Appianus. Illyrica. [X. Μακεδονική καὶ Ἰλλυρική (Ῥωμαϊκά)]
(Mendelssohn; Viereck; Roos)
Αππιανός εξ Αλεξανδρείας
(около 95 г. - около 170 г.)


І. 1. Елините считат за илирийци тези народи, които живеят над Македония и Тракия, от хаоните (Χαόνων) и теспротите (Θεσπρωτῶν) до река Истрос. Толкова огромна е страната, на ширина тя се простира от македоните и горните траки до пеоните (Παίονας), Йонийско море и подножието на Алпите. Ширината на страната е пет дни път, а дължината й е тридесет – [дълга три пъти повече – според ланинския превод на Кандид (Petrus Candidus Decembrius (1399-1477)) – ХV в.], както се говори у елините. Когато римляните влезли в тази страна, то те определили нейната дължина на повече от от 6 000 стадия [римският стадий е равен на 184, 97 м], а ширината приблизително на 1 200 стадия. 2. Говорят, че тази страна е била наречена по името на Илир, син на Полифем; циклопът Полифем и неговата жена Галатея имали деца Келт, Илир и Гал; те като се оттеглили от Сицилия, властвали над келтите, илирите и галатите, които получили имената си от тях. Това предание на мен ми допада най-много, въпреки че други говорят много и различни предания. Разказват, че Илир имал синове – Енхелай, Автарией, Дардан, Мед (Μαῖδον), Тавлант и Переб и дъщери – Парто, Даорто, Дасаро и други, откъдето произхождат тавланти (Ταυλάντιοί), переби (Περραιβοὶ), енхелеи (Ἐγχέλεες), автариеи (Αὐταριεῖς), дардани (Δάρδανοι), [меди (Μαῖδοι)], партени (Παρθηνοὶ), дасарети (Δασσαρήτιοι) и дарси (Δάρσιοι). Самият Автарией, считат те, бил син на Паноний или Пеон, а Пеон имал за синове Скордиск и Трибал, от които именно произхождат народите, носещи техните имена (Αὐταριεῖ δὲ αὐτῷ Παννόνιον ἡγοῦνται παῖδα ἢ Παίονα γενέσθαι, καὶ Σκορδίσκον Παίονι καὶ Τριβαλλόν, ὧν ὁμοίως τὰ ἔθνη παρώνυμα εἶναι). 3. Но това [отделните митографски версии] ще бъде предоставено на разискващите древността. Илирийските народи, както е нормално за такава голяма страна, били много [в изданието LCL изречението завършва на това място и смисълът може да се промени], които са извести и сега; те заемали голямата област на скордиските (Σκορδίσκων) [келтски народ] и трибалите (Τριϐαλλῶν) [според Апиан илирийски народ, който обитава и територии в Тракия], които така се изтощили във взаимни войни, че, ако още е останало нещо от трибалите, то те са се изтеглили отвъд Истрос при гетите (Γέτας), по този начин народът, процъфтяващ при Филип и Александър [Филип ІІ и Александър ІІІ], сега залязва, като името му едва ли е известно на живеещите тук; скордиските, които станали по-същата причина слаби, впоследствие претърпели нещо подобно от римляните и били принудени да избягат по островите на тази река, но след време някои от тях се върнали и се заселили около земята на пеоните, поради това и сега в пределите на пеоните живее народът на скордиските. По подобен начин и ардиеите ('Αρδιαῖοι) [илирийски народ в Далмация], отличаващи се с морската си сила, понеже нанасяли на автариатите (Αὐταριέων) [илирийски народ в Далмация], които били техни съседи, много вреди, били унищожени от тях. След ардиеите моряци станали и либурните (Λιϐυρνοί) – друг илирийски народ [обитаващ територията по брега на Адриатическо море между полуостров Истрия и сверната част на Далмация], който върху бързи и леки плавателни съдове ограбвал Йонийско море и островите; поради това и сега римляните наричат либурни леките и бързи съдове с два реда весла. 4. Автариатите, говорят, били доведени до огромно бедствие от мъстта на Аполон. Разказват, че те заедно с Молистомом (Μολιστόμῳ) [това име липсва у латинския превод на Кандид – ХV в. – то е хапакс] и келтите, наречени кимбри (Κίμβροις), тръгнали на поход срещу Делфи, като голяма част от тях загинали само заради това си начинание, понеже върху тях се изсипали дъждове, бури и мълнии, а когато те се завръщали, били нападнати от неизброимо количество жаби, които, разлагайки се, замърсили цялата вода; след това в тяхната земя започнали да се появяват много вредни изпарения, които предизвикали мор сред илирийците, от тях особено много загивали автариатите; когато те напуснали териториите си, носейски със себе си болестта, никои не искал да ги приеме заради страха (δέος) от зараза [според Mendelssohn поради проклятието]. Изминавайки 23-дневен път, те се поселили в земята на гетите, блатиста и необитаема, около народа на бастарните (Βαστερνῶν) [310-300 г. пр. Хр. – Theop. fr. 41; - неуспешният поход към Делфи е през 279 г. пр. Хр. – Iust. XXXII. 3; Paus. X. 19; Diod. XXII. 9]. При келтите богът поразил земята със земетресение и разрушил селищата; тези бедствия не спирали; тогава те, като напуснали местата си, нападнали илирийците, които били прегрешили заедно с тях и станали слаби от мора, разграбвайки тяхната страна; заразявайки се от тях с болестта, те бягали чак до Пирените [Пиринеите], опустошавайки всичко [по пътя си]. Когато се завърнали на изток, римляните, които помнили за войните си някога с келтите, понеже се опасявали те да не преминат през Алпите в Италия, излезли им насреща предвождани от двамата консули, които, както се знае, загинали заедно с цялата войска [битката при Араусион на река Рона – 6. Х. 105 г. пр. Хр. – кимбрите предвождани от Бойориг унищожават римската войска предвождана от консула Гней Манлий Максим и проконсула Квинт Сервилий Цепион Liv. Per. LXVII; Vell. Pat. II. 12; Tac. Germ. 37; Plut. Mar. 19; Cic. Pro Balbo. 28 ]. Това поражение на римляните предизвикало страх от келтите из цяла Италия, докато римляните, избирайки за военачалник Гай Марий [консул през 107, 104-100 и 86 г. пр. Хр. ], който наскоро бил завършил победоносно войната с народите на либийците (Λιβύων), номадите (Νομάσι) [т.е. нумидийците] и мавросите (Μαυρουσίοις) [т.е. народите в Мавритания], не победили кимбрите, които в няколко сражения били страховито изтребени, както това беше разказано от мен, когато говорих за войната с келтите [App. Celt. 1. 2]. Те [келтите], ставайки слаби, именно поради това не били приети в нито една земя, но като извършили, а и сами изпитали много, се завърнали по своите места. 5. Такова наказание за светотатството богът наложил на илирийците и келтите; но те не се въздържали от светотатство, а отново, заедно с келтите, много от илирийците - особено скордиските, медите (Μαῖδοι) [тракийски народ по средното течение на река Стримон, или, според Апиан, илирийски народ обитаващ територии и в Тракия] и дарданине (Δάρδανοι) [илирийски народ живеещ по горното течение на реките Маргос и Аксиос], извършили набег едновременно към Македония и Елада, като ограбили много храмове, сред които и Делфийския, губейки  този път много [хора]. Изминали тридесет и две години (δεύτερον καὶ τριακοστὸν ἔτος) [неточност от страна на Апиан, хронологичната прецизност не е сред силните страни на този автор; първото стълкновение на римляните с келтите е около 390/387 г. пр. Хр., според някои изследователи Апиан визира събития отнасящи се към 88 или 85/84 г. пр. Хр. Plut. Syll. 12] от времето, когато римляните за пръв път влезли в стълкновение с келтите; през цялото това време с прекъсвания те воювали срещу келтите. Но сега се вдигнали против илирийците под предводителството на Луций Сципион [Луций Корнелий Сципион Азиаген претор през 88 г. пр. Хр.; събитията може да се отнесат и към 85/84 г. пр. Хр.], точно поради ограбването на храмовете, понеже римляните управлявали Елада и Македония. И говорят, че съседните народи не помогнали на тези светотатци, но охотно ги предоставили на Сципион, лишавайки ги от всякаква поддръжка, понеже имали спомен какво се случило с всички илирийци, заради автариатите. Сципион [Луций Корнелий Сципион Азиаген] избил голяма част от скордиските, а тези, които се спасили, отишли по Истрос и островите на реката; с медите и дарданите, бидейки подкупен със свещеното злато, Сципион [Луций Корнелий Сципион Азиаген] сключил мир. И един от италийските автори отбелязва, че заради това у римляните след Луций [Луций Корнелий Сципион Азиаген] до установяването на монархията особено се усилили (πλεόνως ἡκμασε) вътрешните войни [според Mendelssohn “зачестили”]. Ето какво е необходимо да се каже първоначално за тези, които се считат от елините за илирийци. 6. Римляните отличават всички тези народи, а с тях и пеоните (Παίονας), и ретите (Ῥαιτοὺς), и нориките (Νωρικοὺς) и мизите (Μυσούς), живеещи в Европа, и всички други народи, съседни, които живеят с тях отдясната страна на Истрос, ако се плава надолу по течението, един от друг, подобно на елините [т.е. както римляните правят разлика между отделните елини], като всеки народ се нарича със собствено име, а в цялост всички се считат за Илирида (Ἰλλυρίδα); аз не мога да кажа откъде се е появило това название, но те го употребяват и до днес; поради това тези народи, от изворите на Истрос до Понта, отдават налога на откуп (ἐκμισθοῦοι), като едно цяло, и го наричат илирийски налог ('Ιλλυρικὸν τέλος). Що се отнася до това, как римляните са ги подчинили, то аз открито отбелязах още, когато говорих за Крит [според латинския превод на Кандид - ХV в. - “когато говорих за келтите”], че не намерих точното начало и повода за тези войни и предложих това да направи този, който може да каже нещо повече; което аз сам узнах, за него сега пиша.
ІІ. 7. [230 г. пр. Хр.] Агрон, бил цар на тази част от илирийците, които живеят по бреговете на Йонийския залив, т.е. морето [Адриатическо море], над тях преди властвали епирският цар Пир [296-272 г. пр. Хр.] и неговите приемници. Агрон отново завзел част от Епир, добавяйки към това и Керкира, Епидамн и Фарос, завладял ги и поставил в тях гарнизони. Когато той с флотата нападнал и върху останалата част от Йонийския залив, то островът, който се наричал Иса [остров в Адриатическо море близо до бреговете на Далмация], се обърнал за помощ към римляните. Римляните изпратили заедно с исаите (Ἰσσίοις) посланици, те още докато плавали били нападнати от илирийските лодки, които убили Клеемпор [според латинския превод на Кандид – ХV в. – името е Калемпор] от исаите и Корунканий от римляните, а останалите успели да избягат [в латинския превод на Кандид – ХV в. – има различие във версията вж. Polyb. II. 4-8 където се говори за братята Гай и Луций Корунканий]. Поради това римляните започнали война с илирийците едновременно по море и суша. По това време Агрон умрял, понеже синът му Пина бил малолетен, той поръчал на жана си [Теута, която била втора жена на Агрон] да управлява царството, за да го съхрани за сина, въпреки че тя не била майка на детето [229 г. пр. Хр. – Пина бил дете от първата жена на Агрон, която се казвала Тритеута]. Деметрий, който при Агрон бил началник на Фарос [той се разпореждал над самия Фарос, а освен това и над Керкира], го предал, предоставяйки и двете места на римляните, когато те пристигнали с корабите. След това последните сключили приятелство с Епидамн и се отправили на помощ на Иса и Епидамн, които били обсадени от илирийците. Илирийците снели обсадата и се отдалечили, като някои от тях, така наречените атинтати ('Ατιντανοί) [илирийски народ, живеещ към северозападен Епир, недалеч от брега на Йонийско море Polyb. II. 5. 8; VII. 9. 13], преминали настраната на римляните. След това жената на Агрон изпратила посланици в Рим [228 г. пр. Хр.] – те били длъжни да предоставят пленените и да върнат обратно бегълците, като искали снизхождение за това, което се случило не при нея, а при Агрон. На посаланиците било отговорено, че Керкира, Фарос, Иса, Епидамн и от илирийците атинтаните вече са под римска опека. Пина е длъжен да получи останалото царство на Агрон и да бъде приятел с римляните, ако се въздържа от нападения върху по-горе упоменатите места, а илирийските леки съдове не бива да плават по-далече от Лисос [Иса остров в Адриатическо море] повече от два на брой, и то невъоражени. Тя приела тези условия. 8. По този начин станали у римляните тези първи стълкновения и договорът с илирийците; след това римляните оставили Керкира и Аполония свободни (ἐλευθέρας) [вероятно представлявали civitates liberae], а на Деметрий като отплата за предателството дали няколко места, добавяйки, че ги дават именно поради това, понеже още тогава подозирали за неговата склонност към предателство [труден за превод пасаж, според някои изследователи Деметрий получил само временно тези места - White]. И действително, не минало много време и той я проявил [т.е. извършил предателство], когато римляните в продължение на три години воювали с келтите (Κελτοῖς) [225-222 г. пр. Хр. – войната е породена от закона на Гай Фламиний през 232 г. пр. Хр. за ager Gallicus], живеещи по бреговете на Еридан. Деметрий, като считал че те са заети, започнал грабежи по морето, привличайки към това истрийците (Ἴστρους), друг илирийски народ ('Ιστρους ἔδνος ἔτερον 'Ιλλυριων) [обитаващ полуостров Истрия в Адриатическо море], при това склонил и атинтаните (Ἀτιντανοὺς) към отпадане от римляните [222 г. пр. Хр.]. Когато римляните завършили войната с келтите, те веднага започнали да преследват корсарите с флотата и ги заловили. На следващата година се отправили на война срещу Деметрий и тези от илирийците, които участвали в неговите престъпления; Деметрий избягал при македонския цар Филип [Филип V 221-179 г. пр. Хр.], а когато отново дошъл и започнал да ограбва Йонийския залив, те [римляните] го убили [неточност на Апиан – Деметрий Фароски загинал през 214 г. пр. Хр. като лоялен към Филип V политик, при опит да завладее Месене], а неговият роден Фарос, който участвал заедно с него в тези престъпления разрушили до основи [Polyb. III. 18. 3-19 кампанията срещу Деметрий Фароски била проведена от Луций Емилий Павел консул през 219 и 216 г. пр. Хр. – убит в битката при Кана]; илирийците били пощадени заради Пина, който отново се застъпил за тях. По този начи у тях [римляните] произлязло второто стълкновение и [вторият] договор с илирийците. 9. По-нататък аз описвам събитията не по време и ред, а по-скоро това, което научих за всеки отделен илирийски народ. Римляните воювали с македоните, а Персей [179-168 г. пр. Хр.] вече бил цар на Македония след Филип. С Персей встъпил в съюз подкупеният от него Гентий, цар на другите илирийци (Γένθιος 'Ιλλυριων ἑτέρων βασιλεύς) [Liv. XLIII. 19. 3 Labeates, ubi Genthios regnabat – 180-168 г. пр. Хр.]; той нападнал илирийците, намиращи се под властта на римляните, а римските посланици, които отивали при него, оковал, обвинявайки ги в това, че дошли не като пратеници, а като съгледвачи [168 г. пр. Хр. Марк Перперна и Марк Петилий Polyb. XXIX. 3; Liv. XLIV. 23]. Римският пълководец Аниций [преторът Луций Аниций Гал], който бил изпратен с флотата, заловил няколко от леките съдове на Гентий, а засичайки се с него на сушата, победил в битка и го блокирал в някакво място [близо до Шкодра]. Когато цар Гентий, намиращ се там, отправил към него молба за мир, Аниций изискал да се предаде на римляните; тогава той поискал три дни за размисъл и получил разрешение. Но когато през това време поданиците му преминали настраната на Аниций, той поискал разрешение да се срещне с него, а след като паднал в краката му, с голямо унижение просил милост. Аниций го ободрил, както бил паднал пред него, вдигнал го и дори му поддал стол, но, когато той си тръгвал от обяда, наредил на подчинените си да го вземат под стража. Аниций го отвел в Рим заедно с децата му за триумфа [167 г. пр. Хр. – Polyb. XXX. 14; Vell. Pat. I. 9. 5]. По този начин цялата война срещу Гентий завършила за двадесет дни (ἔικοσιν) [Liv. XLIV. 32 – възможно е и тридесет дни според Mendelssohn]. Седемдесет селища, които се намирали под негова власт, Емилий Павел [Луций Емилий Павел консул през 182 и 168 г. пр. Хр, сина на Луций Емилий Павел, консул през 219 и 216 г. пр. Хр. – убит при Кана], който взел в плен Персей, връщайки се в Рим, по пътя си умишлено посетил по тайно разпореждане на сената. На тях, които били изпълнени със страх, той обещал милост за миналото, ако те донесат всичкото злато и сребро, което притежават [167 г. пр. Хр.]. Когато те се съгласили на това, той изпратил във всяко селище военен отряд, като разпоредил на всички командващи тези отряди един и същ ден за събиране на парите и им поръчал във всяко селище на разсъмване да обявят чрез глашатай, че жителите разполагат с три часа, за да донесат на площада парите си, а след като ги донесат, всичко останало било предадено на разграбване [Polyb. XXX. 15; Strab. VII. 322; Plin. N.H. IV. 39; Plut. Aem. Paul. 28; App. Mac. 19]. 10. Така Павел набързо ограбил седемдесет селища. Ардеите ('Αρδεῖοι) и паларите (Παλάριοι), други илирийски народи [обитаващи около устието на река Нарона], ограбвали подчинената на римляните Илирия; римляните, заети с други дела, изпратили при тях посланици, за да ги предупредят. Когато те не променили поведението си, римляните пратили срещу тях войска наброяваща 10 000 души пехота и 600 души конница. Научавайки за това, понеже все още не били готови, тези народи изпратили посланици при римляните, като се разкайвали и просили мир. Сенатът им наредил да компенсират щетите причинени на тези, които те несправедливо нападнали [135 г. пр. Хр.]. Тъй като те не направили нищо от това, то срещу тях се отправил Фулвий Флак [Марк Фулвий Флак консул през 125 г. пр. Хр. – сподвижник на Гай Гракх] и войната завършила само чрез тази операция. Аз никъде не намерих точни сведения за нейния край. С япидите (Ἰάποσι) [иаподите], които живеят в центъра на Алпите, воювали Семпроний, с прозвище Тудитан [Гай Семпроний Тудитан консул през 129 г. пр. Хр.], и Пандуса Тиберий [вероятно легат на Гай Семпроний Тудитан у Liv. Per. LIX като съратник на консула е отбелязан легатът Децим Юний Брут Калаик]; счита се, че япидите се подчинили; говори се също, че сегестаните (Σεγεστανοί) [народ обитаващ територията около Сиский – югоизточната част на Горна Панония Plin. N.H. III. 148; Strab. VII. 313-314] се подчинили на Луций Кота и Метел [Луций Аврелий Кота и Луций Цецилий Метел консули през 119 г. пр. Хр.]. Но и двата народа не след дълго отпаднали от римляните. 11. [156 г. пр. Хр.] Далматите (Δαλμάται), друг илирийски народ, нападнали илирийците [даорсите и жителите на Иса - Zon. IX. 25], подчинени на римляните, а римските посланици, които пристигнали за разрешаване на спорните въпроси не били приети. Поради това римляните започнали война с тях. Консул и предводител в тази война бил Марций Фигул [Гай Марций Фигул консул през 156 г. пр. Хр.]. Когато той току-що започвал да разпъва лагера, те [далматите] нападнали неговите стражеви отряди, победили ги, а самият консул подгонили надолу през лагера, по склоновете на долината, докато той, отстъпвайки, не се добрал до река Нарона. Когато далматите се оттеглии (било вече началото на зимата), Фигул, надявайки се да нападне изненадващо, ги заварил как се събират от селищата при вестта за неговото приближаване. Там той блокирал всички в селището Делминий (Δελμίνιον), откъдето идва и тяхното название делмати – далмати. Тъй като не могъл да направи нищо срещу укрепеното селище, което при това било разположено твърде високо, и нямащ възможност да използва машини, той нападнал другите селища, където имало по-малко хора, понеже били събрани в Делминий [далматите], и ги завзел. След това започнал с катапултите да хвърля сухи клони, дълги два лакътя, омотани с парцали, смола и сяра. От бързия полет те се разгаряли, като подобно на факли запалвали всичко, където попадали; така възникнали множество пожари; с това бил сложен край на тогавашната война на Фигул с далматите. След известно време, в консулството на Цецилий Метел, било взето решение да се обяви война на далматите, въпреки че те не били извършили нищо несправедливо, единствено заради това, че консулът искал да получи правото на триумф [119 г. пр. Хр.]; далматите приели Цецилий като приятел, а той като презимувал при тях у селището Салона [близо до Сплит], се завърнал в Рим и получил триумф [117 г. пр. Хр. CIL I2 р. 177; Eutr. ІV. 23].
ІІІ. 12. Когато Цезар се разпореждал над келтите [58-50 г. пр. Хр.], тези далмати и всички останали илирийци, които тогава много преуспявали, отнели от либурните, друг илирийски народ, селището Промона [дн. Петровач в Северна Далмация]. Последните, като се връчили на римляните, потърсили помощта на намиращия се близо Цезар [Гай Юлий Цезар – събитието се отнася вероятно към 50 г. пр. Хр.]. Цезар наредил да кажат на тези, които завзели Промона, да върнат селището на либурните, когато те не обърнали внимание на думите му, той изпратил отряд (τἐλος) от своята голяма войска [според Mendelssohn неясен пасаж], но илирийците напълно го унищожили. Цезар, обаче, не се отправили веднага срещу тях, по това време между него и Помпей [Гней Помпей Велики] имало раздор (σρασιάζοντι). Когато противоречията (στάσεως) се превърнали във война, Цезар с цялата войска, която му била на разположение, през зимата преминал от Брентесий [Брундизий] през Йонийския залив и започнал да воюва срещу Помпей в Македония [4. І. 48 г. пр. Хр. – войската на Гай Юлий Цезар била от шест легиона и 600 души конница]; от останалата войска една част била изпратена в Македония в подкрепа на Цезар от Антоний [Марк Антоний], който в средата на зимата също преминал през Йонийския залив [войската, която  Марк Антоний довел чрез транспортен флот от Италия наброявала четири легиона и 800 души конница App. В.С. II. 59; Caes. В.С. III. 24-26; 29-30; 34; 46], а петнадесет кохорти пехота и три хиляди души конница привел към него, обхождайки в кръг Йонийския залив, Габиний [Авъл Габиний консул през 58 г. пр. Хр., който пристигнал в Илирия през лятото на 48 г. пр. Хр. Plut. Ant. 7. 1; Dio. Cass. XLII. 11]. Илирийците, понеже се страхували от това, което неотдавна извършили с Цезар, считайки, че неговата победа ще бъде гибелна за тях, унищожили с неочаквани нападения цялата войска, която била под разпореждане на Габиний, като освен самия Габиний се спасили немного [Авъл Габиний бил разбит при далматинското селище Синодий App. Ill. ІІІ. 27]. Тогава, благодарение на такава голяма плячка, особено се разраснало тяхното богатство и могъщество [на илирийците]. 13. Цезар не разполагал с много време поради необходимостта да воюва с Помпей, а когато Помпей загинал [29. ІХ. 48 г. пр. Хр.] – с остатъците от неговата фракция, която се разпаднала на много части; като привел нещата в ред, той [Гай Юлий Цезар] се завърнал в Рим и започнал да подготвя военни кампании срещу гетите и партите (Γέτας τε καὶ Παρθυαίους)[Strab. VII, 3, 5; Suet. div. Iul. 44; Vell. Pat. II. 59. 4; App. В.С. II. 110; III. 25; Jord. Get. 67-68]. Тук илирийците се излъгали, че той ще да ги нападне, понеже се намирали на пътя на неговите предполагаеми походи, поради което изпратили пратеници в Рим, като просили опрощение за изминалите събития и предлагали приятелство и съюз, представяйки се за много храбър народ [45 г. пр. Хр.]. Цезар, понеже по това време подготвял война срещу партите, им отговорил, при това с голямо достойнство, че не може да направи приятели тези, които си позволили такива дела, но ще им прости, ако те платят данък и предоставят заложници. Когато те обещали да направят това и друго, той изпратил Ватиний [Публий Ватиний народен трибун през 58 г. пр. Хр.] с три отряда [три легиона] и много конници, за да им наложи неголям данък и да вземе заложници. Когато Цезар бил вече убит, илирийците като считали, че цялата сила на римляните била съсредоточена у Цезар и загинала с него, в нищо не се подчинили на Ватиний, нито в плащането на данъка, нито в другото [да предоставят заложници – 44 г. пр. Хр.], когато той се опитал да ги принуди със сила, те го нападнали и унищожили пет кохорти заедно с командващия Бебий, човек от сенаторското съсловие. Ватиний с останалата войска се оттеглил в Епидамн. Римският сенат предоставил тази войска, а с нея Македония и илирийците, над които той се разпореждал, на Брут Цепион [в латинския превод на Кандид – ХV в. – е отбелязан Марк Брут, т.е. Марк Юний Брут], убиецът на Гай [ Гай Юлий Цезар]; по същото време възложил [сенатът] управлението на Сирия на Касий [Гай Касий Лонгин, който през 44 г. пр. Хр. е претор заедно с Марк Юний Брут], също един от убийците на Гай [Гай Юлий Цезар]. Но и те, воювайки срещу Антоний и втория Цезар, наречен Август [Марк Антоний и Октавиан Август], все нямали достатъчно време, за да се заемат с илирийците. 14. Пеоните (Παίονές) – голям народ около Истрос, населяващ цялото пространство от япидите ('Ιαπόδων) [илирийски народ, обитаващ северозападна Илирия] до дарданите (Δαρδάνους); пеони ги наричат елините, а за римляните – са панони; римляните, както вече казах, ги причисляват към Илирия. Поради това аз реших да кажа и за тях, говорейки за илирийските дела. Те се прославили от времето на македоните заради агрианите ('Αγριᾶνας), които оказали голяма подкрепа на Филип и Александър [Филип ІІ и Александър ІІІ]; тези пеони са от долните пеони, съседи (ἄποικοι) на илирийците [в латинския превод на Кандид – ХV в. – е отбелязано – “колонисти”]. Когато срещу пеоните тръгнал на война Корнелий [вероятно Публий Корнелий Сципион Назика консул през 155 г. пр. Хр. водил сражения в Далмация Liv. Per. XLVIII – но това се оспорва от някои изследователи], то злополучният изход на кампанията внушил сред всички италийци голям страх от пеоните, като дълго време след това консулите се опасявали да тръгнат срещу тях. Това е, което аз успях да намеря в древните писания за илирийците и пеоните. Дори и в коментарите на втория Цезар, наречен Август, аз не намерих нищо по-старо за пеоните. 15. А от илирийците, както ми се струва, освен споменатите народи и други са подчинени на римляните. Но как е станало това не зная: Август не е описал чуждите дела, а собствените - как е заставил отпадналите да платят данък, други пък, изконно независими, подчинил и всички победил, живеещи по върховете на Алпите, варварски и войнствени народи, разграбващи Италия, като съседна на тях страна. За мен е учудващо, че толкова много и значителна римска войска, преминаваща през Алпите при походите срещу келтите и иберите (Ἴβηρας), оставяла без внимание тези народи, и дори Гай Цезар [Гай Юлий Цезар], най-щастливият по време на войните, не завършил покоряването им, когато воювал срещу келтите и в продължение на десет години зимувал в тази страна. Но на мен ми се струва, че някой [буквално е казано “първите” т.е. римските пълководци преди Гай Юлий Цезар] от тях, в желанието си да изпълнят това, за което били избрани, говорили за преминаването на Алпите, а Гай [Гай Юлий Цезар] бил зает с война срещу келтите, а след това, понеже раздорите с Помпей [Гней Помпей Велики] започнали непосредствено след войната [срещу келтите], отложил окончателното решение на съдбата им. При това е очевидно, че той е бил назначен да управлява и Илирия заедно с келтите, но, разбира се, не е управлявал цяла Илирия, а само тази част от нея, която тогава е била подчинена на римляните.
ІV. 16. Август я подчинил изцяло [Илирия], като в противоположност на бездействието на Антоний [Марк Антоний], доложил на сената, че е умиротворил Италия, освобождавайки я от народи, с които било трудно да се бори и често я притеснявали. В един поход той подчинил оксиите (Ὀξυαίους), пертенатите (Περθεηνάτας), батиатите (Βαθιάτας), тавлантите (Ταυλαντίους), камбаите (Καμβαίους), кинамбрите (Κινάμβρους), мероменоните (Μερομέννους), пирисаите (Πυρισσαίους) [35 г. пр. Хр.], с много усилия били покорени и принудени да платят данък - който дотогава отказвали да платят – доклеатите (Δοκλεᾶταί), карните (Κάρνοι), интерфрурините (Ἰντερφρουρῖνοι), наресиите (Ναρήσιοι), глинтидионите (Γλιντιδίωνες) и тавриските (Ταυρίσκοι) [35-34 г. пр. Хр. – тези илирийски народи се споменават и у Plin. N.H. III. 143 в Далмация и Норик]. Когато те били покорени, съседите им, хипасините (Ἱππασῖνοί) и бесите (Βεσσοί) [голям тракийски народ, който, според Апиан, в края на І в. пр. Хр. оказва влияние върху политическите процеси в Илирия, а вероятно и се разпростира дотам], обхванати от страх, също се предали. Други от тях, отпадналите от римляните мелитени (Μελιτηνοὺς) и коркирени (Κορκυρηνούς) [обитателите на остров Керкира], които живеели на островите, той избил до един, понеже те били корсари; възрастните избил, а останалите продал [в робство]. На либурните отнел плавателните съдове, понеже и те били корсари. От япидите, живеещи в центъра на Алпите, моентините (Μοεντῖνοι) [споменати са само у Апиан] и авендеатите (Αὐενδεᾶται) [за тях споменава и Strab. IV. 207; VII. 314] сами се предали при приближаването му, арупините (Ἀρουπῖνοι), които са най-многобройни и войнствени от япидите, се събрали от селата в селището, но, когато той се приближил, те избягали в гората. Завземайки селището, Цезар [Октавиан Август] не го опожарил, понеже се надявал, че те ще се предадат; когато те се предали, той им разрешил отново да се завърнат. 17. Него [Октавиан Август] повече го притеснявали саласите (Σαλασσοί) [келтски народ в Транспаданска Галия в центъра на техните земи Октавиан Август основал Augusta Praetoria] и япидите оттатък Алпите [т.е. на север], сегестаните, далматите, деситиатите (Δαισιτιᾶται) и пеоните, които живеят отдалечени от саласите (ὄντες ἑκὰς τοῖς Σαλασσοῖς) [грешка на Апиан, която е предизвикала редица допълнения – според латинския превод на Кандид – ХV в. – “които доброволно се съединили”]; те населяват по върховете на Алпите трудно проходими гори, така че проходът към тях е тесен и неудобен. Поради това са останали независими и искали от преминаващите да заплатят за пропускането им [през прохода]. Като ги нападнал неочаквано, Ветер [Гай Антистий Ветер народен трибун през 57 г. пр. Хр. и консул suffectus през 30 г. пр. Хр. Той воювал срещу саласите през 33 г. пр. Хр. в качеството си на легат на Октавиан Август], благодарение на хитрост, успял първоначално да завземе тесния проход и ги обсаждал в продължение на две години. Поради недостик на сол, от която особено имали нужда, те приели римски гарнизони, но когато Ветер си отишъл, прогонили гарнизоните и, след като завзели горните проходи, се подиграли на войските изпратени от Цезар [Октавиан Август] срещу тях, понеже се предвиждало да се воюва с Антоний [Марк Антоний], се договорили с тях да останат независими като им била обещана безнаказаност за това, което направили с Ветер. Те, тъй като се отнасяли със значително подозрение към това предложение, се запасили със голямо количество сол и продължили да нападат римските владения, докато накрая Месала Корвин [Марк Валерий Месала Корвин консул през 31 г. пр. Хр. - Dio Cass. XLIX. 38 говори за две негови кампании срещу саласите], който бил изпратен срещу тях, не ги принудил да се предадат чрез глад [34 г. пр. Хр.]. 18. Така били покорени саласите; япидите, които живеели оттатък Алпите, народ силен и див, приблизително за около двадесет години на два пъти оказвали съпротива на римляните, предприемали набези към Аквилея [селище в Траспаданска Галия основано от римляните през 182 г. пр. Хр.] и ограбили римската колония Тергест [селище в Истрия, разположено на североизточния бряг на Адриатическо море]. Когато Цезар [Октавиан Август] се отправил срещу тях по труден и скалист път, те, като съборили дървета, го направили още по-труднопроходим. Но щом Цезар [Октавиан Август] продължил натътък (ἀνῆλθεν), те избягали в друга част на гората и при неговото приближаване организирали засада. Цезар [Октавиан Август] (тъй като подозирал, че може да се случи нещо подобно), изпратил към върха хора, които от двете страни бързо се придвижвали заедно с него [т.е. обходили япидите], докато той се движил по долния път, изсичайки дърветата; япидите се оттеглили от засадата и много от тях били ранени, но повечето били изби от тези, които бързо завзели върха [римляните, които ги обходили]. Останалите отново потърсили спасение в дебрите на гората, изоставяйки селището, което се наричало Терпон (Τέρπωνος) [селището на япидите е хапакс]. След като го завзел, Цезар [Октавиан Август] отново не го опожарил, понеже се надявал, че и тези ще се предадат [подобно на саласите], и действително те се предали [вероятно през 35 г. пр. Хр.]. 19. След това Цезар [Октавиан Август] се отправил към друго селище – Метул (Μετοῦλον)[това селище се споменава и у Strab. IV. 207; VII. 314], което се явява основен център на япидите и е разположено в планината, сред гъста гора, на два нейни върха, които са разделени от тесен проход. Тук се събрали около 3 000 млади хора, войнствени и добре въоражени; те с лекота отблъснали римляните от стените. Римляните започнали да издигат насип, а метулите (Μετοῦλοι) предприемали излази през нощта и деня, като ги възпрепятствали в начинанието им и пречели на римляните със стенобойни машини, които притежавали от времето на войната, която водил по тези места Деций Брут [Децим Юний Брут Албин] с Антоний [Марк Антоний] и Август [44-43 г. пр. Хр.]. Когато стената им била превърната вече в развалини, те построили нова стена вътре в селището и, като изоставили разрушената, бързо се прехвърлили зад новопостроената. Римляните завзели изоставеното укрепление и го запалили, а срещу другото започнали да издигат два насипа, от които прехвърлили на стената четири моста. Когато те били готови, Цезар изпратил няколко воини да обходят селището, за да раздели метулите, а на останалите наредил да се прехвърлят през стената чрез мостовете. Самият Цезар, качвайки се на висока кула, наблюдавал хода на сражението. 20. Варварите посрещнали опитващите да се изкачат по стената лице в лице, а други, които чакали отдолу в засада, с дълги копия бутали мостовете; те много си върнали духа, когато видели, че благодаррение на това два моста един след друг паднали. Когато паднал и третият, римляните били обхванати от всеобщ страх и никой не се решавал да тръгне по четвъртия мост, въпреки че Цезар [Октавиан Август], който бързо слязъл от кулата, ги подтиквал. Когато и това не могло да помогне, той сам взел щита и на бегом се изкачил на моста. Заедно с него от командващите се качили Агрипа [Марк Випсаний Агрипа консул през 37 г. пр. Хр. – бъдещ зет на Октавиан Август], Херон [според Schweighauser – Нерон] и телохранителите му Лутос и Волас [за тези телохранители споменава единствено Апиан], само тези четирмата и няколко воини. Когато Цезар [Октавиан Август] преминал през моста, войската, засрамена, на тълпи тръгнала след него. Но мостът, който отново бил съборен, паднал и воините се свлекли от него, като при това едни от тях били убити, а други изнесени с потрошени кости. Цезар [Октавиан Август] също бил ренен в десния крак, но въпреки това успял да се качи на кулата със знаците на своето достойнство и показал, че е жив, за де не настъпи паника от слуха, че е загинал. Но, за да не считат враговете, че като се е оттеглил, то им отстъпва, той веднага наредил да се построят нови мостове. Това много поразило метулите, които разбрали, че воюват срещу противник с непреклонна воля. 21. И така, на следващия ден, изпращайки пратеници при него, дали петдесет заложника, които лично избрал Цезар [Октавиан Август], [метулите] като обещали да приемат гарнизони, предоставили за тях [гарнизоните] по-високия хълм, а те се прехвърлили на другия. Когато пристигналият гарнизон им наредил да хвърлят оръжие, те възнегодували и закарали жените и децата в сградата на съвета, където поставили охрана, на която казали, че ако на тях им се случи нещо лошо, то да запалят сградата, а самите те с безумна храброст се нахвърлили срещу римляните. Както обикновено става в тези случаи, когато се напада от по-ниско място този на по-високо, те всички били избити [според Mendelssohn]; тогава охраната подпалила сградата на съвета, при това много жени се самоубивали и убивали децата си, докато други, държащи ги в ръце все още живи, с тях се хвърляли в огъня. Така загинала в боя цялата младеж на метулите, а повечето, които не били в състояние да се бият – от огъня. Заедно с тях изгоряло и селището, като не останала никаква следа от съществувалото преди голямо селище. Когато Метул бил завзет, останалите от япидите, обхванати от страх, се връчили на Цезаря [Октавиан Август]. По този начин, тогава за пръв път япидите, живеещи оттатък Алпите, се подчинили на римляните. Но когато Цезар [Октавиан Август] се отдалечил, то някои поселения от тях отпаднали; изпратеният срещу тях Марк Хелвий [легат на Октавиан Август – според някои изследователи за него се говори у надписа CIL XII 4847] ги покорил, виновниците за отпадането [от Рим] наказал, а останалите продал в робство [34 г. пр. Хр.]. 22. [35 г. пр. Хр.] В територията на сегестаните римляните по-рано навлезли два пъти, но не успели да вземат нито заложници, нито пък имали някакъв друг успех. Поради това сегестаните се възгордeли. Срещу тях тръгнал Цезар [Октавиан Август], като преминал през територията на пеоните [Апиан не прави разлика между пеоните и паноните], която още не била подчинена от римляните. Земята на пеоните е покрита с гори и се простира от япидите до дарданите. Тези пеони не живели в градски селища, а в полетата и родово-общинни селища; те нямали общ дом на съвета, както и не притежавали общ владетел. Младежи на военна възраст имали около 100 000 души. Но и те не се събирали никъде заедно, понеже отсъствала единна власт. Когато Цезар [Октавиан Август] се приближил към тях, те, прикривайки се в гората, избили воините, които се били отделили от войската. Но Цезар, който се надявал, че те ще дойдат при него и ще се предадат, не разграбил нито техните поселения, нито полетата, но когато не се явили при него, то той за осем дни предал всичко на огън и меч, докато не достигнал земята на сегестаните, която също е част от тази на пеоните, [разположена] на река Саос (Σάου; Σάος) [Сава], където се намира укрепеното им селище, обкръжено от реката и много голям ров [Сегест се е намирал при вливането на река Колапа у река Сава – Plin. N.H. III. 148; Dio. Cass. XLIX. 37; Strab. VІІ. 313-314 различава Сегестик и Сиск(а) като две съседни селища. Някои изследователи предполагат, че по времето на Апиан – ІІ в. двете селища се били слели в едно]. Поради тази причина Цезар [Октавиан Август] много искал да го завладее, за да го използва като база във войната срещу даките и бастарните (Δακῶν καὶ Βαστερνῶν), които се намирали оттатък Истрос (Ἴστρου), който тук се наричал Данубий (Δανουβίου), а малко по-надолу приема името Истрос. Саос се влива в Истрос [т.е. за Апиан Истрос се нарича реката от вливането в нея на река Сава вж. Plin. N.H. III. 139; 147; 150]. Цезар [Октавиан Август] разпоредил да се построят кораби на Саос, които трябвало да му осигурят продоволствието по Данубий. 23. Поради това Цезар [Октавиан Август] искал да завземе Сегест; когато той се приближил, сегестаните изпратили към него [пратеници], за да разберат какво иска. Той отговорил, че желае да въведе в селището гарнизон и да получи 100 души заложници, за да може безопасно да използва селището за продоволствена база във войната срещу даките. Така също изискал да му предоставят хляб, колкото им позволяват възможностите. Всичко това старейшините се съгласили да дадат; народът, който бил разгневен, не се съобразил с предаването на заложниците, вероятно, понеже не били техни деца, а на старейшините, когато пристигнал гарнизоът, те [някои предводители на народа] не могли да издържат това зрелище, но обхванати от безумен порив, отново затворили портите и сами застанали на стените. Тогава Цезар [Октавиан Август] прехвърлил мост през реката и навсякъде направил валове и ровове, които, като обкръжил със стена, започнал да издига два насипа. Сегестаните често предприемали срещу тях излази, но не могли да ги завземат; тогава започнали да хвърлят отгоре върху тях голям брой факли и други запалителни неща. Когато при тях пристигнала помощ от другите пеони, Цезар [Октавиан Август], който тръгнал срещу тях устроил засада; някои от тях загинали, а други избягали, като повече никои от пеоните нямал намерение да помага. 24. Сегестаните, претърпявайки всички бедствия на обсадата, на тридесетия ден били превзети чрез щурм и тогава за пръв път започнали да молят за пощада. Цезар, който се възхищавал на тяхната доблест, бил снизходителен към молбата им, никои от тях не наказал [със смърт] и прокудил, а ги наказал единствено с парична санкция, като обградил част от селището със стена, въвел в нея гарнизон от двадесет и пет кохорти. Завършвайки това, той се завърнал в Рим, за да се върне напролет отново в Илирия. Но когато се разпространил слух, че сегестаните са избили гарнизона, бързо се вдигнал още през зимата [35-34 г. пр. Хр.]. Той намерил, че слухът в същността си бил лъжлив, но причината за него била истинска: гарнизонът се намирал в опасност, понеже сегестаните нападнали внезапно, и то много [на брой], като вследствие на неочакваното нападение избили [част от римляните], но на следващия ден римляните излезли срещу сегестаните и ги победили. Поради това Цезар [Октавиан Август] се отправил срещу далматите (Δαλμάτας), друг илирийски народ, съседен на тавлантите (Ταυλαντίοις) [илирийски народ, живеещ близо до Епидамн].
V. 25. Далматите от времето, когато унищожили пет кохорти, намиращи се под комнандването на Габиний [Авъл Габиний] и взели техните отличителни знаци, много се възгордели и вече в продължение на десет години нямали намерение да сложат оръжие [Res gestae divi August. 29]; и дори тогава, когато Цезар [Октавиан Август] тръгнал срещу тях, те се договорили да си помагат във войната [отделните народи от общността на далматите]. Те имали 20 000 души готови за война, които набрал вождът Верс (Οὐέρσος). Последният, успял да завземе селището на либурните Промона [селище в Северна Далмация] и започнал да го укрепява, то и заради самото си природно разположение било добре подсигурено; това място е гористо и около него от всички страни има хълмове, които са с остри ръбове. Основната част на войската се намирала в селището, а по хълмовете Верс разположил отделни гарнизони, които, намиращи се на височина, с презрение гледали на римляните. Цезар [Октавиан Август] открито започнал да ги обкръжава със стена, а тайно изпратил смелите да потърсят начин да се изкачат на най-високия от хълмовете. Прикрити от гората, те през нощта нападнали охраната, която спяла там, след като я избили, под прикритието на тъмнината дали условния знак [парола за успеха на начинанието] на Цезар [Октавиан Август]; тогава той с по-голямата част от войската тръгнал срещу селището, за да опита да го нападне, а на завзетия хълм изпратил още един отряд след първия, които оттам нападали по-ниските хъмове. Тогава варварите били обхванати от страх и паника, тъй като били изложени едновременно на нападения от всички страни; особено се изплашили тези, които се намирали по хъмовете, понеже там нямало вода, а съществувала опасност да бъдат отрязани от възможността да я получават. Поради това те всички избягали в Промона. 26. Тогава Цезар [Октавиан Август] обкръжил със стена в периметър от 40 стадия [18.5 км] селището заедно с два хълма, които още се намирали във властта на враговете. Междувременно Цезар [Октавиан Август] се насочил срещу предводителя на далматите Тестим (Τέστιμον), който идвал с друга войка на помощ на обсадените в Промона; той бил разбит и блокиран в гората, като Цезар [Октавиан Август] пред очите му превзел Промона, без да завърши обкръжаването й със стена. Работа била в това, че щом обкръжените предприели излаз и били бързо обърнати в бягство, заедно с оттеглящите се в селището влезли и римляните, които вътре избили една третата [от враговете], останалите потърсили спасение на върха в крепостта, като една римска кохорта била поставена да охранява крепостата врата. На четвъртата нощ варварите нападнали тези воини и кохортата от страх изоставила вратата. Но Цезар [Октавиан Август] удържал натиска на враговете и на следващия ден приел доброволното им предаване; кохортата, която изоставила охраняваното място, той наказал; по жребий предал на смърт всеки десети и в допълнение към десетия по два центуриона [приложил стария военно-дисциплинарен принцип -децимация], а на останалите наредил да се дава през лятото овес вместо хляб. 27. Така била превзета Промона. Тестим, като видял (ὁρων) това, наредил на своята войска да се разпръсне и бяга, който където може [според латинския превод на Кандид – ХV в. – да се разбягат из гората]; поради това римляните не могли да ги преследват далеч, тъй като се опасявали от непознаването на пътищата, а и следите на бягащите се пресичали, разделяйки се на много части. Но завзели селещето Синодий [с неопределено местоположение] в края на гората, в което далматите устроили засада на войската на Габиний [Авъл Габиний], [разположено] в дълбок и дълъг проход между две гори, където те имали намерение да направят засада и на Цезар [Октавиан Август]. Той [Октавиан Август] опожарил Синодий, след което изпратил войската в обход по върховете, за да движи по двете страни заедно с него [т.е. от двете страни да бъде подсигурен с войска], самият той тръгнал в прохода, изсичайки гората, завзел селището и изгорил всичко, което му се изпречило на пътя. Когато Цезар [Октавиан Август] обсаждал селището Сетовия [с неопределено местоположение], на помощ на обсадените пристегнала една варварска войска, която Цезар [Октавиан Август] пресрещнал и попречил да влезе в селището. В тази битка бил ранен от удар с камък в коляното и много дни след това се лекувал. Когато му станало по-добре, той се завърнал в Рим, за да стане консул заедно с Волкаций Руф [според латинския превод на Кандид – ХV в. – Барбатий Руф; т.е. 33 г. пр. Хр. Л. Волкаций, син на Л. Тул], оставяйки да завърши войната Статилий Тавър [Тит Статилий Тавър консул suffectus през 37 г. пр. Хр. и консул ordinaries през 26 г. пр. Хр.]. 28. [33 г. пр. Хр.] След като встъпил в длъжността на консул в първите дни на годината [януарските календи – 1 януари 33 г. пр. Хр.], той в същия ден, предавайки магистратурата на Автроний Пет [Луций Автроний Пет консул suffectus през 33 г. пр. Хр.] веднага се отправил отново срещу далматите, явявайки се по това време един от триумвирите: оставали още две години от второто петилетие на тази власт, която те самите за себе си след края на първото петилетие продължили и народът утвърдил [ІІ триумвират]. Далматите, които страдали от глад, лишени от получаването на продоволствие отвън, когато дошъл Цезар [Октавиан Август], го посрещнали и му се връчили с молба, предавайки за заложници 700 деца, които именно изискал [според Mendelssohn и Nauck] [(καί)] Цезар [Октавиан Август], както и римските отличителни знаци на Габиний [Авъл Габиний]. Те обещали веднага да заплатят налог, назначен за тях от времето на Гай Цезар [Гай Юлий Цезар – Strab. VII. 315; Dio Cass. XLIX. 38; Liv. Per. CXXXI-CXXXII; Suet. Aug. 20; 24], като от това време станали мирни към римляните [Апиан греши за покоряването на далматите – през 16 г. пр. Хр. с тях воювал проконсулът P. Silius – CIL. III. 2873; Dio Cass. LIV. 20, а през 11-10 г. пр. Хр. с тях военни действия водил и бъдещият император Тиберий Dio. Cass. LIV. 34; LV. 2; Liv. Per. CXXXIX; Suet. Tib. 9]. Отличителните знаци Цезар [Октавиан Август] поместил в така наречения портик на Октавий. След като били покорени далматите, и дербаните (Δερϐανοί) [неголям илирийски народ] по подобен начин, когато Цезар [Октавиан Август] се приближил към тях, искали с молба да им се прости, предали заложници и обещали да изплатят налозите, които не били платили. (Били скючени договори с тези) [тъй като в текста на Апиан има лакуна той е възстановен според Schweighauser], които се обърнали към Цезар [Октавиан Август], като при сключването на договорите те предали заложници. Тези, към които той поради своята болест не могъл да дойде, не предали нито заложници, нито сключели договори. Очевидно те били подчинени по-късно. Така Цезар [Октавиан Август] покорил цялата Илирийска земя, както тази, която отпаднала от римляните, така и тази, която по-рано не им била подчинена [33 г. пр. Хр.]. Поради това сенатът постановил да му се даде триумф за завоеванието на Илирия, който впоследствие Цезар [Октавиан Август] отпразнувал заедно с този над Антоний [Марк Антоний – триумфът е на 13 август 23 г. пр. Хр. – RGDA. 30;  Dio Cass. XLIX. 43; Suet. Aug. 22]. 29. Останалите народи, които римляните считат, че принадлежат към Илирия – са ретите и нориките, живеещи пред пеоните, а след пеоните – мизите, чиито земи се простират до Евксинския Понт. Така, ретите и нориките подчинил Гай Цезар [Гай Юлий Цезар], воювайки с келтите, или Август [Октавиан Август], когато покорил пеоните; тъй като те се намират между тези двата народа, като аз не намерих никаква конкретна война срещу ретите и нориките, поради което мисля, че те са били завоювани заедно с някои от своите съседи [Апиан не е запознат с книгата на Тит Ливий, в която са описани събитията в Ретий и Норик – Liv. Per. CXXXVIII]. 30. Мизите били нападнати от Марк Лукул [Марк Теренций Варон Лукул консул през 73 г. пр. Хр., който като проконсул на Македония през 72/71 г. пр. Хр. воювал срещу траките, бастарните и западнопонтийските полиси, които били съюзници на Митридат VІ Евпатор], брат на Лициний Лукул, който воювал срещу Митридат, и достигнал до реката, където се намирали шест елински полиса, съседни на мизите [текстът може да се разбира и като “намиращи се в пределите на мизите”]: Истрос (Ἴστρος), Дионисополис (Διονυσόπολις), Одесос (Ὀδησσὸς), Месамбрия (Μεσημβρία), Калатис (Καλλατίς) и Аполония  (Ἀπολλωνία) [според Wesseling и Schweighauser “и Месамбрия, от която в Рим през Калатис донесъл”]; от последния Лукул занесъл в Рим огромна статуя на Аполон, която поместил на Палатин, като аз не намерих сведения за никакъв друг поход срещу мизите за времето, в което съществувала Републиката; дори при Август [Октавиан Август] не били принудени да платят данък. Те били подчинени от Тиберий, който бил император на римляните след Август [Октавиан Август]. Но всичко това, което станало до превземането на Египет със съгласието на народа, е описано от мен всяко за себе си, това, което след превземането на Египет тези императори завзели или присъединили, ще бъде разказано след общите дела, понеже то е тяхно лично дело; там ще разкажа повече и за мизите. Сега, тъй като римляните считат мизите за принадлежащи към Илирия, а това мое съчинение съобщава за събитията в Илирия, за да бъде то завършено, предварително е необходимо да се каже, че Лукул нападнал мизите като пълководец на римския народ, а Тиберий ги завоювал чрез силата на монархическата власт.
fr. [несигурен фрагмент от неизвестен граматик Bekk. An. с. 173, 33] Апиан в “Ilyrica” [по-скоро у App. B. C. V. 7] използва формите Σισίνου и Σισίνην.