловени от римска триера и заведни в Рим. Въпреки това Филип [Филип V] нападнал Керкира, която се намирала в съюз с римляните.
ІІ. [От ватиканските манускрипти на кардинал Маи; Mai. с. 368] [215 г. пр. Хр.] Римляните били подтикнати на война срещу Филип [Филип V] от следните думи на Сибилите [Paus. VII. 8. 9 – този фрагмент е много спорен, някои изследователи с основание отричат, че той принадлежи на Апиан – например Hannake]: Вие, македони, горди с властта на царете Аргеади. За Вас цар Филип ще бъде и голяма благодат и скръб. Първият [Филип ІІ (359-336 г. пр. Хр.)] ще Ви достави полиси и царе на пълноправни народи. Цялата тази слава ще погуби последният Филип [Филип V], победен от силата на хора, които ще дойдат от запад (и от изток).
ІІІ. [От сборника “За посолствата;” U. с. 357] [208 г. пр. Хр.] Посланиците на египетския цар Птолемей [Птолемей IV Филопатор (220-204)], а с тях и други – от хиосците, митиленците и Амюнандър, цар на атаманите [Polyb. XVI. 27. 4; XVIII. 1. 3; 10. 7-8; XX. 10. 5; XXI. 25. 1-3 – Атамания се намира на границата на Тесалия и Епир], на два пъти отивали там, където етолийците обикновено свикват своите общини за разглеждане на делата [Термон при известния храм на Аполон], за да примирят римляните, етолийците и Филип [Филип V]. Присъстващият там Сулпиций [Публий Сулпиций Галба Максим консул през 211 г. пр. Хр. – Liv. XXVI. 28; XXVII. 30; XXXI. 14; XXXII. 1; Polyb. VIII. 3. 6; IX. 6. 6; 42. 1. 4; X. 41. 1; XVI. 24. 1] казал, че не притежава пълномощия, за да реши относно мира, като тайно писал на сената как е в интерес на римляните, етолийците да са във война с Филип [Филип V]. Поради това сенатът възпрепятствал сключването на мира и изпратил в подкрепа на етолийците 10 000 души пехота и 1 000 души конница; с тяхна помощ етолийците завзели Амбракия [полис в Епир, Теспротида, на север от Амбракийския залив - Polyb. IV. 61. 2. 7], която малко по-късно, след като те отплавали [римляните], Филип [Филип V] си върнал обратно. Посланиците се срещнали отново [с етолийците] и открито заявили, че Филип [Филип V] и етолийците чрез разприте си обричат елините на римско робство, подтиквайки ги да предприемат чести покушения върху Елада. Сулпиций станал, за да възрази на това, но народът не го слушал, а всички викали, че посланиците имат право. 2. [205 г. пр. Хр.] Накрая, етолийците първи, без да се съобразяват с римляните, сключили мир с Филип [Филип V] и скоро неговите посланици и римските военачалници пристигнали в Рим за мирни преговори. Бил сключен договор [Liv. XXIX. 12] между римляните и Филип [Филип V], така че нито те, нито противникът да заплашва приятелите на противоположната страна. По този начин завършило първото стълкновение между Филип [Филип V] и римляните, но нито една от страните не считала договора за надежден и сключен по добра воля.
ІV. [От сборника “За посолствата;” U. с. 358]  [200 г. пр. Хр.] Не след дълго Филип [Филип V], нареждайки на тези от поданиците си, които живеели до морето, да сформират флот, завзел Самос и Хиос [Polyb. XVI. 2-8; XVIII. 2. 1; Liv. XXXII. 33], опустошил част от територията на Атал [Атал І Сотер (241-197 г. пр. Хр. – през 211 г. пр. Хр. встъпва в съюз с Римската република)] и се опитал да завземе самия Пергам, като не пощадил нито светилищата, нито могилите; той опустошил и Переата на родосците [родоските владения в Кария срещу крайбрежето на о-в Родос], въпреки че те [родосците] му били посредници при сключването на мира, а с друга част от войската опустошил Атика и обсадил Атина, като че ли нищо от това не засягало [интересите] на римляните. Разказват, че Филип [Филип V] и сирийският цар Антиох [Антиох ІІІ Велики (224-187 г. пр. Хр.)] си обещали помежду си следното: Филип [Филип V]  на Антиох [Антиох ІІІ Велики] – да го подпомогне във войната срещу Египет и Кипър – която водил тогава, още като дете, Птолемей ІV, наречен Филиопатор [Апиан бърка с Птолемей V Епифан (204-181 г. пр. Хр.), който е син на Птолемей ІV Филопатор (221-205/204 г. пр. Хр.)], Антиох [Антиох ІІІ Велики] на Филип [Филип V] – да воюва с него срещу Кирена, Цикладските о-ви и Йония. С този слух, който развълнувал всички, родосците запознали римляните. Именно родосците и пратениците на Атина обвинявали Филип [Филип V] за обсадата. Етолийците придумани, също обвинявали Филип [Филип V], че и по отношение на тях се оказал неверен, като искали отново да бъдат включени към римските съюзници. Римляните порицали етолийците за неотдавнашната им измяна, но отправили пратеници при царя, които да му предадат ултиматум: Антиох [Антиох ІІІ Велики] да не посяга на Египет, Филип [Филип V]  също да не извършва никакви покушения срещу родосците, атиняните, Атал [Атал І Сотер], или който и да е друг от римските приятели. На това Филип [Филип V] отвърнал, че за римляните ще е добре, ако той спазва мира с тях при тези условия, на които е сключен. По този начин бил нарушен сключеният някога договор и римската войска бързо се прехвърлила в Елада, при което пълководец на сушата бил Публий [Публий Сулпиций Галба консул през 200 г. пр. Хр.], а по море – Луций [Луций Апустий Фулон].          
V. [От ватиканските манускрипти на кардинал Маи; Mai. с. 368] [198 г. пр. Хр.] Македонският цар Филип [Филип V] имал разговор [допълненията в този фрагмент са според Didot, Mendelssohn и White] с Фламинин [Тит Квинкций Фламинин консул през 198 г. пр. Хр.]: постигнат чрез посланиците на епиротите. Когато Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] изискал от Филип [Филип V] да се изтегли от Елада, не поради римляните, а заради елинските полиси, и да заплати обещетение за нанесеното на назованите по-горе полиси [според Mendelssohn “да заплати обещетение за нанесеното противозаконно,” или според Diod. XXVIII. 11 “срещу условията на договора”], то Филип [Филип V] отчасти ...
VI. [Suid. s. v. εὔζωνοι]. [198 г. пр. Хр.] Овчарите обещали да проведат лековъоражената войска по непроходима пътека за три дни [епирските селяни обещали да изведат римляните в тил на Филип V в хода на ІІ македонска война (200-197 г. пр. Хр.), изпълнявайки нарежданията на епирота Харопс – Liv. XXXII. 11; 12].
VII. [От сборника “За посолствата;” U. с. 359] [198 г. пр. Хр.] Луций Квинтий [Луций Квинкций Фламинин, брат на Тит Квинкций Фламинин, претор през 199 г. пр. Хр., легат и предводител на флотата в армията на своя брат през 198 г. пр. Хр. и консул през 192 г. пр. Хр.] изпратил на събранието на ахеите пратеници, които заедно с атиняните и родосците ги убеждавали да преминат на тяхна страна, като изоставят Филип [Филип V]; от своя страна Филип [Филип V] също изпратил пратеници [при Ахейския съюз], искайки помощ, като от (ὡς) съюзници [според Bekker, докато според Didot трябва да се чете помощ против съюзниците]. Те [ахеите], понеже били обременени от междуособната война със своя съсед – лакедемонския тиран Набис [Набис завзел властта в Лакедемон през 206 г. пр. Хр. - той е последният спартански цар от Еврипонтидите], не били на едно мнение и се намирали в затруднение, но повечето предпочитали съюз с Филип [Филип V] и не гледали добре на римляните, поради някои противозаконни действия на военачалника Сулпиций [Публий Сулпиций Галба] в Елада [Polyb. IX. 42. 7; XXII. 11. 9]. И когато проримската фракция се опитала да се наложи, мнозинството с негодувание напуснали събранието, а останалите, поради малкия си брой, били принудени да се примирят и сключили договор с Луций [Луций Квинкций Фламинин], като веднага се отправили с него срещу Коринт, взимайки обсадни машини.
VIII. [От сборника “За посолствата;” U. с. 359] [197 г. пр. Хр.] Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] за втори път провел преговори с Филип [Филип V] в Мелийския залив, тъй като сега родосците [според Schweighauser, докато във всички ръкописи пише римляните], етолийците и царят на атаманите Амюнандър обвинявали Филип [Филип V], то Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] изискал от Филип да изведе гарнизоните си от Фокида, за да могат и двете страни да изпратят посланици в Рим. Когато това било изпълнено, елините молили в римския сенат Филип [Филип V] да изведе от Елада трите гарнизона, които самият той нарекъл оковите на Елада: първият – от Халкида  [о-в Евбея], който заплашвал Беотия, Евбея и Локрида; вторият от Коринт, затварящ Пелопонес подобно на врати; третият – от Деметриада [Тесалия], който контролирал етолийците и магнетите; сенатът попитал пратениците на Филип [Филип V], какво мисли царят за тези гарнизони, а когато те отвърнали, че нямат предства, то сенатът заявил Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] сам да реши и предприеме най-справедливото. С такъв отговор посланиците се завърнали от Рим, Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] и Филип [Филип V] за нищо не се договорили помежду си и подновили военните действия.
IX. [От сборника “За посолствата;” U. с. 359] [197 г. пр. Хр. – битката при Кинскефале] Победен отново, Филип [Филип V] изпратил пратеник при Фламинин [Тит Квинкций Фламинин]. Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] отново му разрешил да се срещне с него за преговори по примирието, въпреки че етолийците много злословили срещу него [Тит Квинкций Фламинин] как бил подкупен с подаръци, оплаквайки се, че бързо променял решенията си за всичко; но Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] считал, че няма да е изгодно нито за римляните, нито за елините, след разгрома на Филип [Филип V] да се въздигнат етолийците. А вероятно и бил доволен от бързата и неочаквана победа. След като определил мястото, където трябвало да пристигне Филип [Филип V], той [Тит Квинкций Фламинин] поискал по полиси мнението на съюзниците. Думите на останалите [Според Mendelssohn у текста на Апиан стояло “атаманите”] били изпълнени с умереност, понеже те с подозрение гледали на непостоянството на щастието, доказано и от това, което бил принуден да изпита Филип [Филип V], считайки, че той претърпял това нещастие не поради слабост, а от стечение на лоши обстоятелства; но Александър, предводителят на етолийците, казал, че Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] не знаел, как нито за римляните, нито за елините няма да има по-полезно нещо от унищожаването на властта на Филип [Филип V - Polyb.  XVIII. 3-4; 10. 9; 36. 5-9; 37. 1; XXI. 25. 11]. 2. На това Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] отвърнал, че Александър не познава характера на римляните, които никога не са унищожили никои от враговете си от веднъж, но пощадили много, от виновните пред тях, в това число неотдавна и картагенците, чиято собственост била върната, като постъпилите несправедливо били приети за приятели [на римския народ]. “Ти знаеш и това, – казал Фламинин [Тит Квинкций Фламинин], – че много варварски народи, които живеят на границите на Македония, ще предприемат лесно набези към елините, ако някой унищожи македонската династия. Поради това, аз считам, че е наложително да се съхрани държавата на македоните, за да могат те, сражавайки се срещу варварите, да защитават вас [елините];” на Филип [Филип V] наредил да се оттегли и върне на елините тези места, които досега отказвал да предаде; той трябвало да заплати на римляните двеста таланта като военен разход и да предаде знатни заложници, сред които и собствения си син Деметрий; докато сенатът не утвърди това било определено четиримесечно примирие. 3. [196 г. пр. Хр.] Филип [Филип V] приел всички условия; сенатът, след като се запознал с тях, утвърдил мира [Liv. XXXIII. 30; Polyb. XVIII. 27; Plut. Flam. 10], но, смятайки условията на Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] за много леки, разпоредил всички елински полиси, които се намирали под властта на Филип [Филип V], да се считат за свободни, а Филип [Филип V] да изведе гарнизоните си от тях до наближаващите Истимийски игри; да предаде на Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] всичките си кораби, които притежавал, освен една хексера [според Polyb. XVIII. 44 хексадекерта] и пет малки плавателни съда; така също веднага да предаде на римляните петстотин таланта в сребро и петстотин в продължение на десет години, разпределени на равни годишни вноски; да предаде всички пленници и бегълци. Това добавил сенатът, а Филип [Филип V] приел всичко; от това добре проличава мекотата на Фламинин [Тит Квинкций Фламинин]. Сенатът изпратил при Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] съветници, както е обичайната практика у римляните при края на война, десет човека, с които Фламинин бил длъжен да организира всичко, което е придобито през тази война [ІІ македонска война 200-197 г. пр. Хр.]. 4. След като направил всичко необходимо заедно с посланиците, Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] отишъл на Истмийските игри, когато стадионът вече бил пълнен с народ, той поискал чрез тръбен звук да се въдвори мълчание, а глашатаят обявил: “Римският народ, сенатът и пълководецът Фламинин, побеждавайки македоните и цар Филип, желаят Елада да бъде свободна от чужди гарнизони, да не плаща налози и да живее според обичаите и законите си.” След това започнали силни викове, настанала радост, всички зашумели весело [Според Nauck предходната дума е съмнителна] и един след друг призовавали глашатая да повтори съобщеното [Polyb. XVIII. 42-46; Liv. XXXII. 32; Plut. Flam. 10]. Те хвърляли венци и ленти върху пълководеца [Тит Квинкций Фламинин] и постановили да му се издигнат статуи по полисите. Изпратили и пратеничество със златни венци на Капитолия, за да изразят благодарност, като поискали да бъдат приети за римски съюзници. Така завършила тази втора война с Филип [Филип V – 196 г. пр. Хр.] 5. [190 г. пр. Хр.] Не след дълго Филип [Филип V] дори подпомогнал римляните в Елада срещу цар Антиох [Антиох ІІІ Велики]; когато те [римляните] се отправили срещу Антиох [Антиох ІІІ Велики] в Азия, той [Филип V] ги превел през Тракия и Македония по-неудобен път на собствени разноски [(и пари) – това допълнение се счита от всички издатели за излишно, единствено White смята, че в текста стои “отряди”], като доставял продоволствие, проправял пътеки, издигал мостове над труднопроходимите реки и разбил нападащите траки, докато не достигнали Хелеспонта. Заради това сенатът освободил неговия син Деметрий, който бил заложник при римляните, и му опростил плащането на паричните вноски, които оставали да се изплатят. Тези същите траки, когато римляните се връщали след победата над Антиох [Антиох ІІІ Велики], а Филип [Филип V] вече не бил с тях, им отнели плячката и много избили [от римляните]; това твърде ясно показва колко полза имали [римляните] от Филип [Филип V], когато отивали срещу Антиох [Антиох ІІІ Велики]. 6. [183 г. пр. Хр.] След края на войната срещу Антиох [Антиох ІІІ Велики] много започнали да обвиняват Филип [политическите противници на Филип V], че от една страна той нанася обиди, а от друга – не изпълнява това, което било разпоредено от Фламинин [Тит Квинкций Фламинин], когато той организирал реда в Елада. За да отговори на тези обвинения в негова защита [на Филип V] като пратеник заминал Деметрий, който бил приятен на римляните, още от времето на своето заложничество, а и Фламинин [Тит Квинкций Фламинин] усилено го препоръчал в сената. Тъй като той бил млад и се вълнувал, то му казали да прочете добре записките на баща си, в които по всяка точка било отбелязано какво е направено, както и какво предстои да се направи, въпреки че е несправедливо: тази забележка била направена по много точки. Сенатът, като изказал уважението си към неотдавнашната му готовност [ревност] срещу Антиох [Антиох ІІІ Велики], отговорил, че му прощава, но допълнил – “заради Деметрий”. Тъй като по всеобщо мнение той [Филип V] бил много полезен на римляните във войната срещу Антиох [Антиох ІІІ Велики], а можел да им причини много неприятности, ако бил приел молбата на Антиох [Антиох ІІІ Велики] да му съдейства, то Филип [Филип V] възлагал именно на това големи надежди, но виждайки как не му се доверяват, като обръщат внимание на обвиненията срещу него, че вместо благодарност е удостоен с прошка, и то поради Деметрий, той почувствал огорчение и гняв, но прикрил тези две чувства. Когато при разрешаването на един спор с римляните много от принадлежащото на Филип [Филип V] предали на Евмен [Евмен ІІ Сотер (197-160/159 г. пр. Хр.) – Polyb. XX. 1. 4], с намерение да го отслабят, той тайно започнал да се подготвя за война.
Х. [Suid., s. v. τετρῦσθαι] [Неясен фрагмент, повечето издатели го поставят след fr. 3] Филип унищожил плаващите (или плаващите на кораби) срещу него, за да не могат да кажат на римляните (`Ρωμαίοις), че силите на македоните са изчерпани (или за да не могат римляните да кажат, че силите на македоните са изчерпани).
XI. [От сборника “За посолствата;” U. с. 364] Римляните се отнасяли с подозрение към бързото засилване на Персей (Περσεύς) [179-168 г. пр. Хр.]; особено ги притеснявало приятелството и разположението на елините към него, понеже римските пълководци предизвикали ненавист [на елините] към римляните. А когато и пратениците, които били изпратени при бастарните [келтски (според други изследователи германски или сарматски) народ, живеещ на север от река Истрос (и по островите) към Днестър и Днепър – от 184/183 г. пр. Хр. се намирал в съюз с Антигонидите], съобщили, че видели укрепването на Македония, добре снаражени армии и обучена младеж, то това още повече разтревожило римляните. Като забелязал това, Персей изпратил други пратеници, с желание да притъпи подозрението. По същото време в Рим пристигнал и Евмен [Евмен ІІ Сотер], цар на Азия, намираща се около Пергам, който се опасявал от Персей поради враждата си с Филип [Филип V]; той [Евмен ІІ Сотер], влизайки на заседанието на сената, открито го обвинил [Персей] в това, че винаги се е отнасял враждебно към римляните, убил брат си [Филип V убил Деметрий през 181 г. пр. Хр. по внушение на Персей], който имал добри контакти с тях и подпомагал Филип [Филип V], когато предприемал приготовления за война срещу римляните; както и в това, че като станал цар не ги намалил с нищо, а дори значително ги увеличил; освен това той много гледал към Елада, встъпил в съюз с бизантийците и беотийците, придобил значителна оперативна база в Тракия, която притежавала значително военно значение и провокирал конфликта между тесалийците и перебите, които имали намерение (τι) [Според Mendelssohn “неотдавна”] да изпратят претеници при вас [римляните] по този повод [172 г. пр. Хр.]. 2. "От вашите – казал той [Евмен ІІ Сотер] – приятили и съюзници Абруполис [династ на сапеите, тракийски народ. Той е единственият тракийски владетел, който реагира около 179-178 г. пр. Хр. и предприема антимакедонска акция, непосредствено след смъртта на Филип V и възцаряването на сина му Персей. Красноречив знак за авторитета на Антитонидите в Тракия през първата половина на ІІ в. пр. Хр.], той [Персей] лишил от власт, а Артетавър, династ на илирийците, дори убил, организирайки заговор, а като свършил това взел и държал при себе си (убийците му)." Той [Евмен ІІ Сотер] клеветил и за неговите династични бракове, двата сключени с царски фамилии [Персей се оженил за дъщерята на сирийския цар Селевк ІV Филапатор (187-176 г. пр. Хр.), а сестра си дал за жена на витинския цар Прусий ІІ (186-148 г. пр. Хр.) - Liv. XLII. 11. Освен това една друга дъщеря на Филип V била дадена за жена на одриския цар Терес, вероятно по това време – около средата на ІІ в. пр. Хр. Терес се оказва единственият владетел в пряка връзка с династията на Антигонидите, поради което след време коронясва в Бизия претендента за македонската корона Андриск (Псевдо-Филип) – Diod. еxc. 16=FHG], отбелязвайки, че сватбените процесии на невестите били съпроводени от родоския флот. Приписал му във вина и неговото трудолюбие и трезвеност в живота, при това той [Персей] бил все още толкова млад и за кратко време заслужил от мнозина любов и похвала. Без да пропуска нищо, което би могло да предизвика завист, ненавист и страх, [повече] отколкото преките обвинения, Евмен с настойчивост искал от сената да отстрани младия враг, който бил толкова славен и близък съсед. 3. Сенатът, който не искал да има близо до себе си цар – разумен, трудолюбив (φιλόπογον) [във всички ръкописи е отбелязано “философ”], добре разположен към много и изключително бързо въздигнал се наследствен враг, на основание на думите, които пред него [римския сенат] произнесъл Евмен [Евмен ІІ Сотер], решил да воюва срещу Персей. Но, тъй като искал решението да остане в тайна, той [римския сенат] не допуснал до себе си Харпал, който бил изпратен от Персей да възрази на Евмен [Евмен ІІ Сотер], както и пратеника на родосците [според Liv. XLII. 14-15 се казвал Сатир], който искал да отговори в лицето на Евмен [Евмен ІІ Сотер], докато се намирал в Рим, а го приел [сенатът], когато той си заминал. Пратеникът на [родосците] поради тази причина останал много огорчен и отговорил по-рязко от необходимото, което още повече раздразнило римляните, които и без това имали желание да воюват [последната дума е допълнена от Mendelssohn] срещу Персей; но и много от сенаторите обвинявали Евмен [Евмен ІІ Сотер], че поради завист и личен страх предизвикал такава значителна война. Родосците не приели неговото [на Евмен ІІ Сотер], тържествено пратеничество за празника на бог Хелиос, единствено от всички царски пратеничества. 4. Самият Евмен [Евмен ІІ Сотер], завръщайки се в Азия, от Кира [пристанище на Делфи на Крисейския залив] се отправил в Делфи, за да принесе жертва; там четири човека, които се били скрили зад неголяма стена, направили покушение върху него. Римляните изтъкнали и други причини за войната срещу Персей, когато все още за нея нямало решение; те изпратили посланици при приятелските царе – Евмен [Евмен ІІ Сотер], Антиох [Антиох ІV Епифан (175-164 г. пр. Хр.)], Ариарат [Ариарат ІV Евсеб (220-163 г. пр. Хр.)], Масанаса [Масиниса - цар на Нумидия около 240 –около 149 г. пр. Хр.] и Птолемей [Птолемей VІ Филометор (181-146 г. пр. Хр.)], цар на Египет, други посланици изпратили в Елада, Тесалия, Епир, Акарнания и на островите [в Егеида], за да привлекат, доколкото е възможно, съмишленици [Liv. XLII. 39; 46]; това особено развълнувало елините, въпреки че били разположени към Персей, понеже бил филелин, то някои от тях се принудили да влязат в съглашение с римляните. 5. [171 г. пр. Хр.] Като разбрал за това, Персей изпратил посланици в Рим [за втори път], които да заявят, че той не разбира и би искал да научи, поради каква причина те прeнебрегват съглашението и изпращат пратеничества срещу него, който се явява техен приятел; ако те го упрекват в нещо, то това е необходимо да се обсъди в разговор. Сенатът продължил да го обвинява във всичко, за което говорил Евмен [Евмен ІІ Сотер] и самият Евмен [Евмен ІІ Сотер] претърпял от него, но най-вече в това, че е завзел Тракия, притежава войска и запаси, като човек, който няма намерение да остане спокоен. Тогава той отново изпратил други пратеници, които въведини в сената, казали следното: “За нуждаещите се от повод за [обявяване на] война римляни всичко това е достатъчно. Но, ако уважавате договорите, а самите Вие гръмко заявявате, че за Вас те имат огромно значение, то заради какво претъряно от Персей, Вие (αἴρεσθε) тръгвате на война срещу него? Вероятно, поради това, че той притежава войска и военно снаряжение. С това той разполага не против Вас, понеже на другите царе не пречите да притежават тези неща; няма нищо противозаконно да разполага със [военна] сила срещу тези, които се намират под негова власт, срещу съседите и чуждите врагове, ако те решат да нападнат. Към Вас, о римляни, той изпрати посланици да преговарят за мир и неотдавна възобнови договора. 6. Бил прогонил Абруполис от царството му. Да, но защитавайки се, понеже той предприемал набези на наша територия. И това Ви го съобщи самият Персей, а след това възобновихте съглашението с нас, наистина, тогава все още не се беше появил клевтникът Евмен [Според Mendelssohn “още не бил го оклеветил”]. И така делото с Абруполис предшестваше договора и Ви се стори, когато го сключихте, справедливо. Той предприел поход срещу долопите [народ в Тесалия, живеещ по склоновете на Пинд], тъй като принадлежат към неговото царство, би изглеждало жалко, ако той е длъжен да Ви дава отчет за вътрешите дела. Въпреки това той даде обяснение, понеже много Ви уважава и цени доверието към него. Тези долопи убили своя управител, като го измъчвали, поради което Персей пита, какво Вие бихте направили, ако вашите поданици извършат нещо подобно. Но някои от убийците на Артетавър живеели в Македония. Да, но по общия закон за всички хора, по който и Вие приемате бежанци от други държави. Като научил какво Вие му приписвате във вина, то той всенародно обявил, че ги прогонва от пределите на царството. 7. На бизантийците, етолийците и беотийците бил съюзник не против Вас, но срещу други. И отдавна (πάλαι) [във всички ръкописи пише “по-рано”] това беше съобщено от нашите посланици и Вие не го порицахте до клеветите на Евмен [Евмен ІІ Сотер], но не позволихте на нашите пратеници да го изобличат в лице. И накрая покушението, което беше извършено срещу Евмен [Евмен ІІ Сотер] в Делфи, Вие приписвате на Персей, но колко елини, колко варвари изпращаха пратеничества при Вас против Евмен [Евмен ІІ Сотер]; за всички тях този долен човек е враг. А относно Херений [в повечето ръкописи е отбелязан като Хрений] в Брентесий [т.е. Брундизий] кой би повярвал, че той, който е римлянин, ваш приятел и проксен [ролята на проксена била подобна на днешните консули в чужда държава], ще бъде подготвен (ἡλειθεν) [сторогръцката дума е дадена според Mendelssohn и означава “да подготви атлета за бой.” Атическият оратор Дамад (380-319/318 г. пр. Хр.) използва често същата дума. В ръкописите се употребява “взет”] от Персий за отравяне на сената, как чрез него той би могъл да унищожи сената или да направи останалите [живи] по-благосклонни като избие една част [от тях]? Но Херений излъгал там за това, което Ви подстрекава за война, давайки добър предлог. Евмен [Евмен ІІ Сотер] от вражда, завист и страх не се поколебал да обвини Персей в това, че е приятен на много народи и обича Елада, че вместо пиянства и разкош управлява с мъдрост своето царство. И Вие, когато той [Евмен ІІ Сотер] говореше, допуснахте да слушате такива речи. 8. По този начин насочвате в голяма степен неговата клевета [на Евмен ІІ Сотер] срещу самите себе си, като карате да се мисли, че не търпите съсъд, който е разумен, справедлив и трудолюбив. Персей призовава Херений, Евмен [Евмен ІІ Сотер] и всеки, който пожелае, [да се яви] при Вас на разследване и съд, той Ви напомя за готовността [ревността] и помощта на своя баща [Филип V] против Антиох Велики [Антиох ІІІ Велики]. Когато имахте нужда от нея, то тя Ви беше добре дошла, но позорно я забравяте, когато небходимостта е отминала. Той [Персей] се позовава на договорите, сключени от Вас с баща му [Филип V] и самия него. Освен това не се притеснява да се обърне към Вас с призив да уважавате боговете, на които се кланяте, да не започвате несправедлива война срещу приятели и да не поставяте във вина съседството, благоразумието и въоражаването; тъй като е недостойно и Вие подобно на Евмен [Евмен ІІ Сотер] да сте обхванати от завист и страх. Разумно е точно обратното: да съхраните съсед, грижовен, и по думите на Евмен [Евмен ІІ Сотер] – подготвен [Liv. XLII. 40-41].” 9. Това казали посланиците, но сенатът нищо не им отговорил, а открито взел решение да се обяви война [ІІІ македонска война (171-168 г. пр. Хр.)]. Консулът разпоредил на посланиците да напуснат Рим в същия ден, а в течение на следващите тридесет дни и Италия. Това било разпоредено и на македоните живеещи там [в Рим и Италия]. След това заседание на сената веднага настанало вълнение, понеже от много места изведнъж прогонили толкова голям брой хора, които за такова кратко време нито могли да намерят необходимите животни, нито да опаковат цялото си имущество. В бързината някои не могли да дойдат до мястото определено за сбор, а пренощували по пътищата, други заедно с жените и децата си легнали около вратите. Всичко станало, както се случва при такава неочаквана разпоредба; изненадата може да стане по-ясна от факта, че всичко се вършило с помощта на посланиците [според Schweighauser “тъй като пратеничеството още присъствало;” според Mendelssohn “тъй като доскоро пратеничеството било в града”].
XII. [От сборника “За посолствата;” U. с. 369] Персей след победата, за да се подиграе на Крас [Публий Лициний Крас консул през 171 г. пр. Хр. - Liv. XLII. 57; Iust. XXXIII. 1; Plut. Aem. Paul. 9] и да издевателства над него, или да изпита какво е настроението му в момента, или по друга причина, изпратил при него пратеници с предложение за мир, като обещал да даде много от това, което баща му Филип [Филип V] не бил склонен да отстъпи, именно поради това изглеждало, че той се подиграва и изпитва. На това Крас отговорил, че  за римляните е недостойно да сключат мир с него, ако не им предаде македоните и самия себе си [Polyb. XXVII. 8. 6-11]; от срам, че римляните започнали войната с поражение, Крас свикал събрание, на което свидетелствал как тесалийците в нещастието се държали като храбри воини, а обвинил етолийците и другите елини, че те първи избягали. Тези хора, той изпратил [Mendelssohn, за да запази смисъла на текста, предлага  да се чете“ техните предводители” Polyb. XXVII. 15; Liv. XLII. 60] в Рим.
XIII. [Suid. s. v. ᾳλωνευόμενος] През остатъка от лятото и двамата били заети с подготовката на хляба: Персей го вършял (ᾳλωνευόμενος) в полетата, а римляните – в лагера [По нататък у Suid. се съдържа фраза, която някои изследователи отнасят към Апиан “Персей имаше намерение да изгори плявата (или поради плявата)” - Liv. XLII. 64].
XIV. [Suid. s. v. πιμελής] Квинт Марций Филип [консул през 186 и 169 г. пр. Хр.] първи пристъпил към работа, въпреки че бил на 60-години и освен това тежък и дебел (πιμελής).
XV. [Suid. s. v. ᾳναλαμϐάνειν] [171 г. пр. Хр.] По това време при Персей, който се къпел и отпочивал (τό σωμα ᾳναλαμϐάνοντι), някои бързо влязъл, за да съобщи, че врагът е близо. Той [Персей] изкочил от водата, заявявайки, че е заловен в плен още преди битката.
XVI. [От сборника “За посолствата;” Val. с. 561; откъдето Suid. s. v. Περσεύς Μακεδών] [169 г. пр. Хр.] Падайки духом след бягството, Персей безпричинно убил Никий и Андроник, които преди това изпратил да потопят в морето неговите пари и да запалят корабите (но те запазили парите и корабите) [Liv. XLIV. 10]. След като си получил  отново парите и корабите, той видял в тях [Никий и Андроник] свидетели за позорния си страх, за който те могли да съобщят и на други; от това време той изведнъж се променил, станал жесток и равнодушен към всичко; разсъжденията му не почивали на здрав разум, и него, когото по-рано било лесно да склонят към добро решение, който бил проницателен при съставянето на планове и извънредно смел в боя, с изключение на случаите където грешил поради неопитност, той отведнъж се предал тогава, когато късметът почнал да го изоставя, станал неочаквано страхлив и неразумен, прибързан, с настроение, което се променяло внезапно и непохватен във всичко. Това може да се наблюдава у много, когато с промяната на положението те стават по-малко разсъдливи, отколкото са били по-рано.
XVII. [От сборника “За посолствата;” U. с. 369] Родосците изпратили при Марций [Квинт Марций Филип чрез интригите си изиграл голяма роля за ІІІ македонска война] пратеници, за да го поздравят за благоприятната развръзка във войната срещу Персей. Марций внушил на тези пратеници да убедят родосците да изпратят посолство в Рим (да станат посредници) за прекратяването на войната между римляните и Персей. След като научили това, родосците променили своя възглед, решавайки, че работите на Персей не са толкова лоши: те не могли да си представят, че Марций им дава такова поръчение, без знанието на римляните. Но той в този случай, както и в много други, действал лично, по свое усмотрение. Родосците изпратили посланици в Рим, а други – при Марций.
XVIII. [От сборника “За посолствата;” Val. с. 562] [168 г. пр. Хр.] Гентий, цар на един от илирийските народи [лабеатите], съседни на македоните, сключил съюз с Персей за триста таланта, като получил нещо от това предварително, той нападнал тази Илирия, която била подчинена на римляните, след което оковал римските пратеници Перперна и Петилий [Liv. XLIV. 27; Plut. Aem. Paul. 13], които идвали при него във връзка с нападението. Като разбрал за станалото, Персей не му изпратил останалата част от парите, тъй като считал, че той вече безвъзвратно е станал враг на римляните. Той [Персей] изпратил [пратеници] при гетите, живеещи оттатък Истрос и изпитвал Евмен дали, ако му даде пари няма да премине на негова страна, или да посредничи за мир, или да се откаже от войната, като не подкрепя нито една от страните, понеже добре знаел, че това няма да остане скрито от римляните, а от евентуални [мирни] преговори той [Евмен ІІ Сотер] можел да извлече някаква изгода, или пък тогава това поне ще засили подозренията на римляните към Евмен [Евмен ІІ Сотер]. Евмен [Евмен ІІ Сотер] отказал да мине на негова страна, а за посредничество при сключване на мир поискал триста таланта, но и за бедействие – триста [таланта] [Според Polyb. XXIX. 8 – сумата е 500 таланта]. Научавайки, че от гетите идват 10 000 души пехота и 10 000 души коница като наемници, Персей веднага започнал да се отнася с пренебрежение към Евмен [Евмен ІІ Сотер] като казал, че за бездействие не дава нищо (тъй като това е позор и за двамата), а така също не дава предварително пари за сключване на договор, но ще ги остави в Самотраки, до момента на сключването на договора. Той станал толкова капризен и дребнав вследствие на изпратеното от бога безумие. 2. Но в едно от нещата, на които разчитал, той все пак не се излъгал: Евмен [Евмен ІІ Сотер] станал подозрителен на римляните. Когато гетите преминали Истрос, било договорено да се даде на Клойлий, техния предводител, хиляда златни статера, на всеки конник - десет, а на воините от пехотата половината от това; всичко съставяло около сто и петдесет хиляди в злато. Персей изпратил и няколко хламиди, златни пособия, коне за подарък на предводителя им и десет хиляди в злато. Клойлий [за гетите и техния предводител Клойлий споменава само Апиан, всички останали автори говорят за бастарните предвождани от Клондик Liv. XLIV. 26; Diod. XXX. fr. 19. В този случай Апиан е непрецизен] попитал идващите при него дали носят златото, но когато научил, че то не е у тях, им казал да се върнат при този, който ги е изпратил. Персей, като разбрал за това, понеже бог отново му отнел разума, започнал поради своето непостоянство да обвинява, сред приятелите си - гетите като народ, който по природа е неверен, опитвайки се да не покаже, че се опасява да приеме в лагера си изпратените му двадесет хиляди; той говорил, че едва може да приеме десет хиляди, които да парира, ако вдигнат бунт. 3. Това казал на приятелите си, друго заявил на гетите и искал от тях половината войска, обещавайки да даде полагащото им се злато. С такава непоследователност той бил изпълнен, притеснявал се за пари, които скоро бил наредил да хвърлят в морето. Клойлий като видял връщащите се пратеници, гръмко извикал, носят ли златото и когато те поискали да кажат нещо, той им заявил първо да отговорят на въпроса за златото. След като научил, че то не у тях, той дори без да ги изслуша, отвел войската си назад. Така Персей се лишил от тези съюзници, които идвали към него в точното време и в голям брой. Поради лош разчет, зимувайки във Фила с голяма войска, той [Персей] не нападнал Тесалия, която предоставяла продоволствие на римляните, а напротив направил опит се да възпрепяства доставките на продоволствие от Йония.
XIХ. [От сборника “За посолствата;” Val. с. 565] Когато Павел [Луций Емилий Павел] бил на върха на такова благополучие, божеството завидяло на неговото щастие. От четирите сина, които имал най-старите – Максим [Квинт Фабий Максим Емилиан консул през 145 г. пр. Хр. воювал срещу Вириат в Испания] и Сципион [Публий Корнелий Сципион Емилиан покорител на Картаген през 149 г. пр. Хр. и покровител на известния историк Полибий], той дал за осиновяване на други, а двамата по-млади били застигнати от следното: единият умрял три дни до триумфа, а другият – пет дни след него. Въпреки това Павел [Луций Емилий Павел] се явил пред народа с отчет, както е обичайно пълководците да излагат делата си. Заставайки на форума, Павел [Луций Емилий Павел] казал, че от Брентисий [т.е. Брундизий] той доплавал на Керкира в един ден, от Керкира за пет дни се придвижил до Делфи, където принесъл жертва на бога, за още пет дни дошъл в Тесалия и приел командването на войската, а в следващите петнадесет дни взел в плен Персей и покорил македоните. Постигайки всичко това толкова бързо и щастливо, той почнал да се опасява за войската при нейното завръщане, да не би нещо да се случи “Тъй като войската се завърна благополучно, аз продължих да се опасявам за Вас – казал той – понеже божеството е завистливо [ревниво]. Но след като нещастието връхлетя мен и двамата ми сина умряха, то аз се явявам най-нещастен, но вече не се опасявам за Вас. Заявявайки това, той станал предмет на всеобщо удивление за всичките подвизи и [обект на] съжаление по повод смъртта на децата му. Не минало много време и той също умрял [Луций Емилий Павел Macedonicus умрял през 160 г. пр. Хр.].
XX. [От неизвестен граматик. Bekk. An. с. 143. 11] Внушавайки и това ... [Неясен фрагмент].